По следите на изгубените ценности

Темата не е водеща, нито предизвиква дискусии. Няколко протоколно добри думи за Левски, после едноминутно мълчание. Толкова. Тази година се случи нещо по-различно. В София бе открита паметна плоча в чест на Апостола до средновековната църква „Св. Петка Самарджийска”. Според някои изследователи там е погребан Левски преди 139 години. Плочата бе открита с тропар на братята Св. Св. Кирил и Методий, който е пял Васил Иванов Кунчев, докато е бил дякон. Плочата е скромна, но е символ на преклонение пред саможертвата му и дългогодишните усилия на Николай Хайтов и десетки родолюбци за разкриване на истината за гроба на Левски. Заслугата това да се случи е на Столична община.

Откриването мина без много шум, въпреки че бе стилно и емоционално. Медиите го отбелязаха, факт, но събитието бе удавено в залповете на чутовни новини като тези за развода на Иван и Вихра, както и дали ще роди на 3 март Николета, булката на Валери Божинов. „Най-чаканото бебе на годината”, написа смело един вестник. Аз лично не го чакам, за вас – не знам.
Иван, който според някои родни стандарти е супер тв звезда, разказа пред втрещените зрители как съпругата му му слагала рога с някакъв чичо режисьор в БНТ. Колко неморално, трябва да си помислим ние. В същото време Вихра приказва други неща пред други медии. И ние се разкъсваме и разстройваме, което влияе на работоспособността, на производителността, пада БВП, а безработицата расте ли расте. Ето как заради едни свалени гащи сме на опашката в ЕС.

Отвратително, ще кажете. Е да, но защо тогава темата е водеща седмици наред? Какво направихме да не е? Гащи, сперма, ботокс и пикантерии са предпочитаните медийни сюжети, налагани заради рейтинги и тиражи. Не искам да си представям какво би станало, ако някое замерване покаже, че содомията... Защото има и нейни фенове, твърдят психиатри. Става въпрос за дереджето на ценностната ни система. Може и да е имало някога такава, но очевидно си е отишла. Тръгнала си е в мига, когато е видяла колко охотно и с какво опиянение се отдаваме на оглупяването.

Тези дни ми попадна книгата на някогашния генерал от разузнаването и депутат от левицата Тодор Бояджиев за Ким Филби. Темата за шпионажа винаги е била привлекателна заради тайните, които крие или пестеливо разкрива. Само че... Тодор Бояджиев не пести похвалите и възхищението си от Ким Филби. Нарича го „най-големият разузнавач на 20-и век”. Опитва се да ни внуши и на нас, читателите, преклонение пред неговия кумир. Ким Филби всъщност е Харолд Ейдриън Ръсел Филби. Получава прякора Ким от името на герой в едноименен шпионски роман. Вербуван е от съветското разузнаване още като студент в Кеймбридж през 1929 г. До 1963 г. служи формално на Британската корона на различни постове в разузнаването, като през цялото време предава тайните на родината си на Кремъл. През 1961 г. британският разузнавач Джордж Блейк е осъден за шпионаж в полза на Съветския съюз на 42 години затвор. Филби се уплашва, че го очаква същата участ, ако го разкрият. През 1963 г. той вече е сигурен, че му дишат във врата и от Бейрут, с помощта на съветски другари, избягва в СССР.
За ген. Тодор Бояджиев Филби е икона в шпионажа, герой и пример за подражание, най-големият и пр.

За Великобритания Филби е най-големият предател и позор за нацията. Коя от двете оценки е по-точна? Дали като читатели и наблюдатели не би трябвало да се задоволим с оценки като „най-големият успех на КГБ” или „най-големият неуспех на британските служби”? А да не би Тодор Бояджиев също да е служил на чужда страна и затова да си пада толкова по предателството?

В същото време, когато Ким Филби е посрещнат в Москва като герой, у нас арестуват дипломата Иван-Асен Георгиев, който е бил висш служител в ООН. Той е обвинен, че шпионира в полза на САЩ, осъден е на смърт и разстрелян по бързата процедура. Не е реабилитиран и след 10 ноември 1989 г., защото е родоотстъпник. Как така Ким Филби е герой, а Иван-Асен предател? Двоен стандарт ли е това или такава е ценностната ни система.

