Сезонът на абсурда

Д-р Мирослав Дърмов

Обикновено по това време на годината четящият българин се забавлява с публикации на кандидат-студентски бисери, представящи агресивна посредственост. Но изглежда в това лятно време политическият елит на страната, притеснен от затишието, се опитва да напомни за себе си, използвайки примера на неподготвения студент чрез ексхибиционизма на неподготвеността. Началото на сезона на абсурда бе поставено от вицепремиера Симеон Дянков с определението, че Георги Първанов получава информация за икономическото състояние на България от Уго Чавес. Проблемът не е в проверения кадър на Балканското направление на ПГУ, който е на прикритие като Президент на Република България и се стреми по всякакъв начин да дестабилизира страната, за да продължи политическото си безвремие, а в Уго Чавес. Не знам дали българската публика е разбрала дебелашкото чувство за хумор на г-н Дянков или просто е реагирала по правилото - „Нерде Ямбол, нерде Стамбол!”. Все пак някои пояснения са необходими.

Екстравагантният политик Чавес, имащ амбицията да наследи мумифицирания Фидел Кастро като лидер на левите радикали не само в Латинска Америка, но и в света, е президент на Република Венецуела и влиянието му надхвърля влиянието на тази страна. По времето на администрацията на Джордж Буш–син, в стремежа си да бъде възприеман като глобален фактор, Чавес направи няколко не особено дипломатични изказвания, в които представи американския президент като полуидиот, вследствие на което американската преса пък описа него като завършен кретен. Да, но това беше при предишната администрация. С избирането на Барак Обама нещата се промениха. Отчитайки реалността на завой на Латинска Америка наляво, администрацията във Вашингтон разработи много по-прагматична политика и изостави пропагандните клишета, които водеха в нищото. Така че г-н Дянков има нужда да осъвремени познанията си по глобална политика и да не забравя все пак, че е вицепремиер на България. Защото, независимо от гнева му към вредата, която представлява за страната Г. Първанов, не може да пренася вътрешно-политически конфликти на международна сцена. И би било много по-полезно да се концентрира в сферата на своята компетентност, вместо да се упражнява на геополитически теми. А колкото до вече случилото се, той спокойно може да намери начин да поясни на венецуелците какво е имал предвид, като може да бъде сигурен, че те няма да публикуват стенограмата от разговорите. Защото става дума не само за отношенията с Венецуела, а с Латинска Америка като цяло. Що се отнася до Първанов, те хората си го знаят.

И посещението на Леон Панета има своя знаков характер. На дипломатически език това се нарича демарш. И за осъществяването му е избран шефът на ЦРУ със следното послание: „Георги, ние те знаем!”, но е въпрос за българският народ как по-нататък ще определи съдбата си. Обезпокояваща в случая е реакцията, която последва. Шефът на кабинета на Първанов пита министър-председателя на страната какво са си приказвали с Леон Панета и по-точно дали е обсъждан проектът „Първанов”.

Quo vadis, domine?

С цялото ми уважение към генерал Колев от контактите си с него от времето, когато беше военен, а не бавачка на самозабравил се кадър на ПГУ на прикритие, бих искал да кажа, че той все пак е чиновник в президентската администрация, а Бойко Борисов е избран за министър-председател от българския народ и е учудващо кой въобще е посъветвал Министерския съвет да влиза в диалог с чиновника Н. Колев. В една цивилизована, с демократични традиции страна, отговорът на епистоларните забежки на ген. Колев би било нещо подобно на „Гледай си работата!” или даже по-цветисто, а ако някой се интересува от политиката, осъществявана от министър-председателя, следва да внесе въпроса в парламента, където е мястото за обсъждане на подобни теми, а не да се захранват медиите с псевдоскандали. Въпросът не е в нескопосаната реакция на Министерския съвет, а във факта, че има изтичане на информация за разговорите, ако, разбира се, това не е блъф, целящ да представи проекта „Първанов” като нещо от глобална величина, от което се интересува даже ЦРУ. Хипотезата за изтичане на информация заслужава да бъде обмислена. Основните играчи в операцията са Бриго Аспарухов, Румен Петков и Николай Колев. Румен Петков счита себе си за добре информиран, базирайки се на миналото си като вътрешен министър и обвинява премиерът в лъжа, искайки оставката му. За съжаление на българския народ информираността на Петков не идва от периода на неговото министерстване, а от преди това, когато след смъртта на Николай Добрев оглави групата за анализи в БСП (разбирай партийното разузнаване), съставена от бивши и не толкова бивши кадри на ДС с контакти в държавните и политическите структури и планиращи развитието на България. Така че въпросът е дали агентите на БСП в апарата на Министерския съвет са изнесли информация за разговора и независимо дали отговорът е да или не, очевидно е, че там има нужда от сериозно хигиенизиране. А колкото до това начинание за събиране на информация, в цивилизована държава г-н Петков и компания биха били обвинени в криминална конспирация и още куп престъпления. Но, за съжаление, прокуратурата в България функционира така, щото е налице отказ от изпълнение на задълженията й по закон. Мартин Гунев бе избран за главен прокурор, защото имаше проблеми със здравето и беше ясно, че няма да се престарава. Иван Татарчев зае поста, защото беше кьорфишекчия, а Никола Филчев поради сериозните му психически проблеми. Така се стигна и до Борис Велчев-младши, който има добри маниери, но не предствлява опасност за тези, които ограбиха България.

