Влади Въргала: Избягвам да гледам телевизия, защото искам да оживея

Интервю на Ренета Попова

- Напоследък все сте на път? Какви впечатления натрупахте от Европа и света?

- От Министерство на културата организираха Дни на българската култура. Първо бях в Русия, Москва, както и в Санкт Петербург. Откриването беше в Болшой театър, бях поканен заедно с Георги Стайков, Димитър Гочев, Йорданка Кузманова и Константин Божанов, за да представим свои филми. Зашеметиха ме руснаците, велика страна с велики хора. Организацията беше първокласна, благодарение на Боряна Ангелакиева, жената, която ни представлява там. Публиката разбира филма ми „Шменти капели”, дори бих казал, че руснаците са измислили сюжета му. Имаме много стабилно присъствие в Москва, разбрах го още през май, когато бях там и спечелихме награда на DetectiveFEST. Руснаците се отнасят с голям респект и уважение към хората на изкуството. А в България отношението към мен най-често е „хей, артистчето, ела тук да ми разкажеш някой виц”. През октомври бях в Калининград по време на месеца на европейското кино. След края на прожекцията, която свърши в 23 ч, публиката ме държа до 1 през нощта, за да разговаряме. Оттам тръгнах за Англия, също в рамките на Дни на българската култура. В Лондон филма се гледа с интерес, но няма как да бъде разбран в основното му послание, тъй като е предназначен за българската публика, както е абсолютно смилаем във всяка една бивша социалистическа република. В Лондон си личи, че държавата не е била в ръцете на народа за известно време, въпреки че и двете държави си имат своята красота. Лондон ми допадна малко повече, но не бих живял в нито една от двете страни.

- Има ли място, където бихте живели, различно от България?

- Много са местата. Едното може би е Ливан. След Лондон отидохме в Бейрут. Изумително място и хора, 16 религии съжителстват заедно без никакво напрежение. В три международно престижни университета имах среща със студенти, където изнесох множество лекции. Това беше изненада за мен, защото не очаквах. Всичко беше перфектно организирано от и. д. посланика ни в Ливан Пламен Цолов. За тях филма изглеждаше като някакъв екстравагантен абсурд на нещата, когато за българите това е действителността. След престоя ми там разбрах разликата между ливанеца и българина. В Ливан, като направиш голяма сметка в заведение, собственикът след това казва: „Благодаря ти Господи, че ми изпрати този клиент, дай му здраве на него и семейството му, нека да се срещнем пак, за да направя и аз нещо добро за него.” А българинът, като спечели от чужденеца в заведение, се цепи: „Леле, на тоя как му отрезах главичката.”

- Говорим за прехода в минало време, а сякаш сме още в него?

- Това е една манипулация по безкръвен път, която се извърши тогава. От друга страна цената, която плащаме, е равносилна на робския труд. Не знам дали има норма, която да изпълним, за да се освободим от оковите си, и не зная дали българинът го желае или иска по-удобни окови. Някои - по-златни. Други искат технологични окови. Трети – да са им по-секси. Но не искаме без окови. Свикнали сме все някой да ни е виновен. България израсна като държавна структура. Може би, ако бяхме израснали духовно и морално, сега нямаше да сме толкова бедни, защото нямаше да се оставим тези 20 години да ни грабят. Бяха ни запушили ушите и завързали очите, само ни бяха оставили устата отворена, за да псуваме, и ръцете отвързани, но ни бяха събрали на едно място, размахвайки ги да се бием един друг . Тези, които го сториха, всъщност си разиграха коня на полянката. Ако бяхме малко по-толерантни спрямо истинските човешки ценности, тогава може би щеше да е различно. Ние все още сме не в преход обаче, а в поход през пустинята. Има един лаф: „Тръгнал геолог през пустинята. Питали го какво ще прави там, а той отговорил: „Ще картографирам всичките миражи в пустинята.” В този ред на мисли имаме си доста картографи в държавата.

- Филмът „Шменти капели” е по пиесата ви „BG/WC или моят дом е моята крепост” от 2000 г. От началната идея до пълната й реализация са минали 11 г. Финансирахте сам филма си и преминахте през целия ад и бюрокрация на системата. Заслужаваше ли си целият труд?

