Сърбия и Русия – историческото НЕ на Тито се превърна в ДА на Вучич

Спомняте ли си времето когато югославските сърби се подиграваха с българи, румънци, чехи, поляци и други славянски народи, подчинени на Съветската империя?

„Червената“ югославска банкнота от 100 динара и до днес се размахва по социалните мрежи като доказателство за „западен“ стандарт и сръбско национално превъзходство. Разбира се, и тогава стандартът почиваше не на увеличението на БВП, а на чужди кредити и безвъзмездни помощи, които Тито получаваше в геостратегическите игри на световните сили.

Само че историческите процеси се развиха в съвсем друга посока.

За по-малко от половин век страните от източния лагер се освободиха от съветската хватка, демократизираха се, станаха членки на Европейския съюз и рязко дръпнаха напред. Полша например се нареди сред 20-те държави в света, чийто БВП надхвърля 1 трилион долара. Естония има най-добрата образователна система в Европа. Чехия преживява силен икономически прогрес. Румъния и България, въпреки всичко, са далеч пред Сърбия по всички показатели.

Всичко това стана възможно едва след разпадането на източния лагер и членството на източноевропейските държави в Европейския съюз, в който всички държави с общи усилия си помагат и изграждат пътища, развиват здравеопазване, образование, наука, култура, земеделие, реформират публичния сектор и пр.

Сърбия, точно наопаки, излезе не само от Югославия, но и от западната сфера на влияние и сега парадоксално, драпа за Русия, Китай и БРИКС, с надеждата, че не само ще достигне и надмине европейските си съседи, но и ще осъществи вековния си блян за Велика Сърбия чрез завладяване на чужди територии и асимилиране на чужди народи и малцинства.

Гарашаниновото Начертание претърпя поредната си метаморфоза и сега се нарича „Сръбски свят“, но съдържанието му си е същото. Вижте най-гледаните сръбски ТВ емисии, сръбските чествания в Македония, агонията на българите в Западните покрайнини, изказванията на сръбските управници и ще се убедите в истинската сръбска действителност.

Всичко останало е лъжа.

Вучич с европейски пари се опитва да направи от Сърбия руска губерния на Балканите, в която държавните институции, прокуратурата и правосъдието са подчинени на волята на диктатора, няма свобода на словото, няма демокрация и в която той разчита не на подкрепата на просветени и осъзнати граждани, а на купени гласоподаватели, партии финансирани от свръхбогати олигарси, частни охранители и корумпирани прокурори и съдии.

Пропагандата успя да проникне в съзнанието на сръбските граждани и да формира една нова бизарна действителност, според която прогнилата Европа и САЩ ще се разпаднат, че не бива да се въвеждат санкции на Русия заради войната в Украйна, че членството в БРИКС е перспективна идея и пр.

Някога, един он най-важните уроци в учебниците ни по югославска история беше за историческото НЕ, което Тито 1948 г. бил казал на Сталин. Днес това историческо НЕ, всъщност се превърна в ДА, което Вучич непрекъснато повтаря на килимчето пред Путин.

Обществото е толкова заблудено и загубило връзка с действителността, че никой не се и замисля, че дори и сегашната сръбска действителност е изградена върху статута на Сърбия като членка на Европейския съюз. Благодарение на този статут тя използва парите от европейските предприсъединителни програми, влизат чуждестранни инвестиции, помощи, две трети от външната търговия отива на европейските пазари и оттам следват и ползите – ръст на заетостта, ръст на заплатите в стопанските отрасли и пр. Благодарение на този статус, сръбските граждани могат да пътуват без визи, да учат на европейските университети, да работят и пр.

Пропагандата и късата памет сякаш изтриха спомените от преди само две-три десетилетия, когато живеехме под визов режим, когато не можеше да се работи и следва извън Сърбия, когато горивото се продаваше в бутилки, валута и цигари можеха да се намерят само при уличните дилъри, а средната заплата бе паднала на 30 германски марки.

Въпреки всичко това, сръбската младеж най-накрая въстана в масови бунтове срещу едноличната, корумпирана и самозабравила се власт, която завладя собствената си държава. Този общонароден бунт продължава почти цяла година и вече се избистрят и неговите искания – смяната на Вучич и неговите обслужващи криминални престъпници, партийни биячи и пандури маскирани като партийни и държавни управници.

Вучич обаче е само върхът на айсберга. Той един ден все ще падне. По-големият проблем са олигарсите и службите за сигурност, които непропорционално забогатяха по негово време и които няма лесно да изпуснат позициите си, спечелени благодарение на него. Преди две десетилетия един такъв опит за изчистване на сръбските Авгиеви обори, приключи с убийството на Зоран Джинджич и завръщането на сегашния див национализъм, който застрашава не само оцеляването на Сърбия, но и мира и сигурността на Балканите и в Европа.

В Сърбия проблемите в политиката, държавните институции, образованието, медиите, правосъдието и пр. са следствие от дълбоката духовна криза, чиито корени са дълбоко в миналите погрешни решения на сръбските, но и на европейските управници.

Версайското устройство на Европа почти приключи с разпадането на Югославия, но не съвсем. В днешна Сърбия продължават да тлеят изоставените етнически и политически огнища. Един от тях е свързан със статута на Войводина. Мине не мине известно време и Войводина подава сигнали, че иска да се завърне на политическата сцена като самостоятелен политически субект и да възстанови отнетите й конституционни и граждански права. „Студентското движение“ от миналата есен временно отложи този процес. Войводина сви знамената си. Не затова че нямаше кой да ги носи, а да се запази единството на нововъзникналото движение. В настъпилите безредици, репресиите срещу студентите и гражданите в Нови Сад драстично се усилиха. Исканията за оставката на Вучич и преждевременни избори предвещават преосмисляне, преоценяване и реорганизиране на държавата и обществото. В този процес по всяка вероятност ще се отвори замразеният Войводински въпрос, свързан с нейния политически статус, който да й даде оптимални възможности за всестранно развитие, съразмерни на нейната реална сила и възможности, които по времето на Югославия я бяха изравнили по стандарт и качество на живот със Словения и Хърватия.

Следователно, решаването на сръбската, съответно и на Балканската криза, е не само политически, но и дълбок културен катарзис, в който трябва дълбоко да се преосмислят историческите грешки, които при това многократно са умножени с произволно написаната историография и културна надстройка, която и до днес възпитава фанатизирани войници и офицери, а не мирни и градивни европейски граждани. І БГНЕС

Иван Николов, БГНЕС