Спомен за Ивайло Петров

Истинското име на Ивайло Петров е Продан Кючуков. През всичките си години от живота той бе един скромен и мълчалив човек. Бореше се с думите, чак през последните години благодарение на Кремена и Дарин Камбови, неговите платна станаха достояние на широката публика. Спомням си първата му изложба преди близо 15 години във вече несъществуващата столична галерия на улица "Московска" Крида Арт. Мълчаливо раздаваше автографи върху своята книга "Преди да се родя и след това". Името му остана в литературната история на България с великолепния роман "Хайка за вълци", който впоследствие бе екранизиран. Обичаше да бъде край морето и да чува вълните, но и не пропускаше момент, в който да се разходи по софийските улици. С благородната си осанка и щедрото си сърце, минувачите, които го разпознаваха, се обръщаха след него. Неговите картини са някак непретенциозни и наивистични, но в тях има онази човешка доброта и сърдечност, изпълваща цялото му същество. В днешната грозна глъчка в държавата ни, думите му  - "Природата е безразлична към нравствената същност на човека, злодеят и праведникът имат една и съща участ. Понякога злодеят бива  дори "облагодетелстван", в смисъл че доживява до дълбоки старини, животът му догаря като свещица тихо и безболезнено, а праведникът агонизира в непосилни страдания. В такъв случай въпросът за доброто и злото отпада. Щом има смърт, защо трябва да има морал? А може ли да се живее без морал?", звучат оглушително и даже страшно. Публикуваме един от неговите разкази, в които пише за времето, в което е воювал в Отечествената война.

Александър Иванов 

Анхен

След тридневни боеве малкият немски град падна в наши ръце. По улиците лежаха убити коне, изоставени обозни коли, разбити танкове. Артилерията бе подгонила всички жители. Привечер настаних ротата в едно помещение и потърсих квартира за себе си в съседната къща. Прекрачих витрината (прозорците на всички приземни етажи бяха потрошени)  и се озовах в една аптека. Подът бе покрит с шишета и таблетки. В дъното се виждаше дървена стълба. Тя ме отведе на горния етаж. Почуках на първата врата. Не се обади никой. Отворих. Лъхна ме мирис на уютно жилище. Гардеробът бе отворен. На закачалките висяха дрехи. В преградките бе наредено чисто бельо. Юрганите бяха отметнати и върху тях лежеше дамска нощница. Имах чувството, че стопаните току-що са станали от сън и закусват в кухнята. Стана ми неловко. За нищо на света не можех да спя в тази стая. Тук двамата съпрузи са споделяли своя интимен живот само преди няколко дни.

В кухнята всички вещи и прибори бяха на местата си. На масата имаше чаша недопито кафе. На стола- поизносена мъжка жилетка... Третата стая бе малка, чиста и приветлива. Прозорецът гледаше към градинката, засадена с цветя и овошки. И тук белият пухен юрган бе отметнат. Върху възглавницата бе останала прясна вдлъбнатина от нечия глава. Тук бе спала жена и аз веднага отгатнах коя бе тя. Девойката, която ме гледаше от портрета на стената. Тя се усмихваше и не ме кореше, че съм влязъл в нейната моминска стая. Но леглото и бе много чисто. Моминско легло...

В стаята имаше малка кушетка с възглавница. Легнах на нея и се загърнах с шинела. На тила ме убиваше нещо твърдо. Повдигнах възглавницата и видях голям албум с дървена корица, на която пишеше с пирографирани букви: „Unser Kind”. Обърнах корицата.На първата страница бе залепена семейна снимка: мъж и жена на средна възраст, а пред тях, седнало на масичка, пълнобузо дете. Под снимката пишеше: „Анхен с майка Мария и татко Карл”. Прелистих набързо целия албум. Той бе изпълнен със снимките на Анхен. От първата до осемнадесетата и година. Аз бях на двадесет години. Нямах нищо. Ни топло домашно огнище, ни сигурност за утрешния ден, ни любов. Имах въображение. С въображение преодолявах несретата на войната и страха от смъртта. Всяка вечер бързах да се върна у дома. Лягах на кушетката и прелиствах албума. И виждах как татко Карл става сутрин, закусва, поглежда часовника си, облича жилетката си, която сега стои на стола в кухнята и тръгва на работа. Той е спокоен човек, с оредели сиви коси, изпод които прозира розовата глеч на облото му теме. Майка Мария разтребва стаите, взема пазарската чанта и отива да чака по опашките. Тя живее за семейството си, за своя дом, събиран и стопанисван в продължение на три десетилетия.

Анхен ходи на училище. За нея няма война, няма оскъдица.Тя живее с романтиката на младостта, с уроците и класните, с неизбежните хитрости пред учителите. И с образа на онзи, най- хубав, най- благороден от всички мъже на света, който ще я срещне един ден. Следобед тя сяда на кушетката и учи уроците си, а привечер отива на тенисното игрище. В бели дрехи тя изглежда още по- изящна. Изящни са движенията и. Само левият удар не и се удава. Приятелката и, тлъстичко, но подвижно момиче, умело използва тази нейна слабост и често печели играта.

