Български синдром: Презирай жертвата, уважавай бандита!

Не го е казал за България, но колко близко звучи. По-долу ще се върна към тази изключителна констатация, която у нас не повече от двама-трима души биха се осмелили да потвърдят публично. То у нас няма и статистика, а наблюденията са „на око”. Което не ни успокоява – обратно.

Изборът на въпроси, свързани с човешкото благополучие, свобода и права, естествено е субективен. Някои от тях обаче са неизбежни, защото имат пряка връзка с човешкото оцеляване.

Една от темите, които застрашават настоящето и бъдещето на всеки от нас, е насилието във всичките му форми, които обуславят престъпността.

Дефиницията за престъпността е твърде променлива през годините, но все пак народите се обединяват около това, че престъпността е исторически променящо се социално явление, представляващо съвкупност от престъпления, извършени на дадена територия в определен период от време. Тя може да бъде посочвана, коментирана и осъждана единствено при наличието на правни норми на поведение на едно общество. Горе долу подобно е тълкуването в повечето страни в света.

Дефиниция има, но съществуването й не дава кой знае какви резултати. Има я и толкоз. Официалната статистика сочи, че у нас се извършват около 130 000 престъпления годишно. Тази цифра се преповтаря през последните десетина години, цитирана главно от МВР и Националния статистически институт.

По данни на UNODC (служба към ООН) от първото десетилетие на XXI век коефициентът на регистрираните престъпления на 100 000 души от населението в България е средно за година около 1800. В страни като Испания, Португалия и средноевропейските държави е 3000 - 4000, в Западна Европа е 6000 - 8000, в САЩ е 8500. Сравнително по-ниски са тези стойности в Гърция - 1000, Беларус - 1200, Румъния и Словакия - 1700, както и в Китай, Македония и др. В Северна Корея пък стрелката клони към нулата – 200 престъпления (свади, междусъседски конфликти, кражби). Не се наемам да коментирам тези цифри. Не бих се обзаложил обаче, че в Западна Европа живеят под перманентна обсада от бандитски групи, крадци, изнасилвачи, корумпирани типове и убийци, а ние спокойно и блажено.

Ще цитирам някои данни на Центъра за изследване на демокрацията. Най-същественото от тях е констатацията, че близо 46% от жертвите на престъпления не съобщават на полицията за извършеното срещу тях.

Пак по данни на ЦИД в България се извършват средногодишно около 550 000 престъпления. От тях се регистрират към 130 000. 230 000 от престъпленията са незаявени, а 220 000 са „филтрирани” от самата полиция, т.е. не са регистрирани.

Би могло да е много смущаващо, ако не бяхме толкова свикнали. Но не наличието на толкова престъпления е страшно, а недостатъчната наказуемост. Недостигът на справедливост. Плаши недосегаемостта на част от представителите на българската мафия, които са свързани с политически кръгове.

Битовата престъпност е проклятие за българина. Тя го съсипва и демотивира. Но той трябва да знае също, че над 47 на сто от приходите на престъпния свят идват от организираната престъпност. Например наркотрафикът „зарежда” около 200 000 българи, предимно млади хора и деца, с дрога. „Процесът” превръща немалка част от тях в непълноценни индивиди, а понякога последствията са фатални. 200 000 означава поне 1 млн засегнати: семейства, роднини, близки, приятели, съученици.

Означава милиони левове дадени за дрога, а не за кино, спорт, пътувания, екскурзии, храна, дрехи... Милиони дадени доброволно на мафията. Наркозависимите пък са уязвими, често изпадат в нужда и извършват престъпления, за да си набавят дрога или пари. Тоест, стават част уж от битовата, но всъщност от организирана престъпност. Гореща връзка.

Трафикът на хора. След Украйна и Русия Българият е третият най-голям износител на женска плът за Европа. Около 20 000 българки са на „пазара”. Близо 70 на сто от тях са принудени да продават телата си. В самата България местата – хотели, клубове, бордеи, нелегални публични домове и салони за „масажи” са над 210.

