ДС и КГБ са режисьорите на промяната

Петър Бояджиев*

За да се осмисли и разбере състоянието на българското общество днес, 20 години след рухването на Берлинската стена и разпадането на съветската империя, безспорно е необходимо да се познава добре това, което е ставало вън и около България. Темата и думата перестройка имат предистория и не идват от нищото. В рамките на съветската империя по дефиниция съществуват две сфери в общественото пространство на обектите на социализма, в която основно място заема бруталната пропаганда, и от друга – на имащите не само право, но и задължение да знаят истината, каквато и да е тя, за да могат да упражняват властта. Първите, които знаят и чувстват разлагането на империята, са от сферата на информацията, в случая КГБ.

В началото на 80-те години Андропов от шеф на КГБ получава най-висшата позиция в империята – генерален секретар. Той прави анкета, известна като доклада на Новосибирск, натоварен да оцени съветската икономика и продуктивност. По това подобие, относително по-късно, българските комунисти създават такъв екип, който да направи същото. Заключенията на съветската анкета са убийствени за империята. Във всички ключови области има непреодолимо изоставяне. Преждевременната смърт на Андропов забавя с малко обръщането на съветските лидери към реалностите. С идването на неговия възпитаник Горбачев срещата лице в лице с реалността е много по-раматична и стряскаща за съветските ръководители.

Свидетелствата от онази епоха, че съветските ръководители осъзнават с пълна сила катастрофалното икономическо състояние на своята държава и огромното разминаване между пропагандните клишета и релността, са многобройни и надеждни. Изводът, до който са стигнали, е суров. Или достъп до публични кредити от Запад с цената на всякакви отстъпки, или смърт за империята с всички последствия за тях, но и за целия свят. Изключително много са свидетелствата от онази епоха за огромното значение, което ръководителите на съветската империя са придавали на усилията си да спечелят доверието на западните сили с много реални и принципни отстъпки срещу достъпа до заветното спасение. Отстраняването на старите ръководства в сателитните страни е едно от условията. Всъщност имаше 4 проблематични държави – Румъния, Източна Германия, Чехословакия и България.

През онези години в Румъния се прави вътрешно-партиен преврат под организацията и контрола на голям контингент представители на ГРУ и КГБ. Най-отвратителното – избитите над хиляда жертви от уж блуждаещите и криещи се сили на секуритат. Тези хора са избивани методично по сценаий и указание на превратаджиите, за да се създаде обстановка на страхова психоза и несигурност с цел осигуряване на време и условия за завземането на властта от превратаджиите и да се предотврати и най-малката възможност властта да попадне в неконтролирани от КГБ и ГРУ румънци. Миналата година, по повод 20-годишнината от падането на режима в северната ни съседка бяха направени редица филми и публикации, които показват как сталинистката групировка в румънската комунистическа партия е около ИЛИЕСКУ с решаващата подкрепа на ГРУ и КГБ.
По време на моите разговори с Живков през 1992 година съзнателно го провокирах с наивния въпрос защо като опитен в апаратните игри така лесно е изпуснал властта. Наивността на въпроса го провокира към истинност: „Kаква власт бе, каква власт съм имал. Кой ми я даде тази власт – съветите. Те ми я дадоха и те си я взеха. Какво можех да направя аз повече, опитах да ги убедя да ме оставят и да сменят решението си, но те ми казаха, че не подлежи на обжалване и е дефинитивно. Какво повече можех да направя. Аз да не съм като онзи лудия Чеушеско да ме стреля?”

В съседна Югославия развитията и проблемите нямат нищо общо с българските. България е част от съветската империя и е изключително вярна, предана и всеотдайна и отвсякъде обвързана. Югославия не беше част от СССР, като самата тя имаше елементи на империя, имайки предвид нейния административно признат многонационален състав. Вследствие на това след събуждането на националния проблем, в резултат на разпада на съвтската империя, започна и разделянето на Югославия, което за съжаление се оказа неизбежно. Но да се разглеждат отношенията между християни и мюсюлмани в България по същия начин, както в западната ни съседка и да се говори за предотвратен косовски сценарий, не е нищо друго освен нагла шарлатания на хора с гузни съвести които искат да използуват доколкото съществува ниската грамотност на малка част от българите.

