Български отпечатъци по фронта: Българите, които се бият за свободата на Украйна

През тези 700 дни видяхме театъра в Мариупол, обсадата на Азовстал, клането в Буча (а след това и Изюм), въздушното убийство на цивилни по време на празници. Видяхме обаче и отблъскването на руското настъпление, стоицизма на бранители на Азов, саможертвата на много мъже и жени. Видяхме още, че един българин от България - доброволец на фронта, загина в боевете. 

Освен Светослав Славков, който загина геройски, много други българи продължават да са на фронта. Един от тях е Иван Калчев-Глиги, когото познаваме още от екологичните протести за природата на България и протестите срещу управлението на Бойко Борисов от 2020 година. Сред групите на хората у нас, които организират изпращане на помощ и средства за украински въоръжени части, се твърди, че и други българи от България са доброволци на фронта. Имената им обаче не знаем. Не знаем още и имената за вероятно хиляди други българи от Украйна, които се борят да освободят страната си.

“За повече от 200 години, въпреки трудности и лишения, терор и издевателства, смени на власт и режими, българите направиха от Буджакската степ и таврийското Диво поле райски градини, запазихме езика, културата и идентичността, и най-накрая, благодарение на независима и свободна Украйна, започнахме да живеем свободно, и името “българин” да носим открито и с гордост. Затова представителите на българската общност в Украйна, рамо до рамо със свои съграждани от други национални общности, защитават родната си земя от нашествениците. Защото украинската земя е нашата родина и роден дом за всеки от нас. В цяла Украйна и далеч извън нейните граници са известни имената на героите в тази война – българи по произход”, гласеше пасаж от един много важен документ - отворено писмо на българи от Украйна, публикувано на 24 октомври, 2022 година.

Какво се казва още в писмото? 

През 2022 година година бесарабската българска и журналистка Тетяна Станева, чиято документална филмова поредица "Писма от войната" предстои да излезе съвсем скоро, публикува отвореното писмо към президента Румен Радев, тогавашния служебен премиер Гълъб Донев и Народното събрание, подписано от 793 българи от Украйна. 

“От името на всички украински българи моля, майко Българийо, заеми страната на светлината в тази война и защити ни нас, украинските българи”, призова тогава тя.

“Ние, украинските българи – част от които сме в Бесарабия, други – в Таврия, трети – тук в България, а четвърти – пръснати по света – всички ние днес се обръщаме към българите в България. Ние, украинските българи, завинаги ще сме с два корена в сърцето си, но един дом. И този дом за нас е Украйна”, гласеше писмото.

“Българите в Украйна очаквахме България еднозначно и категорично да застане на страната на справедливата борба на Украйна и, съответно, на наша страна. На българите в Украйна.

От друга страна, разбираме, че тук се повтарят откровените лъжи на руската пропаганда за това, че националните малцинства в Украйна са потиснати, и че бесарабските и таврийските българи очакват тъй наречените “освободители”.

 

Нещо повече, научаваме, че едва ли не точно това е причината България да откаже военна помощ на Украйна – за да “защити българите там от украинските нацисти”.

Ако сред вас има такива, които мислят така, нека споделим някои факти:

Руската пропаганда твърди, че Украйна забранява на българите да говорят и учат български.

Истината е, че до разпадането на Съветския съюз българският език се е използвал само като битов и именно в независима Украйна започва да се изучава в училищата, откриват се български групи в университетите. Именно тогава се създават първите български дружества и организации, започват да се издават вестници, в ефир излизат радио и телевизионни предавания на български език. И всичко това ни го даде на нас – българите – Украйна. И всичко това се финансира от украинската държава. Това ли се нарича потисничество? От това ли искат да ни освобождават?

И сега най-тежката мантра: тази за Русия освободителка, спасила българите от турския ятаган и милостиво позволила да се заселят в буренясалата и непригодна за живот бесарабска пустош. Това е най-тежкото клеймо – на неблагодарник! – с което и досега руската пропаганда се опитва да жигоса всеки, дръзнал да надигне глас срещу Русия. От друга страна, историческите факти недвусмислено говорят, че и за самото ни “спасяване” и за настаняването на предците ни именно на тези земи Русия си е имала свои стратегически, политически и икономически интереси. Както, впрочем, и предоставянето ни на статута на колонисти, от благодарност за което ние сме изградили прекрасния Преображенски събор в Болград. Българите можем да сме благодарни. Но знаете ли какво става по-късно?