През последните години са разбити и закрити над 1100 подобни „обекта”. Този бизнес също е част от организираната престъпност, а труженичките, част от които са бити и насилвани, са наши дъщери, сестри, внучки, приятелки, съученички. 

Въпреки, че кражбите на коли в последно време намаляват, бизнеса не е затихнал. Хиляди българи остават без автомобилите си или пък колите им са разбити, ограбени и опожарени. И това може да мине за битова престъпност, но не е. Тя също е част от мафията. Все по-често в нея са замесени застрахователи. Определени застрахователи, далеч не всички.

Все по-често се оказва, че и квартирните кражби са дело на организирани групи. Същото важи за източването на дебитни и кредитни карти, разбиването на банкомати.

Организирани са и телефонните измамници. Жертвите са предимно възрастни хора и деца. Осъдените се броят на пръсти, защото обикновено се доказват отделни деяния, които не са свързани с големи суми. Всеки втори българин е бил жертва на престъпления през последните 20 години. Не са малко тези, които са изживяли ужаса по няколко пъти.

Накъде вървим... Сякаш вече не си задаваме този въпрос, обръгнали и свикнали с кражбите, побоищата, убийствата. Големи престъпни босове, медиите величаят като бизнесмени. Но не това е най-страшното. Най-страшното е, че сме се превърнали в циници, които реагират на поредното престъпления адекватно, само ако сме лично засегнати.

Когато научим за измамена възрастна жена от телефонни бандити, първата ни реакция е: „Откъде пенсионерка е имала 2000 лв.?” Не ни възмущават измамниците, дори когато заплашват репортерите, дръзнали да снимат палатите, в които живеят без да имат един ден трудов стаж. 

За изнасилено момиче в дискотека реагираме машинално: „Какво прави там. Търсила си го е, а сега реве...”.

Имаме си готова реакция и за ограбено жилище: „Тия пък държат злато в къщи, скрили и пари”.

Жертвите на престъпления често срещат неразбиране в обществото.

България е единствената страна в Европа, а може би и в света, в която жертвите винаги „сами са си виновни” за сполетелите ги беди. На тия им отвлекли сина или близкия, защото са заможни – така им се пада, злорадства народният мозък. Той не допуска, че утре с него ще се случи същото. Тук и убитият студент сам си е виновен, защото се е прибирал по тъмно от някое заведение. Да си беше седял в общежитието или в къщи, щеше сега да е жив и здрав, умничи някоя мозъчна гънка.

И зверски убитата девойка в Борисовата градина си е виновна сама, че не си е подбрала компанията и е пила алкохол. К’во да я жалим, тя сама не е помислила за себе си...

Откраднатата кола на комшията пък буди тихо злорадство: Слава богу, че не е моята, тоя да му мисли. Същото се повтаря за ограбен дом, разбита къща на село, пребити чужди родители, отнесени кокошки, откраднати жици. Щом не се е случило на нас, значи не е толкова страшно. Другите да му мислят, държавата да му мисли. Това цинично безразличие води до изменения в общественото съзнание. Води и до липсата на граждански контрол и натиск, което е фатално за нацията. Ще го осъзнаем, когато вече няма да може да се поправим.

Тези дни ни занимават с избора на нов Висш съдебен съвет. Колосална новина, невиждани по своята прозрачност и принципност процедури, убеждават ни. Дали обаче е така? Никой не зададе елементарния въпрос: Защо магистратите, поне тези на ръководни длъжности, не минават тест за лоялност или през детектор на лъжата. Те служат освен на закона и на обществото – преди всичко на него. Защо такива тестове се прилагат към митничари и полицаи (всички тайни служби), а не се прилагат към магистратите. И без това не са изборни длъжности, хората да ги избират, имат имунитет и са независима власт. На практика тези хора са недосегаеми. Независима власт не означава освободена от обществени ангажименти и контрол. Къде е гласът на обществото, освен, че някакви граждански формирования са допуснати да наблюдават какво се случва в избора на ВСС – нищо повече.