- Този филм много трудно можеше да стане само с пари, но нямаше как да стане без пари. Духовното трябва да е материално подплатено. Винаги има две страни и човек не трябва да придава приоритет само на едната. И пожелавам Господ да даде здраве, успех и щастие на Цветан Василев - човекът, който ми помогна да завърша филма. Много е трудно един артист фантазьор да срещне меценат прагматик, който да му довери пари за неговия проект. Най-голямото постижение за мен, правейки този филм е, че доживях моята идея да обикаля света и другите да я виждат. Аз съм вярващ човек, всичко за което се молех, се сбъдна, но не съм си мечтаел да спечеля пари. Страхувах се и да си го помисля, за да не се развали магията.

 - Казвате, че духовното и материалното трябва да са ръка за ръка. Защо тогава ви е било страх да мечтаете за печалбата?

-В България думата пари е станала мръсна дума. След концерта на Лили Иванова се появиха публикации „Лили Иванова лапна 750 бона”. Все едно тази жена не е работила цял живот за този концерт и не ги е спечелила с гласа си? Задължително всички трябва да сме мизерници. Изливат се камиони с лайна върху хора, които нищо не са ти направили. Докато този негативизъм съществува между хората, няма как да се събудим щастливи.

- Не са ли парите мръсна дума, защото голяма част от тях в България попаднаха в нечистоплътни ръце?

- Парите в цял свят са в ръцете на нечистоплътни хора, само че мащабите на бедния там са по-различни. Навремето много се изненадвахме, че бедният има кола в Америка, може да се изхранва и взема социална помощ 6 пъти по-висока от заплатата в България. Никъде по света хората не обичат управниците си, но уважават богатите си хора. Там богатството се получава по наследство. Прапрапра дядо им също ги е откраднал парите и е клал и кормил наред. Само че в България това се случи много наскоро и ни е още болно. Това са едни интереси, не искам и да се замислям какво определя притока на пари накъде ще потече. Знам само, че още малко и вече ще е късно, защото българинът ще бъде пречупен. Ние сме като едни концлагеристи, на които трябва да им се вземе страха и душата и оттам нататък ще ни е все едно дали сме живи или мъртви. Аз лично си давам сметка, че при мен няма откъде да дойдат пари. Виждам, че няма пари за здравеопазване, да говоря за кино уста нямам. Но аз не искам държавата да ми дава, но това, което съм си го изработил, да си дойде при мен.

- Това случва ли се? Ипотекирахте имуществото си, успяхте ли да си върнете парите?

- Не, не успях. Този филм имаше успех сред българския зрител, което означава, че той изпълни своята обществена мисия. Това трябваше да бъде задача, носена с еднаква отговорност и от кинозалите, и от творците. А стана така, че спечелиха само кинозалите. Което означава, че творците остават без ресурс. Не е проблем, че не си върнах парите, проблем е, че не мога да повторя това, което се оказа успешен продукт. Сбъдвайки една своя мечта, вървейки 12 години, полагайки всички усилия, за да направя този филм, се оказва, че заедно с всичките хора от екипа ми сме се трудили, за да натрупаме перфектна печалба на няколко монополисти с кинозали в България. Молбата ми е за миг да стоплят мозъка си и да помислят какво правят за българската култура и публика.

- Отказахте ли се от идеята за сериал по „Шменти капели”?

- Надявам се, че със сериала ще успея да се разплатя с хората, на които дължа пари. Нямам друг избор. Мога да излизам по телевизията и да говоря смешки всяка вечер и да втръсвам на зрителите, само и само да изкарам някой лев. Или да снимам филми. Аз лично предпочитам доктор, който може да прави сърдечни операции, да работи като сърдечен хирург, а не като джипи. Работното заглавие на сериала е „Шменти капели – легендата”. Сърце не ми даваше да се изхарчат толкова много пари само за един двучасов филм. Затова докато го снимахме, работихме върху сцени, които ги нарекохме за сериала. Останаха много неща, които трябва да се презаснемат, но вероятно ще е 12 серии, които стартират март месец. Действието се развива паралелно в царска България, социалистическа България и сега.   

- Продължавате ли да поддържате връзка с Мануела Горсова? Тя как е, някакво подобрение има ли?

- Чувам се със семейството много често. Това, което зависи от хората, е направено, медицината не позволява следваща крачка. Състоянието й е закрепено в будна кома, остава ни само да се молим за нея. Не коментирам нито едно от безчинствата, които се извършиха на нейн гръб, може би, ако се направи филм с нея, ще си дадем сметка колко сме освирепели. Ако се заснеме филм за отец Иван от Нови хан, ще видим какви благородници можем да бъдем. Ако всеки здрав отдели парче хляб за този, който е в нужда, нещата ще придобият съвсем друго измерение. Защото ние живеем с чуството за недооцененост, огорчение и обреченост. Ако заживееш с мисия, че може да си полезен и има надежда, тогава светлината, за която мечтаеш, идва при теб. Цялата манипулация, в която беше въвлечено семейството на Мануела само и само да няма осъдителна присъда за Максим Стависки, да не плащат застрахователите и заради глупостта на бащата, детето беше в изолация и аз реших да не му обръщам гръб.

