Комунистите се гаврят с Вазов

Из книгата на Росен Тахов "Големите парламентарни циркове"

Грозна гавра организира парламентарната група на БКП в Деветнадесетото народно събрание. С дружни усилия комунистите съчиняват пасквил срещу народния поет Иван Вазов. Един от червените чете хулата от свещената трибуна на парламента. Вазов е отречен, обявяват го за „Генералисимусът на българския национализъм в областта на поезията“. И всичко това – по повод двойния юбилей на патриарха на българската литература.

На 22 юни 1920 г. в събранието е внесено

РЕШЕНИЕ

за национално дарение на народния поет Иван Вазов

По случай на двойния юбилей на Иван Вазов – 50-годишнината от книжовната му дейност и 70-годишнината от рождението му – българският народ, ценейки високо заслугите към отечествената книжнина, култура и общественост на своя велик син, провъзгласява го за народен поет и в знак на признателност определя му едновременно дарение от сто хиляди лева.

Забележка. Това дарение и цялото имотно състояние на Иван Вазов, както и той сам лично, се освобождават от всякакви данъци и повинности.

 „Моля ви да гласувате това предложение единодушно и без всякакви дебати на едно четене“, призовава депутатите министърът на просвещението Стоян Омарчевски. Както всеки друг българин, той е убеден, че заслугите на Вазов към отечеството не се нуждаят от разисквания, доказани са от самата история.

Комунистите обаче са особена порода индивиди. Тяхната парламентарна група е подготвила бомба, която да взриви жеста на признателност към народния поет.Една седмица преди въпросното заседание група червени депутати бърка черен катран, за да оцапа Вазов. В творческия колектив участват майстори на отровния език като Георги Димитров, Христо Кабакчиев и Ламби Кандев. Резултатът е злостен пасквил срещу юбиляра. За четец е определен Митьо Станев, народен трибун от село Карабурун.*

Митьо се е записал за изказване и председателят му дава дума- та. Ораторът я подхваща тънко, леко и издалеко. „Ние – казва той, – парламентарната група на българската комунистическа партия и цялата партия, нямаме нищо против изкуството в неговите разклонения: поезия, скулптура, художество. Ние не можем да имаме нищо против носителите на това изкуство.“ „Трябва само да бъде червено боядисано“, уточнява от място земеделският депутат Христо Манолов. „Ние, казах – натъртва Митьо, – не можем да имаме нищо против носителите на това изкуство, също така и против талантите и способностите на нашите поети и специално на Вазова.

Но заради нас съществува друг един въпрос; той е въпросът: на кого днес служи изкуството?“ „На буржоазията!“, отговарят му от земеделското мнозинство. Митьо се съгласява и продължава да ниже коминтерновски фрази за ролята на изкуството. „Думата е за Вазова, а не за изкуство- то“, опитва се да насочи мисълта му демократът Никола Пъдарев. „Аз ще дойда и за него“, обещава глашатаят от Карабурун и движи пръст по това, което са му написали: „Какво представлява днес изкуството в цяла Европа? То днес служи на чувствата на умирающа- та буржоазна класа, която залязва, която захожда и то се е обърнало на едно песнопение на щенията, на плътските щения, ако искате, на тази класа. Вземете тъй наречените модернисти и вие ще видите, че те възпяват именно доволството, възпяват стремежите в грубочувствената област на днешната класа.“

 „Какво общо има Вазов с модернистите?“, чуди се земеделецът Минчо Дилянов. Нищо обаче не може да отклони Митьо от червената нишка, която следва. В един момент той признава, че Иван Вазов не е лишен от талант. „Обаче – прави завой четецът – българската поезия в продължение на 30 и повече години е била в услуга на българската буржоазия и като мотив на българската * Сега с. Знаменосец, Старозагорско. поезия е служило най-много възпяването на националните идеали на България...“

„Значи „Под игото“ е буржоазно творение? Срамота!“, прекъсва го земеделецът Ангел Янев. „...а възпяване на националните идеали на България – то значи възпяване на завоевателната поли- тика на българската буржоазия“, надвиква го Митьо.