Може да зададат някакви въпроси, но не могат да влияят на избора. Защо досега у нас не се е случило поне един магистрат да заяви открито: аз не съм корумпиран и след това да застане пред детектора на лъжата. Да се види дали е излъгал или е казал истината. Ще сваля шапка на първия, който го направи. Но едва ли ще се наложи.

В Англия, Франция, САЩ, Испания, Италия и др. отдавна е така. И никой не се обижда от процедурата. Напротив – гордее се, че е доказал своята обществена лоялност. Това важи за следователи, прокурори, съдии и адвокати. Знаем, че адвокатите не трябва да прикриват своите клиенти, ако знаят, че наистина са извършили престъпление. Така пише в техния морален кодекс, и в закона. Така ли е? Вие ми кажете. Кой ни гарантира тяхната чистота?

Занимавам ви с всичко това, защото съм една от жертвите на тежки престъпления. Преди четири години бях пребит до смърт с чукове в края на септември 2008 г. Оживях по чудо. Дали Господ има пръст в това не знам, но със сигурност проф. Андрей Йотов, проф. Николай Петров, проф. Стоян Тонев, докторите Асен Балтов, Цачев, Ковачев, анистезиолозите и медсестрите във ВМА имат голяма заслуга да пиша сега тези редове.

Убийците не са разкрити и до днес. Не се съмнявам в желанието на съответните институции, че са имали желания да ги разкрият, но се съмнявам, че са сторили всичко възможно.

Директорът на Ботевградската болница д-р Филип Филев също бе зверски пребит през 2008 г. През август 2011 г. във Варна зверски е пребита съпругата на известен бизнесмен. Почти до смърт. Няма заловени извършители. Собственикът на варненския хотел „Черно море” Кочо Мучев бе пребит с чукове през декември 2008 г. Не познавам този човек, но научих, че е бил притискан от близък приятел и съветник на държавник от най-високо ниво по онова време. Отново няма разкрити извършители.

Журналисти са заплашвани доста често. Колежка е предупредена от собственика на медията, в която работи, че ако разговаря с хора от издания, които критикуват „Октопода”, ще намери съпруга си (болен след катастрофа) мъртъв в дома си. Друга известна журналистка изпраща спешно и тайно синът си в чужбина, защото са и „намекнали”, че може да му се случи нещо.

Всеки от вас може да разкаже подобна история. Страхът е човешко чувство. Но поне да не бъдем безразлични, да не подкрепяме бандитите с удобното си бездействие. Съчувстваме на жертвите, но ги и презираме. В нашите очи те са нещастници, несретници, беззащитни хора. Страхопочитаме престъпниците – тънат в благоденствие и често са недосегаеми за закона. Успели хора, с една дума.

Възприето е да не се коментират присъди на съда. Защо? Авторитетът на съда би трябвало да се крепи на неговите аргументирани решения, а не на личното мнение на този или онзи. Не бивало да се оказва и натиск върху съда. Гражданската позиция не е натиск, а израз на общественото мнение. На кого, ако не на обществото служат магистратите. И кой е казал или гарантирал тяхната безпогрешност и морал? За тези неща говори проф. Джордан Пауст.

Затова ви припомням докъде сме я докарали с престъпността в общи линии. И докъде ни е докарала тя. Ако продължим по този път рискуваме да „постигнем” всички характерности на проваленото общество. Знам, че под този текст ще се появят дежурните коментари, които ще ме обвинят в какво ли не. Това вече е традиция в интернет да се излива злъч и да се избиват комплекси.

Безгрешни хора няма. Но хейтърите сякаш изключват себе си и вярват в своето съвършенство. Помислете. Ако ви радва чуждата болка или нещастие, значи имате проблем. Никога не е късно да станеш нормален.

На 22 септември честваме Деня на независимостта. Не зависими ли сме?

Огнян Стефанов