Мартин Табаков за ФрогНюз: Новите президентски избори в Иран подновяват конкуренцията между лобита

Това каза пред ФрогНюз международният анализатор и политолог д-р Мартин Табаков.

Ето и цялото интервю:

След смъртта на Ебрахим Раиси, за временен президент на Иран бе обявен Мохмед Мохбер. Какво знаем за неговата личност?

Мохмед Мохбер е доверен човек на аятолах Али Хаманей, а като вицепрезидент на страната определено не беше особено видим в своята дейност. Основната задача пред новия временен президент на Иран ще бъде, заедно с председателя на парламента и ръководителя на съдебната власт, да организира и проведе изборите за нов президент. Според разпоредбите на конституцията на страната това трябва да се случи до 50 дни. Въпреки това, съществуваше опцията Али Хаменей да остави Мохбер да довърши останалата една година от мандата на Раиси, но аятолахът предпочете да придвижи вота. Последното е интересно, понеже Мохбер може да е довереник на Хаменей, но липсата на разпознаваемост и легитимност на временния президент в очите на иранците явно е било оценено като потенциален риск за системата. Оттук режимът предпочита да валидира системата, „препирайки” я през избори. Целта на форсмажорните промени по върховете и на президентската институция, и на министерство на външните работи е да осигури преди всичко последователност и стабилност на системата.

Очаквате ли продължение на досегашните политики от новия президент, съответно ще продължи ли финансирането на групировки като Хизбула и Хамас?

Да, в рамките на ограничения период от време, в което той ще изпълнява функцията на президент, Мохбер ще се движи в рамките на заложените в системата постулати, включително и що се касае до връзките на Иран с Хизбула и Хамас. Това е така поради няколко причини.

Един път, подкрепата на Иран за различни групировки в Ирак, Ливан и Ивицата Газа е част от концепцията на страната за „изнесена защита”, чиято цел е създаването буферна зона между режима в Техеран, от една страна, и Израел и САЩ, от друга. Такива групировки като Хизбула, палестинският Ислямски джихад, проиранските проксита в Ислямска съпротива в Ирак играят ролята на изнесените пред тялото на Иран юмруци, чиято цел е да държат враговете на страната далеч от нейното лице в Техеран.

Втори път, подкрепата на Иран за тези групировки зависи от Ислямската революционна гвардия, а не от президентството на страната. Особено откакто Хасан Рухани и Мохамед Зариф не са съответно президент и външен министър на държавата, дипломацията на Иран бе апроприирана в голяма степен от силови организации като Пасдаран. Затова смъртта на Раиси и Амир-Абдолахян няма да доведат до някакви промени в начина, по който Иран стои, интерпретира и действа в регионалната си среда.

Споменахте изборите в Иран след 50 дни, ще наблюдаваме ли вътрешни борби по този въпрос?

Последните избори за Меджлис, президент и Събранието на експертите (това е орган, който избира аятолаха) бяха маркирани от маргинализирането на реформаторските и умерени сили в Иран. Това се случваше посредством санкциониращите функции на Съвета на пазителите, който просто недопусна кандидатите на религиозния естаблишмънт да имат реална конкуренция на вота за всяка една от споменатите институции. Като жертва на този процес паднаха дори и доказани, а и свързани с режима имена като тези на Али Лариджани, който искаше да се кандидатира за президент, и на Хасан Рухани, който желаеше да се озове в Събранието на експертите. Това не означава, че в Иран няма конкуренция, а по-скоро, че тя е сведена до много тесен кръг от консуматори на доктрината за религиозната юриспруденция.

Конкуренцията върви между лобита, които, с редица условности, може да различим като хардлайнери и консерватори. Смъртта на Раиси и Амир-Абдолахян и провеждането на нови президентски избори подновява тази конкуренция, но тя, повтарям, е силно рамкирана и селектирана. А ние, външните наблюдатели на страната, често приемаме аятолаха и Пасдаран за едно и също, но това не винаги и обезателно е така. Така например, Раиси бе много по-близкостоящ до Али Хаменей, а Амир-Абдолахян – до Пасдаран. Когато става дума за външната политика на Иран, тази разлика между аятолаха и Гвардията се губи. Но ако под въпрос е контролът върху вътрешни за страната активи, били те икономически, религиозни или политически, започват да се забелязват боричкания между различни лобита – някои от тях свързани преди всичко с аятолаха, други – с Пасдаран.