Другият участник в схемата е разузнавачът - политик Бриго Аспарухов. Без съмнение, Бриго има своите качества на разузнавач, независимо, че суетата му играе лоша шега и по времето, когато беше шеф на НРС, обичаше да го возят в сиво „Волво”, за да прилича на Миша Волф. И именно тази му суета го отведе в политиката. Но въпросът е за периода на оглавяването от него на НРС. Тогава промените бяха наложителни и в това време част от подслушвателната апаратура на разузнаването в страните от Запада трябваше да се върне в България. В един от разговорите с Николай Добрев той беше бесен, че Бриго използва тази техника за подслушване на политиците. Кольо беше посъветван да изпрати баретите не само да пердашат Маджо и Джамов, но и да приберат хората от Първо, които използуват тази техника на територията на България и по възможност да съберат необходимите доказателства, за да бъдат използвани където трябва и да се намали влиянието на ПГУ в политическите процеси. Не старите муцуни да бъдат толерирани в техния стремеж да моделират страната. Впечатлението ми е, че независимо от разбирането към подобна хипотеза, Добрев остана партийно лоялен, въпреки че последствията се стовариха върху самия него... А колкото до въпросната апаратура, представлява интерес дали тя не е бракувана (разбирай – приватизирана) и с нея да се осъществяват разузнавателни задачи от неизвестен поръчител.

И отново към инициатора на темата за разговорите на Б. Борисов с Л. Панета – г-н Н. Колев. Като шеф на кабинета на Първанов, по всяка вероятност той е отговорен за наблюдаването на НРС, за която българският народ забрави и навярно НРС е свързана с придобиването на информацията за въпросния разговор. Като начало малко история: Разузнавачите от НРС твърдят, че службата е създадена с Указ № 152 от 5 февруари 1990 г. на Държавния Съвет на НРБ. Указът съдържа всичко на всичко три изречения. Впоследствие Законът за изменение и допълнение на Закона за въоръжените сили на Република България от 19 април 2002 г. урежда статута на НРС като ведомство извън състава на въоръжените сили, а в Преходните и заключителните разпоредби на тази закон на директора на НРС са възложени права и задължения съответстващи на тези на Министъра на отбраната по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България. И това е всичко като нормативна регулация. Следователно, Президентството, като правоприемник на Държавния съвет на РБ, или по-точно Първанов си има нещо подобно на министерство под своя (разбирай на Н. Колев) команда, което заедно с Националната служба за охрана, която в повечето случаи шпионира, а не само охранява политическия елит, му осигуряват сериозен властови ресурс. Трагичното е, че това е ситуацията през последните 20 години и никой не е направил какъвто и да е опит да премахне този бастион на номенклатурата.

