8 СЕКУНДИ ОТ СМЪРТТА
Не ме съди. Няма да издам кой си (променил съм ти фамилията), но не мога повече да мълча.
4
Следващите няколко часа прекара в колата, защото къщата беше под полицейска обсада. Десетки експерти, химици, детективи и студенти обикаляха, душеха и събираха косъмчета от пода. Не можеше
да ги понася. Дразнеше го усещането, че всяко кътче, всеки сантиметър от дома му ще бъдат подробно обследван от непознати. Всяка секунда от живота му щеше да бъде проверена, всеки телефонен събеседник – разпитан. При убийство от този тип първо се преслушват близките на жертвата. И винаги попадат под подозрение...
Когато на сутринта не го пуснаха да се прибере у дома – огледите продължаваха – той се настани
в малък хотел край Тауър. Там прекара оставащите дни до погребението. По съвет на колегите си излезе в отпуск.
Несигурната денонощна полусъница не му действаше добре. Усещаше как нервите му са на ръба да изпращят и да се скъсат. Което е по-лошо, осъзнаваше, че почивката няма да му помогне да се съвземе. Не можеше дори да си представи, че един ден ще се върне, ще потупа поредния престъпник по рамото и ще даде всичко от себе си, за да го измъкне от затвора.
Церемонията се проведе в Сейнт Брайдс, черквата на журналистите на Флийт Стрийт. Дойдоха много хора – Мая беше известна далеч извън гилдията си. Боби не беше никак убеден, че му е приятно
цялото това внимание. Къде бяха привързаните колеги, когато крадците са разбивали главата на Мая?
Къде бяха загрижените читатели, когато изродите са я изнасилвали?
5
Вечерта след погребението се прибра у дома. Слезе от колата и с несигурна стъпка се отправи към входната врата. Едва доловимо движение вдясно го накара да спре и да се обърне.
- Нещастници!
Парче синьобяла полицейска лента се беше закачила в клоните на рододендрона. Дръпна я и я смачка в дясната си ръка при ключовете, с които после пребори новата ключалка на външната врата.
Лъхна го познатата миризма на дома, но примесена с нещо непознато. Химикали, използвани от криминалистите? По-скоро не. Беше нещо едва доловимо. Прекоси просторното фоайе и пусна ключовете и найлоновата торбичка на масичката до огледалото. Без да иска, събори някакво червило. Изправи го обратно и пое нагоре по стълбите.
Погледът му блуждаеше. Не забеляза тъмнокафявите петна по килима под краката си. Когато стигна площадката на втория етаж, очите му регистрираха отворената врата на спалнята. Всъщност всички врати зееха. В дневната нещо прошумоля. Той трепна. Възможно ли е?
Направи крачка встрани и надникна в стаята. Вятърът, нахлул през отворения прозорец, се закачаше със страниците на вестника върху масичката за кафе. Не беше луд. Не вярваше в чудеса. Просто се чувстваше странно. Неведнъж му се беше случвало да се прибира в празен дом. Този път обаче къщата беше по-празна. Не съществуваше дори теоретичната вероятност Мая да се окаже в банята. Никога вече. Поне тази миризма да я нямаше. Миризма ли беше всъщност?
Боби прекрачи прага на дневната и разбра. В стаята се беше нанесъл Страхът. Първичният, смразяващ, изтощителен. И беше довел спътницата си. Смъртта. Настръхна. Осъзна, че не знае къде да
дене ръцете си. Те, сякаш придобили собствена воля, шаваха неудържимо – почесваха се една друга, бъркаха в джобовете на панталона, на сакото, потропваха по масивната библиотека зад гърба му. Нов порив на вятъра се спусна през прозореца и развя завесите с цвят на праскови. Любимият на Мая. Боби се завъртя, излезе от стаята и засили вратата зад себе си. Когато вдигна крак, за да тръгне по стълбите, забеляза петната по пода. Не посмя да направи
крачката, но балансът му вече беше нарушен. Полетя. За миг му се стори, че някакво чудо ще го спаси от падането, но после коляното му достигна третото стъпало, повеждайки надолу и останалите части
от тялото. След две секунди спря в подножието на стълбите, до входното фоайе. Заплака. С глас. Не беше плакал така от смъртта на майка си преди повече от десет години. Не го болеше нищо – нямаше счупвания, нито сериозни натъртвания. Чувстваше обаче как невидимо свирепо чудовище е сграбчило слънчевия му сплит и стиска все по-силно и по-силно. След минута-две се надигна на колене и се пресегна към торбата на масичката. В нея имаше само
един предмет – бутилка скоч. Проснат по диагонал на двойното легло в спалнята, Боби съсредоточено четеше етикета на преполовената бутилка. Но имаше проблем – нищо не разбираше. На какъв проклет език е написано това? Отказа се. Протегна ръка настрани и тропна стъкленото дъно върху нощното шкафче. Затвори очи. Тъкмо започна да се унася, когато го събуди гласът на Мая. Викаше го откъм кухнята:
- Боб. Ще дойдеш ли да нарежеш месото?