- Упреквате ли бащата за това, което направи?

- Аз съм никой, за да го упреквам, нито съм глупак, за да не виждам какво става. Но гарантирам, че оттогава не е и помислял да играе комар и е неотлъчно до дъщеря си. А майката на Мануела също има нужда от специализирана помощ. Тя не е излизала 5 години от стаята на дъщеря си.

- Сходен случай как обществото манипулира човешки съдби е този с учителката Илияна от 130 –о СОУ? Как ще коментирате?

- Зловещо нещо се случи с тази жена. Няма съвършен човек – нека, който е безгрешен, пръв да хвърли камъка. Има хора, които са извършили много по-страшни неща, но обществото не ги знае. Тя влезна в клишето пияна учителка, „Гагнам стайл”. Хората имаха нужда като по време на Инквизицията да я разпнат на стълба на позора. Живеем във времена на омаскаряване и затова имат вина медиите. Достойните случки не намират тълкувание, а се анализират в детайли само гадостите. Масару Емото доказа научно, че водата има памет. Така, когато на една колба й говориш с омраза, се получават ужасни краски, а към тази с любов – красиви кристали. Българинът има нужда най-вече от любов, дори само в ролята на толерантност. Успокоява ме, че всеки ден се разминавам с усмихнати лица по улицата, това са моите дивиденти.

- Като човек, който разбира от „сладко отмъщение”, кои са според вас „царете на комедията” днес?

- Избягвам да гледам телевизия, защото искам да оживея. „Господари на ефира” е това, което ме забавлява искрено. Това предаване успя да се задържи дълго време в своята чистота. Не гледам българските сериали единствено за да не се влияя, само по една серия, за да съм наясно. В телевизиите има бум на сериалите, това не е правилно. Когато се изчерпят сюжетите, по-добре не го прави – това ми е принципът на работа. Правенето на сериали се превърна в борба на рейтинги. Ами направете нещо ново. Все едно е аз сега да направя „Шоуто на Слави”. Най-лошото е, че телевизията е машина, която се интересува само от реклама, не от изкуство и от идеи. Тъкмо се върна доверието на българския зрител към родното кино, и рискуваме още в началото да го преситим и опорочим.

- Одобрявате ли филмът „Кецове” да ни представя на оскарите?

- Не мога да кажа, защото не съм гледал всичките филми и няма да е обективно. За мен „Кецове” преди всичко е постижение за Валери Йорданов. Имам против продуцентите. Защото в киногилдията всеки дърпа към себе си по най-алчния и тъпанарски начин. Не може да си представите колко жалки хора, какви милиони харчат. Трябва да се направи статистика на продуцентите на българските филми. Не може да си снимал за десетки милиони, а филмът да е с приходи 130 хил. лв.

- Как трябва да изглежда новогодишната програма по телевизията?

- Трябва да има песни, танци, светлина и позитивизъм, ама не такъв пионерски, а да се направи нещо в „крак с времето”. Преди Хачо Бояджиев всички критикари го съсипваха. А сега същите хора: „Еее, Хачо навремето какви новогодишни програми правеше!” Да му мислят тези, които се ангажират да правят новогодишна програма, никой не е оценен приживе.

- Какво пожелавате на хората в Новата 2013 година?

- Влюбеният живее в свят, населен с влюбени, мерзавецът – сред мерзавци. Човек трябва да избере какво да го води в този живот – цената или стойността на нещата. Има една притча: Отишъл един човек при мъдреца и го попитал: Кое е най-ценното в живота? „Нямам време, а ми трябват пари”, отговорил мъдрецът и го помолил: „Продай този златен пръстен на пазара, за не по-малко от една жълтица.” Върнал се след малко мъжът: „Ти луд ли си, дават ми няколко гроша само?” Изпратил го тогава мъдрецът в златарския магазин насреща. „Питай само колко струва пръстенът.” Върнал се след малко мъжът: „Тия са ненормални. Повече от 100 жълтици не можели да ми дадат.” Така че пожелавам всеки да намери мястото си в този живот и да бъде щастлив.