Всеки разумен и честен човек ще се съгласи, че България беше реално част от съветската империя. Многото шум около искреното желание на висшата комунистическа каста, която искаше да отиде малко по-далеч от реалността и да го короняса юридически, няма голямо значение. Ако това е било в интерес на съветската империя, то съветското политбюро е нямало да чака своите подчинени, за да му правят предложение да станат 16-та република, а чисто и просто е щяло да им разпореди. Важно е фактическото положение. Според признанията лично на предпоследния съветски избраник за управител на България – Тодор Живков, записът е запазен и автентичен, съветското политбюро през целия период е определяло самостоятелно управителя на България. Така е било и със следващия, в случая Петър Младенов и изместилия го поради кариеристични мотиви Андрей Луканов. До тук надявам се историческата истина за всеки разумен и честен човек е изяснена недвусмислено. Тоест, т. нар.10-то ноемврийски пленум на БКП от 1989 година не е нещо повече от прякото подчинение и изпълнение на волята на СССР.

Тодор Живков и комунистическото ръководство са напълно наясно, че страната реално се намира в по-катастрофално финансово състояние от „митрополията” на империята. Но България е малка страна и комунистическото ръководство кърпи положението с краткосрочни кредити при изключително неизгодни усливия. Последните години излязоха някои информации, че Живков дори е сюрпризирал Щраус с въпрос, какво би се искало от него, за да стане страната ни член на Европейската общност. Колкото и несериозно да е това, не е изключено. Тези малки васали, които са си получили властта от Москва, усещаха първи, че медените им години с СССР са минало. Усещаха, че ще бъдат похарчени скоро в името на своята собствена защита. Те бяха готови да се продадат на всекиго, стига да имаше кой да ги купи и защити „транзакцията”. Наистина е било доста наивно от страна на Живков да се надява, че ще намери купувач и спасител, но когато си в такава безпътица, и нулевият шанс е нещо. В интервюто, което той дава пред Румяна Узунова, ясно говори за някакво секретно решение номер 6, прилагането на което според него е осуетено от предал ги на съветите български комунист. Разбира се, че става дума за Андрей Луканов. Тогавашните силни Желев и Луканов направиха всичко, което беше по силите им интервюто да не види бял свят, но в крайна сметка успяхме да го съхраним за по-късно.

Въпросът с откриването на това секретно решение в архивите на БКП e и важен, и интересен. Един бегъл поглед първо ни дава убеждението, че досега е направено всичко възможно съществуващите архивни документи на партията на ДС и други държавни институции да останат под контрол на манипулирани чрез миналото си хора. В това число влиза и пожарът в партийния дом, организиран от част от самообявилите се реформатори.

Твърдението на Живков не е за пренебрегване, като се знае вече, че и Хоникер се е опитвал да се продаде директно на Хелмут Кол, разбирайки, че Михаил Горбачев ще го изтъргува. Около 10-ти ноемри 1989 година няма никаква мистерия. Горбачев се подготвя за изключително важната за бъдещето на империята среща в Малта на 3-ти декември. Той няма никакъв интерес да отива с празни ръце и голи обещания. Трябва да се дадат реални доказателства. Става въпрос за оцеляването на империята. Тя е по-добре да се свие в границите си и да се освободи от една част вместо да изчезне напълно. Така че т.нар. реформатори не са нищо друго освен дълбоко уплашени, спасявайки се от потъващия кораб, плъхове. На Живков никога не му е минавало в главата да се съпротивлява със сила, тъй като няма на какво да се опре. Единствено си е мечтаел за това, и то при условие, че има „кпувачи”. Жалки и смешни мечти. Позицията на освободилите се от бремето на бившия първи секретар на партията е ясна и разбираема. Те хвърлят всички грехове на довчерашния му чорбаджия, обличат белите костюми и дори търсят благодарност от хората, че са им дали свободата.