След вечеря Анхен още веднъж преглежда уроците си и сънят натежава на ресниците и. Тя загасва лампата, облича нощницата си с бързи, меки движения и стаята се изпълва с аромата на нейното тяло. През прозореца нахлува синият ручей на луната, посребрява косите и с брилянтени капчици.

Виждах я ту като петгодишно дете да гали шарения котарак, ту как полива цветята в градинката, ту как стои на прозореца и тъгува без особена причина. Просто защото е на осемнадесет години. Чувствах присъствието и така осезателно, че дори се смущавах от нейния образ.

Един ден през май, когато залповете бяха възвестили края на войната, аз се спрях пред портата на Анхен и казах:

- Ще се върнеш ли някога, момиче?

- Ще се върна – каза тя.

В този миг чух, че външната врата се отвори. Отидох да видя кой идва. На прага стоеше възрастен мъж с износени дрехи и брадясало лице. Изпод сивите оредели коси прозираше облото му розово теме. Беше татко Карл. Същият, какъвто си го представях. Зад него плахо надничаха две жени с вързопи в ръце. Едната – слаба и състарена, другата – млада и хубава. Същата, която ми се усмихваше от портрета и не ми се сърдеше, че съм се настанил неканен в нейната моминска стая.

- Майко Мария, татко Карл, Анхен! – извиках аз радостен. – Влезте по- скоро да си починете. Вие сте много уморени.

Най- странното бе, че аз, чужденецът, ги посрещнах в собствения им дом. Те пристъпиха мълчаливо и оставиха багажа си на пода. Така изминаха няколко минути. После майка Мария влезе последователно в трите стаи и се върна със светнало лице.

- Благодаря ви, добри господине! Всичко си стои непокътнато... А откъде знаете имената ни? Никога не сме се виждали.

Показах им албума. Те ме гледаха учудени и възхитени. Поканиха ме в кухнята.

- О! – каза татко Карл. – И жилетката ми си стои както съм я оставил.

Майка Мария направи кафе. Разказаха ми как са напуснали дома си посред нощ, изплашени от нашата артилерийска стрелба. Като изпих кафето, аз взех шинела си и влязох при тях да се сбогувам. Те застанаха на вратата.

- Ще живеете у нас. Бъдете така добър!

Преместиха леглото на Анхен в общата спалня. Аз останах в нейната стая, на кушетката. Сложиха ми чаршафи и юрган. Не спах цялата нощ. Мислих за Анхен.

На сутринта татко Карл се залови да разчиства двора и потрошените стъкла в долния етаж. Майка Мария пое домакинството. Анхен и помагаше. Аз прекарвах деня в ротата и вечер, ако не бях дежурен по полк, се прибирах рано вкъщи. Седях или лежах на кушетката и слушах стъпките на Анхен в другата стая. Тя често идваше при мен, но за малко. Да налее вода в каната, да почисти или смени чаршафите. Веднъж я срещнах на външната врата в бели дрехи. Отиваше да играе тенис. Носеше две ракети. Подаде ми едната и каза:

- Сигурно играете тенис. Ако не – ще ви науча.

- Но внимавайте! – казах аз. – Левият ви удар не е сигурен.

- Откъде знаете? – попита тя и се изчерви.

- Виждал съм ви много пъти да играете тенис.

- Кога и къде сте ме виждали?

- Във въображението си.

Анхен ме погледна с блеснали очи. След един час напуснахме игрището. Не се отбихме у дома, а продължихме към края на града. Там бе пусто и зелено. Там лудуваше пролетта...

Разхождахме се всяка вечер. Градчето се оживяваше. Бежанците се завръщаха, разчистваха развалините и се приютяваха в своите напуснати жилища. На някои улици отвориха ресторанти, магазини, кафенета. Ние с Анхен ходехме в едно малко кафене в края на града. Там бе тихо и уютно. Сервираха бира и нечисто кафе. Свиреха двама унгарски цигани с цигулки и контрабас. Цигуларят, възрастен и окъсан мъж, заставаше на малкия подиум и притворил черните си клепки, свиреше с часове. Ние с Анхен седяхме в ъгъла, само двамата в цялото кафене, и слушахме тъжните и страстни унгарски песни.

Към средата на август нашия полк потегли за България. Анхен се качи в камиона и седна до мен. Долу на тротоара мълчаливо ни изпращаха майка Мария, татко Карл и Ерма, по- голямата сестра на Анхен. Тя донесе нашето щастие. Ако не се бе завърнала при родителите си, ние с Анхен щяхме да се разделим. И никога нямаше да се видим. Пристигнахме в България и Анхен стана моя жена. Аз работех и пишех разкази. Анхен се грижеше за нашето малко домакинство. Роди ми син. Бяхме щастливи. И нищо нито за миг не помрачи нашето семейно щастие. До този ден, до този час.

Защото никога не се срещнахме с Анхен.

Ивайло Петров