- Разбира се, скъпа – обади се той и с усилие се надигна от леглото.
Леко му се виеше свят и очите му лепнеха, но знаеше, че трябва да даде едно рамо на Мая – все пак през деня тя работеше не по-малко от него. Подразни се малко от себе си – не му подхождаше да се натрясква така.
С олюляване се изправи на крака, сграбчи рамката на вратата и, възстановил равновесието си, излезе от стаята. Докато се смъкваше опипом по стълбите, се зачуди защо Мая е оставила коридорите
тъмни. Когато стигна до кухнята, отвори вратата и светна лампата. Тя бършеше плота за готвене. Той съзря месото върху дъската до нея. Извади най-големия нож от чекмеджето и захвана да кълца.
- Лесно ли се реже, Боб?
- Да, няма проблеми.
Вдигна поглед към нея, усмихна се. Тя му отвърна със същото. Целунаха се. Ножът опря в нещо.
Кокал ли беше? Боби погледна отново към ръцете си. Ха! Бяха целите покрити с кръв.
- Какво е това месо, дето си ми дала, Мая?
- Режи, режи, любими.
Той се загледа по внимателно и червата му направиха двойно премятане. Беше хванал Мая здраво за китката и кълцаше ръката й. Видя как ножът се впива все по-дълбоко в кокала. Кръвта пръскаше като фонтан.
Нададе пронизителен крясък. Може би по-скоро е звучал като писък на горско животно в хватката на хищник. Отскочи назад, връхлитайки печката и се сгромоляса на пода. Продължи да крещи, докато гласът му не включи на защитен режим и не секна. Напълно изтощен, той най-накрая се огледа. В кухнята нямаше и следа от Мая, като се изключи подредбата. Нямаше месо, нито кръв. Ножът лежеше на пода, но острието му беше чисто до блясък. Стана и се запъти към банята.
Два часа по-късно Боби седеше в задръстване на магистрала М4, близо до отклонението за летище Хийтроу. Явно някъде пред него имаше катастрофа – не можеше да има друга причина за задръстване в четири след полунощ. До него на предната седалка лежеше само една вещ – любимият му червено-черен фендър “Стратокастър” в непромокаемия си калъф. Китарата със сигурност имаше нужда от настройка, защото Боби отдавна не беше опъвал струните, но затова пък нейният роднина,
който изстрелваше сухите си акорди от тонколоните, се намираше в перфектна форма. Сълзите се стичаха от очите му по-обилно от пороя навън. Беше облегнал глава назад.
Когато песента свърши, реши, че повече не му се чака. Опашката не помръдваше. Изключи двигателя, грабна китарата и излезе. Точно в този миг покрай колата, в аварийната лента, минаваше клошар. Рязкото отваряне на вратата го стресна. Мъжът опита да избегне удара, не успя, прекоси аварийната лента, залитайки на заден ход и се свлече в канавката. После с каменна физиономия стана и понечи да си продължи по пътя, но Боби го спря. Протегна ръка и му подаде връзката си ключове.
- Адресът на къщата е върху документите на колата.
После се обърна и пое напред. Ярките прожектори на летището се виждаха на около километър по права линия през полето.
