За перверзията и за медийната независимост

„Поздравяват ли ме онези, които могат да умрат?”, пита с писмо до главните редактори на българските медии премиерът. Последвалият оглушителен поздрав, не ще и дума, е като за истински император, досущ като в картината на Жан-Леон Жером.

Този пореден повод да се поразсъждава за отношението между българските медии и властта е не само подходящ, но и много сериозен. Безпрецедентно в сиромашката ни демократическа практика премиерът поиска вот на доверие от медийните велможи след поредното тематично нахокване от страна на президента.

Президентът, най-обслужвания от медиите човек в страната, явно е почувствал някакъв дискомфорт, за да тръгне да ги защитава от насилието, което премиерът им оказвал. Може пък това да е някакъв пореден таен ход в сложните му „проекти”. Макар да е много важен в този сюжет, тук президентът не ми е интересен. По-интересен ми е премиерът.

Той ми прилича на боксьор, когото противникът предизвикателно и провокативно е напсувал на майка, докато са си разменяли леки крошета за пред публиката. Нашият човек се разлютява жестоко, но не го връхлита с удари, а се обръща към майка си, която е на първия ред – да каже и тя, че няма такова нещо. Че не е имало и че няма да има.

Основният крепителен елемент на предлаганата тук историйка е, че българските медии са майката на Бойко Борисов. Без тяхната жълта жажда по времето на жълтата суша нито името на Бойко Борисов, нито ГЕРБ щяха да бъдат политическа реалност.

Всяка историческа ситуация ражда нужните й личности, но за първи път в българската история начело на държавата застава личност, родена изцяло от медиите. Та колцина българи знаят името на някой предишен или послешен главен секретар на МВР?

Популярността на Б. Борисов не беше и не е функция на заеманата от него длъжност, а на медийното му преекспониране. И като главен секретар, и като кмет на столицата, че и като премиер той се занимава с дребни, но конкретни неща, които често се случват и лесно се визуализират (в един безтелевизионен свят явлението Бойко Борисов е невъзможно).
Професионалният шеф на вътрешното министерство, човекът в сянка, сивият кардинал, Тайният, против всякаква логика беше постоянно на екрана и говореше за всичко и за всички. Днес едва ли някой си спомня МВР да е извършило нещо кой знае какво в онези години. Но екранното присъствие с тужурката не може да се забрави от никого.

Виновен за това в никакъв случай не е само Бойко Борисов. На кого не би му харесало да бъде медийна звезда? Основната вина е на медиите, макар тяхното поведение също да има оправдание. В началото на века половинмилионните тиражи на вестниците бяха започнали да спадат безвъзвратно, с кабелизирането на малките градове и на селата основните телевизии загубиха огромните монолитни аудитории, докато интернетът се налагаше все по-безапелационно като информационна среда. Умората от десетгодишния преход и не твърде видимите резултати от него намалиха в голяма степен цветовата политическа яркост, дискредитираха политическото говорене по принцип, политическият език загуби официалния си характер. Амортизираха се и старите лица в политиката. Беше дошло времето на Новия.

Може да се каже, както в онази песничка, че медиите бяха възлюбили Бойко Борисов още преди да го видят. По горе изложените причини, но далеч не само поради тях, Бойко и медиите не можеха да не се срещнат щастливо в началото на новото хилядолетие. Беше отминало времето, когато „Демокрация” стоеше срещу „Дума”, а останалите пазеха близка или по-близка дистанция до властта. Предстоеше да се смени принципът на медиите, да се смени недоразвитата им природа на коректив на властта.

Желанието за промяна трябваше да бъде олицетворено, персонализирано. Щастливата среща издигна Бойко Борисов и едновременно с това съхрани медиите, защото имаше огромен PR-ресурс за двете страни. Представете си за миг Бойко без медии или медиите без него. Нищо. Бракът им съвсем закономерно съвпадна с края на политическото говорене и изобщо с края на политическото мислене у нас. Съответно – с края на политическото поведение. Включително с края на политическото поведение на медиите.

Юрването към арената за утринен поздрав към премиерската и президентската ложа е в някаква степен край и на самите медии в онзи класически вариант, в който те представляват четвъртата, коригираща власт.

Българският медийният абсурд е рожба на процеса на срастванията в държавата ни. На срастването на политика и престъпност, на престъпност и правораздаване, на правораздаване и лобизъм. Медиите присъстват на практика във всички сраствания, защото във всички тях става дума за пари, с част от които самите те се издържат. Не собствеността на една медия е интересна (там почти всичко е ясно), а паричният поток към нея и през нея. Тези пари определят и темите, и езика на даден вестник или телевизия.

Всичко това се знае много добре както в самите медии, така и в гореспоменатите ложи. Всякакви мними пререкания между президент и премиер, всички питания към главните редактори и всички последвали отговори имат абсолютно бутафорен и срамен характер. Риторичното запитване на премиера до главните редактори прилича на казармен рапорт по време на тържествена заря-проверка. Клетва за вярност и все по-нататъшно развитие и усъвършенстване на независимостта на българските медии. Бълвоч!

Българските медии няма защо да бъдат натискани и насилвани. Те героически следят властта отблизо по логиката на доброволната самопринуда. Погазен е личният свободен избор, но не на редакторите, а на авторите. Точно тук е ключът от бараката.

Цялата размяна на въпроси и отговори е наистина перверзна защото не се и докосва до най-истинската същност на журналистиката – личността на самите журналисти. Най-персоналната инстанция в медийното общуване.
Дръзвам да препоръчвам на министър-председателя, ако наистина е станал любознателен и се интересува какво мислят по този въпрос не онези, които управляват медиите, а онези, които ги правят, да пусне една гарантирано-анонимна анкета сред няколкостотин журналисти от столични и провинциални медии.

И тогава ще чуе, че не само има хора, от които те са в най-пряка зависимост, но че и ги мразят от дъното на душата си, защото ги задушават като професионалисти чрез всякакъв натиск. Това е единственото обяснение за пълната липса на авторска журналистика у нас. Свободата на една медия задължително минава през гарантираната свобода на работещите за нея журналисти.

Когато за един вестник се знае как ще отрази дадено събитие, как ще го оцени и как ще го анализира, той вече е рекламен таблоид. Ако пък това е телевизия, то нейните новинарски и публицистични емисии ще бъдат просто досадна пауза между два сериала. Дали пък не е точно такъв краткият портрет на българските медии?

Не съм журналист и никога няма да бъда. Но дори да бях шеф на пет телевизии и десет вестника, пак нямаше да отговоря на тия перверзни, унизителни и безсмислени въпроси. Никак, ама никак не съм сигурен, че след този дружен гладиаторски поздрав на главните редактори към премиера българите ще бъдат по-убедени в независимостта на родните медии.
PS. От отговорите на редакторите не можах да разбера само защо Тошо Тошев е толкова доволен от последните три правителства, а не ще и да си спомня за времето на Иван Костов и Жан Виденов. Навярно защото тогава е пушел все още цигари. Докато пурата е съвсем друго нещо! Така си е. От целия свят може би единствено Моника Люински мисли обратното.

Иван Станков
Svobodata.com