„Съвършено вярно! Чухте ли сега?“, скача Христо Кабакчиев, който е автор точно на този пасаж. „То значи – продължава Митьо, – че поезията у нас се е поставила в услуга на стремежите на българската буржоазия и е служила в продължение на много години на българската буржоазия. В последните войни тя се изрази в една много очебийна, много ярка форма. Тази идея в нашата поезия се изрази в последните години в един шовинизъм.“

 „Бесен!“, крещи Кабакчиев от яд, че е пропуснал да сложи епитета в текста. Тук пледоарията на комунистите прелива в сравнителното литературознание. Иван Вазов е изправен до стената редом с Кирил Христов и Любомир Бобевски. Двамата са автори на патриотични творби по време на войните за национално обединение.

 „Е добре, Вазов – нека го признаем – слага ръка на сърцето си Митьо – не стана тъй груб изразител на тази идея, не я прояви в такава форма, както Кирил Христов и Бобевски, но Вазов е генералисимусът на българския национализъм в областта на поезията – това може да се докаже.“

 И започва да доказва с цитати от творчеството на поета. За да изкара бялото черно, Митьо Станев рецитира стихотворението „Пред Бялото море“:

Привет вам, класични талази,

привет вам от наший Балкан!

Не идем кат гости на вази,

а стигаме скъпий си блян.

„Кой блян сме достигнали ние, кой блян достигна българският народ? Какъв е този блян: блян на българския трудящ се народ или блян на българската буржоазия?“ Устните на Митьо се заслюнчват от гняв. Ламби Кандев тича с кърпичка да се избърше, за да даде правилния отговор: „Всичко това са идеали на българската буржоазия и тези блянове са възпети от нашите поети, те са възпети и от първия български поет Вазов.“

И без гласовете на червените решението за национално дар ние е прието от Народното събрание. След гласуването Вазовият довереник проф. Иван Д. Шишманов хроникира: „Само комунистите били по принцип против дарението, защото Вазов бил буржоазен поет. Широките гласували „за“, ако и поетът да бил посветил няколко стихотворения на бившия цар и на царица Елеонора.“

Иван Вазов моли вестниците „Мир“ и „Напред“ да опроверга- ят тази лъжа. На Фердинанд нищо не е посвещавал, а Елеонора е възпял като милосърдна сестра във военните лазарети. Проблемът на комунистите е, че единственият български „на- роден поет“ не е техен. Иван Вазов е член на Народната партия и се отнася подозрително към левите идеи. „Вазов се бои от болш визма“, свидетелства проф. Шишманов. В студията си „Иван Вазов и социализмът“ Георги Бакалов пише: „Ако искаме да разберем отношението на Вазова към социализма и карикатурните фигури, които той дава в своите произведения за социалисти, ние обеза- телно трябва да имаме предвид класовия характер на неговата поезия, нейната еснафска същност.“

Десетилетия марксистите трупат „Грамада“ от проклятия, как- то е в едноименното произведение на поета. През 1931 г. по случай 10-годишнината от неговата смърт те декларират: Българският работнически литературен фронт изгражда, тухла по тухла, фронт срещу поезията на Вазова и неговите наследници. Нашият фронт расте непрекъснато заедно с растежа на решителните класови борби, които се развиват в страната и в света, а заедно с това, със стесняването социалната база на буржоазията, непрекъснато се стеснява базата и фронта на националистическа- та поезия у нас. И иде денят, когато песните на Вазова вече не ще се четат.

Този ден настъпва с историческата победа на Девети септем- ври 1944 г. За „народен поет“ е провъзгласен карнобатският бард Димитър Полянов, а Иван Вазов е бутнат в мазето на литература- та. Готвят се да го извадят от учебните програми. И тъкмо това да се случи, ето че препъни камък щръква не къде да е, а във великия Съветски съюз.