Доста време преди 10-ти ноември 1989 година в България има хора, които знаят по един или друг начин, че полето за силово маневриране на Живков е силно ограничено. Дори и да не го знаят, те са имали волята и куража да изразят своята позиция на неприемане на комунизма и при много по-неблагоприятни условия. Тогава само определен малък кръг около тях бе в течение, както и самите „палачи”. Сега разликата е, че първо те могат да разчитат на пълната подкрепа на своите приятели и съмишленици, които вече се намират от другата страна на желязната завеса, която започва да става все по-тънка и по-тънка докато накрая на датата 3-ти декември 1989 година самият император Михаил Горбачев обявява в Малта края й. Някои хора получават възможността да общуват със западното обществено мнение чрез свои приятели и от ред неправителствени организации. Получават възможността да казват и на своите сънародници, които се намират в България, какво мислят и правят през излъчваните на български език западни радиостанции. Поради международното развитие на политиката „пазачите” на комунистическата истина са принудени да прекратят заглушаването на радиопредаванията. „Вие ни искате кредити, защото сте нямали пари, а харчите колосални суми за заглушаване”, казваха западните държави. Питаха България къде е логиката във всичко това. Какво не прави надеждата, че все пак ще се доберат до заветните спаситални кредити и по този начин ще спасят поне нещо от горящата под краката им къща. От доста време са се простили с мисълта, че могат да спасят всичко, но поне гръбнакът си – макар и вече поопоскан.

Българите, за които споменавам, са организирани в 3 групи. Правозащитна - НДЗПЧ, синдикална – ПОДКРЕПА и религиозна – Комитет за защита на религиозните ценности. Това са трите организации, за които със сигурност може да се твърди, че възникването им е акт извън контрола, както на местните пазачи от ДС, така и на представителите на „митрополията”, която отговаря за сигурността, в случаят КГБ.
Отношението на официалните власти към активистите на всички тези органозации е, на първо място – натиск в рамките на възможното заради международните фактори и второ – неимоверните усилия за инфилтриране и по този начин поставянето им под контрол и тяхното неутрализиране.

На този фон не е съвсем ясна позицията и генезисът на една друга част от вътрешнопартийната опозиция, която се легитимира като такава доста предс реформаторите-превратаджии от БКП.
На 3-ти ноември 1988 година тя се появи под формата на клуб за подкрепа на преустройството, който не е за демокрация или за човешки права. Той ясно иска да подкрепя и развива преустройството. Клубът се появява три месеца след еквивалента си в Москва. Очерталите се като антикомунистически и прозападно ориентирани организации са се изявили, действат и имат подкрепата на западните медии, неправителствени организации и на някои дипломати в София. Те не предлагат подпомагане на прустройството, а го консумират заедно със своите права. Веднага след като научават представителите на тези 3 организации за обявяването на клуба, се свързват с хора от него, включително и Желю Желев, и им предлагат сътрудничество и координация.

Въпреки, че около половината членове на клуба са хора от БКП, активистите на организациите смятат, че в рамките на плурализма има място за координация. Смятат, че противникът е общ и т.н. Представителите на клуба отказват всякакъв контакт, но по-късно приемат самообявилите се за раформатори и започват дълго и сериозно сътрудничество помежду си. Тези хора също не дават и дума да се спомене за участие в една или друга форма на представителите на Москва в събитията в София. Първо приемат, че спасяващите се плъхове са реформатори. Второ, отричат каквото и да е участие на съветските прредставители, както в театралната постановка, наречена преврат, така и в учредяването на клуба за пренасянето на съветската перестройка в България.

Имам многобройни лични и задълбочени впечатление от не малък брой изявени представители на този клуб. Едва ли не под сурдинка се признава, че своеобразната организация е възникнала под въздействието на техни съветски приятели интелектуалци. Никой досега сериозно не засяга въпроса как са гледали на клуба официалните съветски съветници от КГБ, които са натоварени да провеждат политическата линия на съветското политбюро, но с характерните за сенчестите служби методи. Само мъгляво тук и там се подхвърлят разни трохи. Този въпрос е от изключителна важност в светлината на многобройните вече разкрития и публикации по темата за други страни. Установено е, че представителите на КГБ са имали линия на изкарване в общественото пространство на подобни организации, за да подготвят условия за оказване на въздействие и контрол върху обществените процеси, които неизбежно предстоят при новата ситуация. В нея най-висшето ръководство на съветската империя категорично се отказва от прилагането на сила при развитието на обществените процеси, както в метрополията, така и в периферията и във васалните страни. Далеч съм от мисълта да мисля, че всички участввали по-рано или по-късно в активността на клуба са знаели или осъзнавали, че зад гърба си имат невидима сенчеста организация. Фактите обаче сочат, че от страна на съветските представители, това е било стратегическа линия на поведение.

