Жълтици и крокодили

Някога, преди много години, мъдрец седял на брега на едно езеро и съзерцавал водата. По едно време откъм близкия царски дворец се чули глъчка и смях.


Двайсетина приближени на владетеля се забавлявали, пеели песни и танцували. Като стигнали на брега, царят, който предвождал компанията, извадил тежка кожена кесия и започнал да хвърля златни монети във водата. Щастливите придворни се хвърлили с радост в езерото да ги вадят. Тогава владетелят забелязал приседналия на камък мъдрец и го попитал: - Учителю, защо не извадиш и ти няколко жълтици, които да помогнат на теб и семейството ти?

Старецът отвърнал: - Господарю, вчера видях да пускате в езерото огромен крокодил, та се чудех, дали си е тръгнал или е още тук...

Сетих се за тази източна притча, като гледах какви обещания дава още на старта на предизборната си кампания Меглена Кунева. Подхвърля ги като жълтици в езерото на българските очаквания, а някаква група от интелектуалци се хвърля да ги събира и дори кани останалото население и то да се облажи.

Кунева няма да е самотна в това начинание. Играта с мечтите и обещанията сега започва. През 1941 година светът е война. Германските войски триумфално завършват втората фаза от въоръженото нашествие. Хитлер я нарича „поход на справедливостта”, а окупираните народи - „походът на смъртта”. В този момент България се намира на съдбовен кръстопът: хем иска да запази неутралитет, хем да осъществи отколешната си мечта за обединение. Германия ни притиска да се включим в оста Рим – Берлин – Токио, а Борис ІІІ упорито отказва. Притиска ни и Москва, която ни обещава България на три морета, ако подкрепим СССР. Великобритания не ни вярва и ни презира. Армиите на Гърция и Турция всеки момент могат да тръгнат към София. Югославски самолети бомбардират български територии. И в този мрачен период политиците ни успяват да постигат нещо изключително – националното обединение.

Наши са отново Добруджа, Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини В цялата страна народът ликува, а Борис ІІІ обявява амнистия на всички политически затворници. В Народното събрание са изказани горещи благодарности на Германия и Италия, на Англия и Франция, дори на Съветския съюз. В продължение на четири години, само в Македония, България инвестира невероятните за онова време 38 млрд. лв. за нови пътища, сгради, училища и създава Скопския университет - първият университет в Македония!

Сигурно се чудите защо ви занимавам с неща отпреди 70 години, но ми се струва, че някои елементи натрапчиво се повтарят. И сега воюваме: остатъците от армията ни в Афганистан, а ние с мизерията, лъжите, корупцията, мафията на „Октопода”, озверелите тубми по селата, мутрите по пътищата. Воюваме с голи ръце, надявайки се НАТО, ЕС или Москва да ни кажат има ли крокодил в езерото. Те обаче мълчат или се подсмихват под мустак, защото им е все едно. Как е било възможно преди 70 години да ни обединят националните идеали в трудно време, а днес дори да няма такива...

Войната е повсеместна. Всички, които са били във властта и са опознали нейните сладости, са срещу правителството. Други, които още не са командвали, но много им се иска да изпъчат гърди на капитанския мостик, са готови като карибски пирати да превземат кораба на Бойко Борисов И тази война е толкова зла и страшна, защото залогът са милиарди. От еврофондове, обществени поръчки, контрабанда, корупция, далавери и пр. Не сте ли си задавали въпроса, какво кара политиците да не се оттеглят в баровските си имения, където да си харчат кротко заграбените милиони? Защо не се отдадат на семействата, хобитата, любовниците си и писането на мемоари, а се натискат за още един мандат?

Ще ви кажа: защото ги е страх. Умират от шубе да не се размърда народното желе, наричано понякога гражданско общество, и да им потърси сметка за зулумите. Те си знаят греховете и скачат изпотени всяка нощ, щом им се присъни, че някой клечи до дворците с кибрит и туба бензин в ръка. И ако днес са срещу Борисов, то не е от загриженост за съдбата на оределите български редици, а заради ревност, че той, а не те се разпореждат с държавата. Дори начетен мъж като председателя на Върховния касационен съд (ВКС) Лазар Груев от няколко дни обяснява колко вредни са искрите в диалога между правителството и съдебната власт, но не защото това е лошо за обществото, а защото се обиждали магистратите.

Ниското доверие на хората в съдебната система не било защото няма осъдени бандити и корумпирани управници, а защото не се обяснявало колко много работели служителите на Темида. Иначе мафиотите си живеели на свобода, защото МВР не събирало годни доказателства.  Разбира се, министър Цветанов веднага контрира с новината, че 250 лидери на престъпни групировки си живеят спокойно у нас, убедени в своята недосегаемост. Повечето хора пък знаят защо това е така, но кой ги пита. Да не би да е тайна, че следствие, прокуратура и съд са пробити като цедка за чай и бандитите понякога разбират за акциите срещу тях преди още да са стартирали. Алексей Петров пък, вместо да чете 100-те тома обвинения срещу него, се разхожда из страната, представя се за политически репресиран, сипе критики срещу властта и лично срещу премиера, а израелското посолство демонстративно го кани на коктейл. Външно министерство, вместо да извика посланика на Тел Авив и да му потърси сметка, си трае, което кара доста българи да се питат какво всъщност става и кой кара влака. Както казват руснаците, лошият пример е най-заразителен Щом Трактора си развява доцентската папка из родината, що и други да не опитат нещо екстремно.

Ето какво се случило в новозагорското село Ценино. Там цигански отряд храбро посрещнал жандармеристите с вили, коси и ножове. Става дума за инцидент, възникнал преди дни, когато стадо ромски коне нахлули на паша в имота на 35-годишен местен жител. Собственикът повикал на помощ охранителя Георги Проданов, който бил дежурен по договор за охраната на района. Нападнал ги обаче легион от 60-70 роми, въоръжени кой с каквото намери. Охранителят бил улучен с буца в главата, но успял да извика по телефона жандармерията от Бургас. Циганите обаче отказали да се подчинят и на тях и ги атакували с тояги, вили, коси, брадви и камъни. Не ги спрели дори предупредителните изстрели във въздуха. Чак като видели дулата на пушките, ромските улани се стъписали.

Ще ми се да узная дали Меглена Кунева или проф. Лазар Груев ще побеседват за европейските ценности и силата на гражданския контакт с жертвите на произвола и неуправляемите елементи, рожба на социален дефицит, предизвикали въпросното събитие. Ех как биха ги посрещнали в гетото само... А после да се отбият и при българските селяни, този рядък вече вид, незащитен дори от „Червената книга”, и да им поговорят за интеграция, етнически мир и така липсващите доказателства. Чудно събеседване ще се получи.

Пък после... После и двамата, Кунева и Груев, наобиколени от възторжени интелектуалци, могат да се изкъпят в езерото, на дъното на което дебнат кръгли жълти точки. Жълтици или очи на крокодили?

Огнян Стефанов