Тази селектирана среда, за която говорите, означава ли, че ще наблюдаваме уговорен сблъсък на президентските избори?

Това е въпросът, чийто отговор ще разберем, когато видим кои кандидати ще бъдат допуснати да се състезават на изборите за президент от Съвета на пазителите. На последния вот, спечелен от Раиси, той бе оставен без значима конкуренция, верифицирайки симбиозата между аятолаха и „клана Машхад” (починалият президент бе оженен за дъщерята на ръководителя на петъчната молитва на Машхад, Ахмад Аламолхода). Но въпросните избори, именно понеже бяха програмирани да бъдат спечелени от Раиси, доведоха до рекордно ниска избирателна активност. А последното е риск за религиозния естаблишмънт, понеже аятолах Хаменей нееднократно е казвал, че легитимността на режима минава през високата активност в рамките на изборния ден. Как реагират иранците в такъв случай? Като всички нормални хора, те излизат и гласуват, когато виждат, че те имат избор. И предпочитат да си останат вкъщи, когато разбират, че нямат такъв. Това е деликатният момент за режима в Техеран: ако той реши да избере вместо хората новия президент, както направи това преди три години с Раиси, легитимността на управлението на аятоласите ще пострада още повече.

Русия и Иран досега демонстрираха близки отношения, в Украйна много от смъртоносните удари срещу цивилни се нанасят с ирански дронове „Шахед”. Дали ще продължи близкото взаимодействие между тези две държави?

Да. Иранско-руското партньорство е многопластово. Вие обърнахте внимание на това, че Русия купува различни модификации на безпилотния летателен апарат „Шахед”, а Москва дори построи фабрика за производството на такива в Татарстан. Но то има и друго измерение – в края на миналата година Иран подписа свободно търговско споразумение с Евразийския съюз. Двете държави също така са свързани геостратегически посредством Международния транспортен коридор Север – юг, свързващ Русия с Индийския океан през Кавказ и Иран. Ако добавим към тази равносметка и споделения антиамериканизъм на двете страни, разбираме защо всяка една от тях намира в лицето на другата естествен партньор.

Смъртта на Раиси беше посрещната и от лекуващи граждани, може ли пък да се изненадаме от някакво демократизиране на Иран, или по-скоро режимът ще се възпроизведе?

Режимът в страната помни такива гъвкави моменти, когато президенти на държавата бяха Мохамед Хатами и Али Рафсанджани (вторият след това бе и председател на Палрамента). Дори по времето на Хасан Рухани като президент и Мохамед Зариф като външен министър стана възможно сключването на Ядреното споразумение със САЩ и изобщо разведряването на отношенията между Иран и Запада. Но опитът на страната от последните години, придружен от сбъркана на концептуално ниво американска външна политика – от Джордж Буш-младши и от Доналд Тръмп - тласнаха Иран в обятията на Китай и Русия. А последното може да е формула за всичко друго, но не и за демократизация. Оттук и фойерверките, с които част от гражданите на страната посрещнаха новината за смъртта на президента. Раиси просто бе президентът на системата, а не на хората.

Казвайки това обаче, трябва да направя уговорката, че както системата, така и Раиси като конкретна нейна функция, си имат също своите привърженици в Иран. При това, не само в близкоизточната страна. Затова загубата на Раиси е приема като геополитическо неудобство и от Русия, и от Китай. Все пак починалият президент бе привърженик на развитието на иранските отношения с тези две държави. Неслучайно в рамките на неговия мандат Иран стана пълноправен член на Шанхайската организация за сътрудничество и се присъедини към БРИКС Плюс.

Какви биха могли да са последствията от смъртра на Раиси и Амир-Абдолахян в глобален план?