В едно интервю през 2009 година една от онези колоритни личности от кръга казва: „Чакахме сигнал от центъра – та какво друго можехме да правим”. Отношението към трите организации е доста по-различно. Те не само, че не се вписват в посоката, в която искат братските служби /а и местните такива/, но нещо повече – рискуват да попречат сериозно на бъдещото развитие. И тъй като отстраняването със сила вече е забранено, а инициативата е изпусната, остава единствената класическа стратегия – инфилтрирането с всичко, което следва от този процес.

На 18-ти ноември има организиран от съветските съветници митинг в подкрепа на плъховете пред църквата Александър Невски. Никой не е в състояние точно да каже кой как го подготвя и кой определя имащите право на „интервенция”. Когато основателят на правозащитната организация Илия Минев се явява и поисква да каже някоя дума с привидно наивното „абе, нали ще правим демокрация, нека и аз да кажа няколко думи”, назначеният не знам от кого Анжел Вагенщайн /добър приятел на Маркус Волф/ му отвръща вулгарно с думите: „тази демокрация не е за теб”. Бедният комунист Вагенщайн не успява да си изпълни задълженията както трябва. Може би е бил доста раздразнен, защото въпреки подготовката и предназначението на митинга, без интервенцията на Илия – контролът е изгубен и антикомунистическата му насоченост взима превес. Малко по-късно Петър Младенов се жалва пред ръководството на МВР. Точните му думи са: „Вярно е, че ние имаме добра и силна партия. Обаче се оказа, че и тя в крайна степен е била обезверена и пасивна … И сега, когато трябваше да се премерят сили между неформали и партия, която има над 800 хил. членове, изведнъж се огъна. На митинг от 50 хил. души сигурно 15 хил. са били членове на партията. Ще излязат десетина или стотина, заради което няма да можем да овладеем положението”. Това ще се случва още много пъти в последващото развитие и винаги в последния момент резерва от внедрени решава крайния резултат.

За прдставителите на силите за сигурност на митрополията са ясни няколко неща. Те знаят, че са лишени от един от традиционните си методи – грубото и явно насилие. Дават си ясна сметка, че отрицаталната енергия, която хората десетилетия са трупали, ще започне да се освобождава паралелно с освобождаването от страха. Те знаят, че за бъдеще, ако не успеят да я канализират и я поставят под котрол, едва ли ще могат да берат плодовете на своята стратегия. Условието да бъдат поставени под контрол тези нови и неизбежни процеси е също условие за оцеляване в новата ситуация и в нови форми. Въпреки включвчнето на клуба като реално подкрепление на официалните реформатори, следващите събития показаха, че те преживяха много провали и неуспехи. А какво би се случило, ако операцията 10-ти ноември, неизбежно беше заварила България само с автентичните три организации. Не съм гадател, още по-малко пропок, но оставям на читателят да прецени дали обстановката би била по-различна. Аз смятам, че щеше. Във всеки случай това си е низ от битки, които са част от една дълга и сложна война за свободата на един млад, зелен и неукрепнал народ. Война в една изключително трудна и не дотам благоприятна географска точка на планетата.

За съжаление и днес, повече от 20 години след събитията, в България не се говори нищо сериозно по темата. Има явен опит страната да се превърне отново в остров на неистините. Да се фалшифицират по един или друг начин както фактите, така и това, което се е целяло с реализацията им.

* Петър Бояджиев е един от известните български дисиденти - емигрант, работил през последните години от Франция за свалянето на комунистическия режим. Разработван е от тайните служби под името "Демократа".
Роден е на 3 юли 1941 година в град Нови пазар. През 1968 г. завършва математическия факултет на Софийския университет. За действия против народната власт е арестуван на 15 август 1968 г. 10 г. прекарва в Старозагорския затвор като политически затворник. През 1981 г. успява да избяга нелегално през турската граница. Установява се да живее в Марсилия. В България се връща за пръв път през 1991 г., за да участва във втората Национална конференция на СДС.