Кратък курс по цинизъм

Това направи темата с цинизма актуална и болезнена. Къде живеем? Какво ни причиняват? Защо търпим?... Ей такива въпроси се завъртяха в публичното пространство.

Забележителен е пътят на цинизма: от древнокитайските философи, през Макиавели до паркирането му в БГ.

Защо тук? Защото българско общество се превърна в екстракт от аморалност, отказ от цивилизационни ценности, беззаконие, конформизъм, корупция, синдрома на „малкия“ и самотния човек. Злото и престъпността станаха баналност. Политическия цинизъм формира тази среда и се срастна с нея.

Истинска антропологична катастрофа,

катализирана от тотално опростачване.  

Първият теоретик на цинизма е китайският аристократ Шан Ян, живял две хиляди години преди флорентинеца Макиавели. Ян е автор на библията на тоталитаризма „Книга за управителя на област Шан“. Описал как да бъдат манипулирани хората, как се постига безгранична власт, как се потискат гражданските свободи и се постига абсолютен деспотизъм.

Ян твърди: Силна държава се изгражда на гърба на слаб народ.

За циничния владетел е много важно също да утвърди неограничени права и привилегии за себе си и своя кръг.

Както и да обвърже в зависимости бюрократи и ръководители на институции.

Първият теоретик на научния тоталитаризъм твърди още, че жестокостта е оправдана, когато е комбинирана с лъжа. Препоръчва преследване на опонентите докрай, унищожаване на инакомислието. Винаги в името на доброто и справедливостта.

Николо Макиавели е следвал „пътя“ на Шан

като дефинира методите на цинизма във „Владетелят“. Той е по-изтънчен: разглежда политиката като цинично занимание, но не просташкото й прилагане и публично изразяване. Може да сме лоши, но сме възпитани...

Не съм забравил древногръцките киници и ярките им представители с "баща" Антистен и последователи като Синоп, Диоген и др. Но онези циници (от гръцки) са съвсем друго тесто и категория и се занимават предимно с критики към управлението и сарказъм към действителността.

Шан и Николо намериха почва в българската политика по един наистина извратен начин. Българският принос е в прибавянето на простащина и открита бруталност към цинизма. Разбира се, всичко това зад лозунги за защита на „национални интереси“, „сигурност“, „строителство на магистрали“ и пр.

Българското общество не устоя на тази инвазия. Опитите за съпротива са епизодични и без нужната енергия. Превърнахме се в народ с диагноза „посттоталитарен синдром на съзнанието“. Масовото поразяване с този синдром се оказа много по-мащабно и устойчиво, отколкото предполагахме. Все пак успяхме да се промъкнем в ЕС и дотам ни стигнаха силите…

Тук се настани кримифашизъм.

Ще има работа и пълни магазини, но ще следвате указанията на Управителя и групата му. Шайка, хунта, банда – това не променя „кафявата“ философия на модела. Това роди „стокхолмски синдром“, а обществото бе разделено на „добри“ и „лоши“. „Врагът“ бе посочен, а цялата държава се стовари върху него.

Периодично се инжектира доза романтизъм, колкото да се поддържа носталгия към социализма. Ще ви го дадем, казва шайката, но трябва да ни слушате и избирате. Така и става.

В тези условия, по естествен начин процъвтява наглостта като стил на политическо поведение. Аргументи всякакви: от „международното положение“ до „в други страни трупове с камиони а ние ви спасяваме“... Трета икономическа сила сме…, по върховенство на закона сме първи… Колкото по-абсурдна е една лъжа, толкова повече хора вярват в нея, - учи Хитлер.

Новият български цинизъм прикрива драстичния недостиг на интелект. Управляващият (управителят, според Ян Шан) се изразява чрез уличен език, който смесва с литературните остатъци в съзнанието му. Пещерен човек, който създава пещерна среда с обещания за лъскави придобивки. Примитивът има диплома, власт и пари. Облечен е в костюм по поръчка, нагизден е със скъпи часовници, любовници и пачки в сакове. И всичко това му се полага.

Той е силен.

Защото другите са слаби. Позорно слаби. Те са „малкият човек“, който живее в зависимост и наплашен, че може да стане по-лошо. Той трябва да се радва, че го управлява точно Той/Те. „Малкият човек“ е и самотен, изолиран от останалите. Недоверчив, боязлив - целта е да оживее и да отгледа някак потомство. Тълпа от „малки“ и самотни хора. Тук няма протести като в САЩ, Франция или Великобритания. Плаши ни тяхната свобода и по „византийски“ ги иронизираме. Пример за това ни дава циникът „отгоре“. Той се присмива на преебаните от него чужди държавни мъже, заплашва ни с последици от Брекзит, без да знае значението на думата. И населението влиза без много да се замисли в пропагандната машина, която го смила. Париж е бил някога хубав град и център на кулутрата, но вече фрашкан с терористи, „жълти жилетки“ и проститутки. Лондон е пълен с просяци, чернилки, „цигани от Индия и Пакистан“, жълтурковци – Британската империя се срива. Великата Америка загива. Всичко е било измама, Маркс и Ленин се сбъдват. Дръжте се за Вожда – иначе лошо.

Августин Блажени още в IV век забелязал, че „Когато липсва справедливост, държави се управляват от разбойници. По-малките разбойници създават свои държави в държавата“.  В ХХI век българите още не сме стигнали до тази очевадност…

Спазвайки – волно или неволно – тези правила, стигнахме до политически престъпен безпредел. Дълбока ценностна деформация разяжда населението. Хората са обхванати от демотивация и безнадеждност.

Хоризонтът се е смалил до утре, в краен случай до петък…

Дотам води цинизма в политическа тога. Вулгарното изразяване е само част от това, което ни се случва и търпим. Обяснението, че целият свят е такъв не е вярно. Не е!

Светът – цивилизованият - е друг. Там винаги настъпват нови времена и наистина се върви напред. Правила се променят в движение, решават се кризи, признават се грешки, подменя се елит. Цинизмът и опростачването не са в дневния ред.

Моралността в политиката е факт, защото е изстрадана от човечеството. Навсякъде има цинизъм, но опитът от минали времена се ползва и прилага. Двойният морал все по-малко върши работа.

Високият рейтинг на отделни политици и институции се сблъсква с общественото недоверие. Цинизмът винаги води до всеобщо неодобрение.

Държави пропадат и загиват не от кризи и екстремни ситуации, а защото хората престават да уважават своята държава.

Всичко това ни засяга. Затова е толкова тъжно, че цинизмът не среща съпротива.

Ако сте стигнали до тази част на краткия курс – имаме шанс.

Ако слушате Георги Харизанов, Тома Биков, Соломон Паси или Харалан Александров, ще научите, че живеете в прекрасна страна, управлявана от щастлив премиер.

Вие избирате. Не ви плаша, но въпросът вече е на „свобода или смърт“.

Огнян Стефанов