6
Юни 2006 година, югоизточна Оклахома Безличният безименен мотел беше разположен в дъното на бетонна алея встрани от тясното междуградско шосе. Яркото слънце през лятото, влагата и пронизващите ветрове през зимата се бяха погрижили някогашният бял цвят на стените му да се превърне в блед оттенък на кафявото. Мощните планински порои като този, който се изливаше в момента, със сигурност също бяха помогнали. Досами фасадата на триетажната постройка бяха паркирани двайсетина пикапа, няколко джипа
и една-две таратайки от осемдесетте години. Въпреки че се намираше на петнайсетина километра от най-близкото населено място, мотелът не страдаше от липса на клиенти. По алеята се зададе допотопен светлосин „Гранд Ам”. Самотният му светещ фар правеше геройски
усилия да пробие дъждовните струи във вечерния здрач. С рев и скърцане на двигателя колата доближи задниците на своите паркирали събратя и спря напряко зад тях. Два удара известиха отварянето на шофьорската врата. Отвътре се подаде крак, обут в протъркани
джинси. Захабен „Д-р Мартенс” джапна в кипящата локва. Последва мършаво тяло, увенчано с брадясало лице, почти изцяло скрито от качулка. Мъжът се пресегна към седалката до шофьорското
място, измъкна евтин черен сак и китара в непромокаем калъф и изрита отворената врата. С възмутен крясък вратата се тресна и пак се отвори. Брадатият се обърна и вложи голяма част от силата си във втори опит. Вратата отново изпищя, преди да се блъсне, но този път остана затворена. Мъжът се обърна и претича наводнените десетина метра до входа на мотела.
Фоайето по абсолютно нищо не се различаваше от стотиците подобни занемарени, зле проветрени фоайета на мотели. На рецепцията люшкаше гуша нисък зъл тип с двудневна брада и малки очички.
- Може ли една стая? – промълви странникът. – Ще платя утре.
Рецепционистът още повече присви очички.
- Първо, махни качулката, да ти зърна мутрата. Второ, утре по ‘кво ще различава от днес? Трето, ако сега те пусна без пари, утре ще платиш за цяла седмица.
- Няма проблем. Аз съм музикант. Ще работя в бара.
- Ти откъде се взе с този странен говор?
- Не съм тукашен.
- Това го схванах. Откъде си?
- От Лондон.
Тлъстият се наежи.
- Няма да лъжеш! Аз съм от Лондон! Там тъй никой не плямпа!
- Не лъжа.
Оня долови искреността в думите на Боби и присви очички.
- Лондон, Оклахома? Надолу по шосето?
- Лондон, Англия.
- А! Тъй речи, да се разберем – успокои се малко домакинът. Извади изгризана химикалка и отвори стара тетрадка. – Как ти викат?
- Робърт Мейсън.
Тлъстият се обърна, дръпна ключ от една от куките зад себе си и го тропна на плота.
- Правиш, струваш, утре искам кинти за седмицата. Асансьорът се намира ей там.
Боби кимна, вдигна сака от пода и се отдалечи по коридора.
Стаята беше просторна и напълно стандартна. Широко легло, скрин, стол, телевизор, микровълнова печка и баня. Друсна сака на пода, положи китарата на леглото, смъкна мокрите си дрехи и ги метна на
стола да се сушат. От сака измъкна рамкирана снимка на Мая и внимателно я постави върху едната от възглавниците. Отправи се към банята. Продълговатата лампа над огледалото беше в края на неоновия си живот. Премигваше, създавайки почти автентичен стробо ефект. Светлината би се оказала непреодолимо препятствие за всяко конте,
решило да се бръсне, и на всяка жена с афинитет към грима. Боби обаче нямаше никакво намерение да се оглежда.
Кожата му бе изгубила гладкия си блясък, около очите му се бяха появили бръчки и торбички; а по носа му, макар и едва забележимо, бяха започнали да се появяват капиляри. С дългата си рошава коса и с брадата, прорязана от първите бели косми, той би бил почти неузнаваем за близките си.
Последното не беше проблем – Боби нямаше нито роднини, нито намерение да общува с познати от миналия си живот. Епохата на уважавания адвокат Робърт Мейсън беше безвъзвратно отминала.
Сега го интересуваше единствено да има достатъчно пари за покрив, сандвич и уиски. Осигуряваше си ги с китара в ръка.