Няма да има такива. Нито Ибрахим Раиси, и нито Амир-Абдолахян имаха собствен политически капитал. Тяхната легитимност произтичаше по-скоро от това, че те бяха инструменти на режима, който ги е поставил на съответните позиции. Казвам това с уговорката, че за разлика от загиналия президент, пътувалия с него външен министър на Иран всъщност имаше респектиращи познания за региона и капацитет – той бе един от основните изпълнителни на разведряването на отношенията с арабски държави като Саудитска Арабия и ОАЕ, което наблюдаваме последните години. И в този смисъл, неговата липса ще е по-значима за Иран, в контекста на текущата война между Хамас и Израел, отколкото ще е тази на президента.

Наблюдаваме интересна поредица - преди дни бе прострелян премиерът на Словакия Роберт Фицо, сега виждаме смъртта в катастрофа на президентът на Иран. Обостря ли това обществените напрежения според Вас?

Когато говорим за Иран, общественото напрежение никога не е спирало, варирали са само градусите му. И реалният проблем пред режима в Техеран е следният - той не може да даде на хората си икономически стимули, с които да компенсира ограничаването на политическата им свобода, и обратното, не им дава политическа свобода, с която да компенсира икономическите затруднения на народа си. Това периодично поражда протести в страната – било политически като тези през 2009-та или 2022-ра, било икономически като тези през 2017-та година. И това са протести, които имат жертви, но нямат край. Дали ще е инфлацията в страната, или произвола на религиозната полиция по улиците – иранците винаги намират причина да протестират и продължават да го правят. Изключително смело, апропо, предвид суровите механизми за санкциониране, с които борави режимът на аятоласите.

ООН почете Раиси с минута мълчание, а и знамето на организацията бе спуснато наполовина. Появиха се коментари, че това не е правилно, предвид репресиите срещу иранските дисиденти и кървавото потушаване на протестите след убийството на Амини. Как обяснявате това решение на ООН?

Честно казано, не мога да си го обясня. Понеже тук не става дума просто за политик, функциониращ в политическа система, която не разбираме от позицията на нашия държавно-правен опит. Тук става дума за субект, който е виновен за смъртта на хиляди свои сънародници. Значи ли това, че вече нямаме универсално разбиране за това какво е добро и какво – зло?

Другото иначе го схващам: да, Западът няма монопол върху оценъчния наратив на ООН. Виждаме го и по отношение на войната в Украйна, и спрямо тази в Ивицата Газа – твърде много хора мислят по твърде различен начин от този на Запада. Да не говорим, че в самото евроатлантическо пространство има различия по тези теми.

Опитвам се да намеря някакво техническо и протоколно обяснение за поведението на ООН, но и такова би било проблематично, при положение, че макар Ибрахим Раиси да бе президент на страна-член на ООН, то според иранската конституция държавният глава е аятолахът, а президентът е глава на правителството. И отново основата на въпроса остава морална: докато ООН спуска наполовина знамето си в почит на изпълнител на репресивните методи на един режим, хиджабът на иранските жени ще си остане вдигнат по главите им.

Турция пък обяви еднодневен траур - как и защо връзките им с Иран станаха толкова силни?

Двете държави са важни икономически партньори един за друг. В случая на най-болезнената тема от региона – войната в Газа – те са и от едната страната на барикадата. Техеран със сигурност не е забравил, че Анкара спомагаше Иран в заобикалянето на западните санкции преди сключването на Ядрената сделка през 2015-та г. Това не означава, че между тях няма и различия – било в Сирия, било в Южен Кавказ. Но в случая Турция наблюдава процеса на разведряване на отношенията между Техеран и арабските столици и не желае да губи позиции в това стечение на обстоятелствата.

Има ли опасност събитията в Иран да изместят от дневния ред въпроса с руската война в Украйна?

Не. Събитията в Иран ще отключат един друг въпрос – този за възможния наследник на аятолах Али Хаменей, доколкото загиналият президент бе един от сочените за фаворити за наследяването на най-важния и висок пост в държавата. И при все че всяка една подобна промяна да има и своите външнополитически ефекти, основният такъв остава за вътрешнополитическа консумация за Иран. Войната на Русия срещу Украйна е с много по-голям мащаб, доколкото засяга не само въпроса за суверенитета на един народ, но и подкопава устоите и принципите на международния правов ред. Войната в Украйна поставя въпроса за субстанцията на човека, а не за неговите акциденции.

Илияна Маринкова