 През 1948 г. там излиза монографията „Иван Вазов. Жизнь и творчество“. Автор е академик Николай Державин. Той проследява жизнения и творчески път на поета и заключава: „Като писател Вазов стоя повече от 50 години в центъра на българския народен живот, отразяваше в творчеството си неговия бурен поток, но никога не изневери на своите основни демократични принципи. Заедно със своя народ Вазов празнуваше неговите победи, заедно с него остро преживяваше и болките от пораженията.“ „Ето защо Вазов, „патриархът на българската литература“, е заедно с това и велик народен поет на България“, слага финална- та точка на труда си Державин. Отделно, на ухо, академикът ин- формира нашите литературоведи с пагони, че ако изхвърлят Иван Вазов от българската литература, няма кой знае какво да остане в нея. С Николай Державин не може да се спори! Той е световноиз- вестен славист и българист, член е на Академията на науките на СССР, почетен член е на БАН. „Какво да се прави?“, питат се с въпроса на Чернишевски нашите. Само нов цирк ще изтрие срама от челата ни, стигат до заключение те. За късмет през 1950 г. се навършват 100 години от рождение- то на Иван Вазов. Немедленно е сформиран Общонароден коми- тет за юбилея под председателството лично на Вълко Червенков.

Министерският съвет излиза с постановление, Президиумът на Народното събрание – с указ.

Поръчани са серия статии, които да докажат, че Вазов не е оня буржоа от 1920 г. Всички заглавия са с императивни тире- та. Тодор Павлов пише „Иван Вазов – народен поет и класик“. Георги Караславов съчинява „Иван Вазов – борец за мир“. Людмил Стоянов слага подписа си под „Иван Вазов – двигател на нашата култура“.

Най-голямата отговорност поема Пантелей Зарев, който разработва темата „Иван Вазов – писател, патриот и изобличител на английския империализъм“. На издателите е наредено да подготвят пълни събрани съчинения на юбиляра. На кинодейците – да филмират „Под игото“. Скулпторите трябва да издялат два паметника, а художниците да изрисуват марки с лика на Вазов и герои от негови произведения.

 На 4 юли 1950 г. Сопот е преименуван на Вазовград. Агенти под прикритие глобяват всеки, който се изпусне да каже старото буржоазно име на подбалканското градче. На 8 юли е проведено тържествено събрание в Народния театър. Тук радостта от юбилея избухва в спонтанна телеграма, адресирана до самия

ЙОСИФ ВИСАРИОНОВИЧ СТАЛИН

Софийското гражданство, свикано на тържествено събрание по случай 100-годишнината от рождението на големия български поет и писател Иван Вазов, изпраща Вам, скъпи Йосиф Висарионович, горещи братски поздрави. Българският народ твърдо и свято пази и ще пази патриоти ните завети на нашия голям народен поет за искрена дружба с великия братски нам руски народ, за всеотдайност и преданост към нашата родина, за решителна борба против гнилата западна култура и империалистическата политика, която днес намира из- раз в откритата агресия на американския империализъм в Корея.* Под благотворното влияние на руската демократична мисъл Вазов създаде произведения, които и днес вдъхновяват към тру- дови подвизи и всеотдайна служба на народа. Днешните наши културни дейци, продължавайки реалистичната линия на Вазов, задълбочават и разширяват и неговата традиционна любов към народа на Пушкин и Белински и се учат от съветската наука, из- куство и култура, които са най-прогресивните днес и служат за ръководство на всички прогресивни културни дейци в света. * Става дума за Корейската война (1950–1953). Тези завети ни остави нашият незабравим учител и вожд другарят Георги Димитров, който под Вашето мъдро ръководство изведе страната ни на светлия път на социализма. Но гаранция за изпълнението на тези завети ние виждаме единствено в ненарушимата дружба с великия Съветски съюз и в сътрудничеството с всички демократични народи – под Вашето мъдро ръководство, наш скъпи Йосиф Висарионович. И ние Ви обещаваме да работим с всички сили за осъществява- не на тези завети и да бъдем в първите редици на борбата за траен мир, за народна демокрация, за социализъм. Да живее демократическият лагер начело с мощния и непобедим Съветски съюз! Да живее вождът и учителят на цялото прогресивно човечество – нашият учител и вожд другарят Сталин!