Ни най-малко не съжаляваше за отминалите времена. Колкото по-бързо летеше времето, толкова по-добре. Ако днес разбереше, че утре ще умре от старост, щеше да се почерпи. Естествено, безброй пъти бе мислил за самоубийство. Не че имаше за какво или за кого да живее, но идеята някак не му се нравеше. Освен това не я намираше за оригинална. Никога нямаше да вдигне ръка срещу себе си. Виж,
ако можеше да се докара до крах с начина си на живот... Това беше друго. От сака в стаята измъкна начената бутилка скоч, и докато се връщаше към банята, отвинти капачката и я надигна. Усети как течността дезинфекцира хранопровода му. Постави я на пода до
ваната, седна вътре и пусна водата.
Затвори очи.
7
Когато излязоха от летището, лъхна жега. Испанското лято ги посрещна в цялата си прелест – 36 градуса на сянка, небе, побеляло от изпарения, цигарен дим и ухание на мързел.
- Чувствам се ужасно – простена Мая, докато чакаха автобуса за хотела.
Беше дребничка, с приятна, макар и обикновена външност. Късата лятна рокля от трико разкриваше незабележимата й за повечето мъже фигура, която напълно омагьосваше Боби. Тънките презрамки разкриваха нежната кожа на раменете й. Шията се спускаше под брадичката й и изчезваше под материята, за да оформи фината извивка на малките й гърди. В разрез с всекидневната си практика, Мая не ги беше стегнала със сутиен. Боби я погледна изненадано.
- Още не съм отпила глътка сангрия.
- Тук сме от две минути – усмихна й се той.
- Цели две минути в Малага, при 63 градуса без сангрия? О, не!
- 36.
- Моля?
- Термометърът показва 36, а не 63 градуса, скъпа.
- А, вярно – тя кимна извинително, но очите й за миг блеснаха.
После се нацупи, а показалецът й по навик се вдигна и заусуква един от черните кичури коса, които се спускаха върху деколтето.
Боби се поддаде на импулса да прихне. Мая се усмихна закачливо, повдигна се на пръсти и го целуна. Той настръхна от допира на гърдите й. Предстоеше им рядък период на пълноценна почивка.
Само двамата. Без никакви задължения, освен да се забавляват.
Щом пристигнаха в хотела, веднага се метнаха в леглото. Час по-късно той лежеше по гръб под Мая. Когато мускулите й се стегнаха и извиха тялото й в дъга назад, а пръстите й се вкопчиха в косата му, той разбра, че се е пренесъл на седмото небе. Обеща си да не се връща на Земята, докато не дойде време да излетят обратно за Лондон. Ръцете му се разхождаха по нежната й бяла кожа. Преминаха от стъпалата, по прасците и бедрата, по корема, по бенката на лявата й гърда, после нагоре по шията. Искаше да вплете пръсти в гъстата й коса, да я доближи до себе си, да я целуне. Изненада се, когато напипа нещо нередно във формата главата й. Топла течност обля пръстите му. Извивката на тялото й му пречеше да види лицето.
- Мая?
- Да, любими.
- Всичко наред ли е?
- М-м-м!
Не, нещо със сигурност не беше наред.
- Погледни ме, моля те!
Тя се изправи и го погледна. Усмихнатото й лице приличаше на сюрреалистичен портрет: разцепено на две точно по средата. Беше се разместило. Лявата част на устата й се намираше срещу дясното око. Кръвта вече се стичаше между гърдите и по гърба й. Шуртеше върху пръстите на Боби. Той не смееше да я пусне от страх, че тя ще се разпадне.
- О, Боже!
- Всичко е наред, щом сме заедно, Боб. Нали?
По идея на
Павел Гоневски и
Александър Пеев
Павел Гоневски
Авторът на "8 секунди от смъртта" Павел Гоневски е български журналист, който е започнал своята професионална кариера във в. "Континент". След това работи във в. "24 часа". През 2004 година се установява в Лондон и работи в българската редакция на Би Би Си до нейното закриване. Казва, че ако "8 секунди от смъртта" се хареса на българските читатели, не е изключено да стане професионален писател.
Моля, подкрепете ни.