Ген. Владимир Заимов дълги години минаваше за безспорен герой в България. И все още. Има улици, а в София и парк, носещи неговото име. Несъмнено като военен е дал много за армията и родината, а като артилерист е постигнал високо ниво. Но бил вербуван от съветските тайни служби в навечерието на Втората световна война. Срещу заплащане. През 1942 г. е разкрит и осъден на смърт. Пише молба до Борис Трети за помилване. Царят обаче отказва с мотива, че Заимов е предавал страната си за пари – 300 000 лв., които тогава са били страшно много пари. Не знам, трудно ми е да преценя все още, тъй като дълги години съм чел и слушал за подвига на „червения” генерал и съм вярвал, че звездата на „Герой на Съветския съюз” е заслужена. И то си е така – за Москва той е герой, но такъв ли е за нас? И щяхме ли да знаем за ген. Заимов и какво, ако не беше станал съветски шпионин? Все някога трябва да почнем да си отговаряме на тези въпроси.

Объркването става още по-голямо, когато ни обясняват от Светия синод как Левски не можел да бъде обявен за светец, защото е убил човек. Е да, но Св. Георги, Св. Димитър, Св. Теодор Тирон и Св. Мина са били воини и са убивали. Те обаче, казват ни, го правели в името на Христа и вярата. Но нали и Дякона в името на свободата, висша християнска мечта, е грабнал калъчката, а не в кръчмарска свада? Може би подобен абсурден аргумент някога е наложил вместо плоча на Левски пред църквата „Св. Петка Самарджийска” да се издигне гранитен паметник на Ленин.

Вождът на „червения Октомври” Улянов срещу Апостола на свободата Двамата обаче нямат вина, вината е наша. Геранът, в който пропада ценностната ни система от години, обаче е толкова дълбок, че още не сме стигнали дъното. Преценете сами: съобщенията за смъртта на големия актьор Георги Черкелов и на проф. Иван Славов „отнеха” около 30 секунди на повечето телевизии. За сравнение Гала, в своето предаване „На кафе”, говори за вагината си и женските кондоми поне половин час. Рейтинг, казват експертите. Духовна смърт – отеква ехото...

Недоволстваме, че платен преглед при доктор струва 20 лева, а при професор до 50. Ужас! - викаме и сме готови да бутаме правителства. В същото време охотно даваме на врачки колкото ни поискат, защото били последната ни надежда, а здравеопазването било в криза. Да, в криза е, но и защото половината от нас не плащат осигуровки, а искат лечение като в швейцарска клиника. Няма как да стане. Вместо да говорим за това, охотно прехвърляме собствената си вина върху медиците.
Същите проповедници и манипулатори ни учат, че престъпниците имат права. Нито дума за правата на жертвите. Нагли мафиоти се представят за света вода ненапита, а жертвите им биват унижавани и заплашвани. По улици и пътища пияни и самонадеяни шофьори убиват хора, но калпаво (неслучайно) законодателство ги пази от справедливо наказание. Това не е ли тотален срив на ценностната ни система? И ако не е, какво е? Не трябва ли справедливостта да е висша цел на обществото ни?

Тази неделя е Сирни Заговезни, ден, в който се иска прошка – по-младите на по-старите. Вече трябва да е обратно. Да поискаме прошка и извинение от децата си за ценностната система, която им отнехме с лека ръка. Че дебеловратите и едрогърдите екземпляри са новите икони. Че не сме наясно с героите си, което затруднява да сме наясно със себе си. Ако не направим нещо по въпроса час по-скоро, все едно сме си пуснали куршума. Не е крайно – вярно е.

Христо Ботев
Кой българин, кой патриотин няма да се замисли и да попита себе си:„Какво трябва ние да правиме?”

Атанас Далчев
Резултатът интересува хората повече от причината. Навярно затова мнозина не правят разлика между смешен и остроумен.

Огнян Стефанов