Оставайки все още на историческа тема, някак си е необходимо да се попита защо НРС смята за свое начало 1 май 1947 година и се гордее, че е има 63-годишна история. Въпросът е, че от 9 септември 1944 г. до споменатата дата е изминало доста време. Какво е ставало тогава? Имало ли е царство България външно разузнаване и с какво се е занимавало Първо отделение на Първи отдел на Дирекция на полицията? Очевидно е, че НРС предпочита съветския период като начало на съществуванието си, в което руската връзка е очевидна, започвайки от Борислав Николов Николов, директор от 1 май 1947 до 1 юни 1949 г. и се премине през Христо Боев Петрашев (4 юни 1949 – 28 януари 1952 г.), възпят от Богомил Райнов като славния разузнавач Емил Боев и се стигне до руския зет Владимир Тодоров Николов (14 юли 1986 – 7 февруари 1990). Впоследствие руската връзка преминава на по-конспиративно ниво, но това, което трябва да бъде ясно на българския читател, е липсата на законова уредба за работата на НРС, както и ясна визия за това къде и какво да се прави, което еднозначно я превръща в институция извън контрол. За 20 години не са извършени никакви промени и тази държавна структура продължава да бъде доминирана от наследниците на номенклатурата. Впрочем, извършени са някои промени. Бриго Аспарухов промени цвета на служебните карти от червени на сини, а Кирчо Киров създаде уебсайт на службата, където отново синьото доминира. Всичко останало е мъгла и отсъствие на какъвто и да е интерес от която и да е политическа сила нещата да се променят. Кьорфишеците, симулиращи промяна, започнаха още от зората на трансформацията, когато Ж. Желев уволни Румен Димитров Тошков (21 февруари 1990 – 28 август 1991 г.) като началник на НРС и го замени с Бриго Христофоров Аспарухов (28 август 1991 – 24 март 1992 г.) За мое неудоволствие срещнах Румен Тошков в Президентството в момента, в който чакаше да му се изясни бъдещето му в НРС. Беше в прединфарктно състояние и това по всяка вероятност се дължеше не на факта, че предстоеше уволнението му, а на отвращението, което изпитваше, че е пожертван, за да се запази контролът върху службата. За него като шеф на НРС е било пределно ясно кой е ОР Ахмед, какво представлява СДС и че Желев е просто кукла на конци, заобиколена от оперативни работници на разузнаването. Това кой е Ивайло Трифонов, Алексей Алексеев, Стоян Андреев, Валентин Стоянов, Румен Данов и т.н. едва ли е било тайна за него. В онзи период, а може би и днес, даже секретарките в МС, Президентството и Народното Събрание имаха или партиен, или разузнавателен произход. Опитах се тогава да разговарям с Тошков, но той беше некомуникативен. На излизане от Президентството отидох в Партийния дом при Благой Дечев, който по това време имаше някаква ангажираност в БСП по въпросите на сигурността като му казах за Тошков и че вероятно Желев ще го уволни, на което получих отговор, че случаят Тошков е решен и ми бе показан списък от пет имена с уверението, че един от тях ще бъде новият началник. В този списък беше името на Б. Аспарухов, а и това на Красимир Райдовски и по мое мнение този факт е породил омразата на Райдовски към Любен Гоцев, смятайки го за виновен, че е предпочел Бриго пред него, макар че истината е, че бившето ръководство на ПГУ – Владо Тодоров, Тодор Генов и компания предпочетоха Бриго пред доста лабилния Райдовски и впоследствие му пускаха фитили да оплюва Гоцев. Защо това е така, те си знаят. Моето предположение е, че някой трябваше да бъде поставен в светлината на прожекторите, за да останат реалните манипулатори неосветени. И макар че нещата в България имаха вид като че ли нещо се променя – Петър Стоянов бе избран за президент, в НРС нищо не се промени. Само Бриго Аспарухов трябваше да сдаде поста на Димо Георгиев Гяуров (6 март 1997 – 24 февруари 2003), за да може всичко да остане по старому. Реално по времето на Гяуров НРС се управляваше от заместника му Георги Димитров, който е стар кадър на ПГУ. Тогава имах сериозен сблъсък с Николай Добрев по въпроса кой трябва да определя насоките на работа на НРС. Моето мнение беше, че това трябва да е подкомисия към Комисията по национална сигурност на Народното събрание, докато Добрев беше категоричен, че този въпрос не може да бъде оставен на „пасмината” в Народното събрание, а както при Желев, приоритетите трябва да се определят от Петър Стоянов. Позицията на Добрев ми стана ясна няколко седмици по-късно, когато Стоян Андреев коментира факта, че на улица „Велико Търново” № 10 Стоянов е наричан „нашият Петьо”.
С избирането на Георги Първанов Димо Гяуров беше назначен с президентски указ за посланик, а шеф на НРС стана Кирчо Иванов Киров, който оглавява службата и в момента. Интересното е защо ЦК на БКП реши да структурира НРС към президентството, въпреки че и за неизкушения наблюдател е известно, че дълго време преди Първанов тази институция се оглавява от не-БСП кадър. И защо никой от политическия елит не повдигна въпроса за нормативното регулиране на дейността на разузнаването като например забраната за провеждане на разузнавателна активност на територията на България и срещу български граждани.

Случилото се с изтичането на информация за разговорите на министър-председателя с шефа на ЦРУ поставя с особена острота необходимостта от реконструиране на разузнавателната общност. В тази връзка идеята за обединяване на НРС с военното разузнаване като структура към Министерския съвет има своето основание и може би е пътя за решаване на проблемите. Само че преди това да се осъществи, сградата на ул. „Хайдушка поляна” № 12 трябва да се изкорми основно, за да се освободи от признаците на миналото. Ако никой в страната няма кураж за това, тези действия може да се осъществят и с чужда помощ. Американците са много добри в деструкцията, а британците и израелците са най-добри в занаята. Това, което се изисква, е политическа воля и визия за бъдещето, защото не се знае кога пак НРС ще прихване разговор на премиера Борисов и ще го даде на БСП, за да дестабилизира страната.