Улиците на джунглата. Изгубени

Родителите се надяват тайно Съдбата да бди. Учителите гледат да не стане беля в двора на училището - отвъд оградата не е тяхна територия. Единствената безопасност идва от забързаните шофьори. Гледат да не си навлекат неприятности с КАТ, следствие, съд. Държат крака на спирачката. Казват, че е от любов към децата, но не са съвсем искрени.

Деца на улицата.

В първия учебен ден всички да бъдем внимателни! А през втория? Третия... Минаваме си от реда на 15-и и след това си караме постарому. Един ден внимание и вече сме съвестни граждани и родители. Ах, колко обичаме децата! Те са бъдещето на планетата. Сериозна работа...

В Швейцария глобата за шофьор, карал с несъобразена скорост край училище, е 1000 франка (около 1600 лв). Или пет денонощия арест. Можеш да избираш. Демократично, без съмнение.Няма официална статистика колко български деца живеят на улицата. Няма данни и колко деца от всякакви възрасти целодневно са в пряк контакт с всички опасности на улицата: коли, престъпници, дрога, педофили, насилие, сексуален тормоз, измами.

В „Национална стратегия за детето 2008 - 2018 г.” е записано, че в България има около 1,4 млн деца. Но колко от тях са безпризорни, полубезпризорни, изоставени, оставени да се оправят сами през деня, с един родител, отглеждани от баби и дядовци? Не е ясно. Над 51% от децата са родени извънбрачно. Няма лошо, но какво означава това и какво произтича от това? Какви са последиците не само за тях, а цялата държава? Около 20 на сто от децата в Европа са неграмотни. У нас са 30 на сто. 12% въобще не прекрачват прага на училището. На 16 години, според теорията на проф. Дейвид Форст, те са завършени аутсайдери. Около 20 000 отпадат от училищата годишно. Къде отиват тези момичета и момчета? Какво става с тях?

Според НСИ през 2007 г. общо регистрираните в страната просещи и работещи на улицата деца са 647. Вярва ли някой на тази цифра? В което й село на Северна България да отидете, ще видите да се въргалят и тичат голи по улиците поне 40-50 индианчета, които не са помирисвали класна стая и чин. Родителите им нехаят, защото чакат социалните помощи, които им се дават без да имат някакви задължения към държавата и обществото.

Улиците са градската джунгла. Мислим, че я познаваме, но тя трудно допуска някого до своите зловещи тайни. Привлича младите и малките, приласкава ги, но понякога е смъртоносна. Ръдиард Киплинг го е казал в Закона на джунглата:

Това е Законът на джунглата - по-стар от небесната твърд;

Със него Вълкът ще владее; без него - делът му е Смърт.

Подобно лиана, Законът се вие и сплита така;

Вълкът е с Глутницата силен, Глутницата - силна с Вълка.

„Сапун, супа и спасение” е девизът на Армията на спасението в САЩ. Организацията е създадена още в края на 19 век – работи и досега. Членуват само доброволци, които са денонощно по улиците, в помощ на нуждаещите се. Има и над 30 подобни организации, създадени от църквата.  

Сапун, супа и читанка е българското спасение, но подобен девиз никой не издига. Ще те обявят за расист само да продумаш, че циганите трябва да бъдат задължени да ходят на училище и да се образоват. Какво като в конституцията пише, че средното образоване е задължително. Кой спазва тази точка? Никой. В Бразилия социалните помощи се дават в петък, когато децата се връщат от училище с бележка, че не са отсъствали и един ден или час по неуважителни причини. Така е в Бразилия, а тук?

Зададе ли се 15 септември всички изведнъж започваме да се вълнуваме: колко е трогателно, милото школско звънче, ах, госпожата, ах марковата блузка на отрочето.

Гледката на деца с букети, майки с мокри кърпички и пристъпващи от крак на крак бащи може да е вълнуваща, но трае само един ден. Школското дефиле на МОЛ-овете и родителските амбиции, често надскачащи личните възможности. Нещо като репетиция за абитуриентски бал. После идват кавгите в къщи, животът на улицата поглъща малките и по-големите. Започва сезонът на лъжите, бягствата от час, частните уроци, скандалите около матурите и пр.

Един ден рози и сълзи, след това 364 дена сиво. И страх. Страх да признаем, че не познаваме децата си, не знаем къде са, какво мислят и какво вършат. Разчитаме на съдбата да свърши възпитателната работа. И се молим да не се случи най-лошото. Не правим кой знае какво да го предотвратим, а се надяваме Господ да свърши тази работа. Господ, който отговаря за над 7 млрд души! Той трябва да бди и над нашите деца, както и над самите нас. Ако е много зает – държавата да поеме тази отговорност. Ние сме заети: да оцеляваме, да се спасяваме, да празнуваме, да се влюбваме и разлюбваме, да се снишаваме, да се прикриваме, да хитреем, да пътуваме, да върлуваме, да се надлъгваме, да се напиваме и изтрезняваме. 364 дни на греха и един – първият учебен ден.

Тогава се пречистваме и сме готови да подкрепим всяка акциа, да изпращаме sms-и, да спираме на „зебра”, да спазваме ограниченията на скоростта, да бъдем мили и внимателни със сополанковците в училищния двор, скъпите сополанковци - бъдещите строители на нова България. Мило е някак. И патриотично.

Но лицемерно.

Борис Ст. Петков