Нужно ли е да напомняме за многобройните репресии от съветските власти и разкулачването на „кулаците“ (а всъщност работещи земеделци), и депортираните в Сибир? За дванадесетте хиляди българи, депортирани от Крим през 1944 година и разхвърлени из целия Сибир и Средна Азия? Да преразказваме ли спомените на нашите дядовци, изпращани на заточение за три царевични мамула? Да отваряме ли думата за двата тъй наречени Гладомора – изкуствено предизвикан глад: през 1932 – 1933, вследствие на който загиват изчезват цели български села в Таврия, и 1946 – 1947, отнел живота на стотици хиляди българи в Бесарабия? Все още има живи свидетели на тези жестоки събития, а спомените на загиналите са запазени в архиви, книги и филми. Можете да попитате, чуете, видите и прочетете за всичко това. Стига да имате желание!

Това, което трябва да разбира всеки мислещ човек, е, че Руската империя, която уж подала ръка на нашите предци преди 200 години, за което трябвало да сме благодарни, е нещо много различно от последващия съветски режим на атеистична Русия, от постсъветска „демократична“ Русия, и от сегашната Русия с путинския терористичен режим. Трябва ли, според вас, благодарността за тогавашната помощ да ни задължава да подкрепяме престъплението срещу човечеството, което извършва Русия днес?

Макар въпросът да е риторичен, българите в Украйна имаме своя точен и категоричен отговор на него.

За повече от 200 години, въпреки трудности и лишения, терор и издевателства, смени на власт и режими, българите направиха от Буджакската степ и таврийското Диво поле райски градини, запазихме езика, културата и идентичността, и най-накрая, благодарение на независима и свободна Украйна, започнахме да живеем свободно, и името “българин” да носим открито и с гордост. Затова представителите на българската общност в Украйна, рамо до рамо със свои съграждани от други национални общности, защитават родната си земя от нашествениците. Защото украинската земя е нашата родина и роден дом за всеки от нас. 

В цяла Украйна и далеч извън нейните граници са известни имената на героите в тази война – българи по произход – капитаните Димитър Бурлаков, награден с Указ на президента на Украйна Володимир Зеленски с орден “Богдан Хмелницки” ІІІ степен, и Иван Пепеляшко, кавалер на ордена “За мъжество” ІІІ степен. Както и на други – Иван Минков и Иван Чумаков от с. Криничне (Чушмелий), Максим Близнак и Евгений Качай от с. Лощинивка (Кайраклия), Михаил Киосе и Радион Вайцман от с. Калчево – все българи, отдали живота си в борбата срещу руската агресия, за свободата на своята родина Украйна.

Това е нашият отговор и той е категоричен: българите в Украйна, заедно с всички други националности се борят за свободата, териториалната цялост и независимостта на своята родина Украйна.

И в тази борба имаме нужда от помощта на България”, се казва още в писмото.

Към всички тези имена днес добавяме и това на Светослав Славков от София, който загина в началото на годината. В края на октомври 2023 година пък геройски бяха изпратени Николай Панайотов от село Делени в Арцизката община и Олег Паскалов, роден в Богдановка, Тарутински район. Добавят се още и имената на загиналите братя Игор и Евгений Бончеви от с. Надеждовка, Арцизка община, Болградски район. Има вероятно още много имена, които може би някой ден ще разберем, може би не. 

Одеса беше подложена на жестоки атаки от Коледа насам. Русия отстреля жилищни сграда, а навръх Нова година един човек там загина, десетки бяха ранени. 

Защо е важно да знаем, че има българи на украинския фронт?

Борбата на Украйна е справедлива, справедливо е и да спечели. Загубените животи на борците заслужават смирение, както смирение заслужава и мотивацията им да се поставят под такъв риск. Изглежда обаче е трудно да възприемем това, ако не го съотнесем към нещо по-близко до нас, до нас самите. Затова е важно да знаем, че на фронта има българи. Преди да кажем “Русия, напред”, трябва да знаем, че същата тази Русия избива и българи - дали българи от България, или българи от Украйна, предполага се, че националната болка трябва да е еднаква. Предполага се още, че общочовешката болка по всички изгубени животи на герои, отбраняващи родината си или биещи се за вярванията си, трябва да не зависи от народност. Да вървим обаче стъпка по стъпка - или поне там, където дезинформацията тъпче много преди нас. 

ФрогНюз