Евгений Кънев: Максим Генчев е част от медийните идеолози на съвременния патрЕотизъм

Според Евгений Кънев днешният патрЕотизъм е бил полезен през 19. век, защото тогава в Европа нациите се фрагментират, а покрай тях възникват нови държави въз основа на триединството на етнос, език и територия. Подобен патриотизъм към днешна дата е равен на анахронизъм.

Ето целия текст на публикацията на Евгений Кънев:

Гледах филма ”Ботев” не като изкушен киноман, а историк. И не искам да обсъждам качествата му или тези на създателя му.

Гледайки го, си мислех кое за автора е било важно в неговия продукт. Защото, несъмнено, кратко запознаване с публичните изяви на Максим Генчев го прави ярък представител на цяла плеяда посткомунистически “културтрегери”, за които арогантността, безпардонността, цинизма и самовлюбеността са иманентна част от тяхната персона. Тези типажи са често и медийните идеолози на съвременния патрЕотизъм, от който боледува обществото ни. А техните продукти, почти без изключение, намират лесно държавно спонсорство.

Да почна малко по-отдалеч.
Днешният патрЕотизъм е бил полезен през 19 век по време на Възраждането. Тогава в Европа фрагментират нациите, а покрай тях възникват нови държави въз основа на триединството на етнос, език и територия. Така възникват Италия и Германия, а по-късно - след разпада на земните империи (Отоманската, Австро-Унгария, Русия) и редица държавници в Централна и Източна Европа. Тогава възниква и България, но непълноценно, заради което ще води поредица войни през 20 в.

Възникването на българската нация е сложен процес и не е предмет на този текст. Но патриотизмът на 19 век е обслужвал през тогавашните писатели и поети - с най-голяма заслуга е Вазов - именно тази цел. Затова понятието ”Отечество” е винаги на първо място. Постепенно се изгражда пиетет към това абстрактно, невъодушевено понятие, а след това героите, които загиват за него стават неприкосновени идоли, някои дори канонизирани. Но забележете - далеч не всички загинали поборници - стават идоли, а само една видна група от тях: идеалистите.

(Поборниците са били три групи - откровени хайдуци, които са виждали в политическия аспект на своите действия основа за бъдещи облаги, като някои от първите воеводи на чети. Втората група са били прагматиците - имали са качествата за революционери, но не са били готови да си жертват живота на всяка цена - много от тях доживяват Освобождението и след това стават български държавници. Нещо повече - те се опитват да заглушат подвизите на идеалистите и са неглежирали тяхното дело, оставяли са без помощ роднините на загиналите идеалисти, искали са цялата слава за себе си. За Идеалистите не само идеята за отечеството е била водеща и са станали известни с нея, но и са били готови да си жертват живота за нея. Вероятно за това Ботев и Левски стават българските икони.

Вазов - най-вече със своята “Епопея на забравените” - увековечава митовете за идеалистите и ги поставя на българския олтар на Свободата. Но важни за поколенията стават не толкова техните завети, колкото техните ликове и дело. Нали и днес всички честваме героите, но не следваме заветите им? Младата българска нация има нужда от такива герои- идоли, когато нейното обединение е било върховна национална цел. Обичта към абстрактната родина, отечеството е на пиедестал.

Защо абстрактна? Защото родината е в съчетание с народа като едно цяло. Тук ВСЕ ОЩЕ няма място за отделния човек.

Конфликтът народ - човек на литературно ниво, а след това и на културно-обществено ниво започва в началото на 20 в с появата на литературния кръг “Мисъл” и по-късно на символистите. В този кръг са Пенчо Славейков, Яворов, д-р Кръстев. Известна е тяхната продължителна битка с Вазов за качеството на поезията през дискурса на народа, Родината (Вазов) срещу човека с неговата личност, достойнство, чувства. И кое е по-важно. И всъщност изниква и въпросът какво е патриотизъм. Но още оттогава като че ли европейският полъх в език, култура, изкуство, образование, мода остават запечатани на ниво интелектуалния елит.

Разликата с днес е, че този елит управлява основно третата българска държава до 9.9.1944 г. И той налага поведенчески модели. Да, отечеството, държавата, нацията остават основната парадигма заради борбите за национално единение. Но целият ни елит е минал през Европа и сме равностоен народ в Лигата на нациите.

Новата власт на 9.9.1944 г- излъчена от най-малообразованите прослойки с доминантна ориенталска култура, която лесно адоптира азиатско-съветската - има нужда от култове.
Дотогава всъщност е нямало. “Култът беше чужд на българите, създали богомилското движение - пише Георги Марков в репортажите. Той кацна със самолета на Георги Димитров от Москва”.

Народ, съставен от личности не може да бъде управляван по съветско-болшевишки маниер. Затова те са избити или низвергнати до “бивши хора”. Нужен е народ, който да се кланя на култове. Наред с комунистическите герои започва култивацията на Левски и Ботев. Апогеят е през 80те, във връзка с 13 века България. В тази връзка се появяват серия кинофилми за българските царе, а по ТВ вървят сериали по Записките и за Петко Войвода. Прави се опит за култивация на самото “българско” за сметка на хората с друго етническо и религиозно самосъзнание - в подготовка за Възродителния процес.
Всичко това е научно доказано - че национализмът е последния пристан на всеки тоталитаризъм.

Къде е човекът, личността с нейното достойнство, чест, гордост, мъка и т.н. Той е непотребен, защото е длъжен да бъде елемент от народната маса. Това е изворът на днешния патрЕотизъм. Това е римейк на комунистическата идеология за Възкресение на националните фетиши, за да може да бъде контролирана и направлявана народната маса от (поставен отвън) вожд.

Какво е истински патриотизъм?

Най-вече да разбиране на всичко по-горе. Да приемаме всички герои със собствените си достойнства и недостойнства. Ако не можем - да не поддържаме фетиши.
Да се опитваме да създаваме и възпитаваме добри и образовани хора, които да стават личности - съпричастни с другите хора. Да станем модерно солидарно общество, което да си избира водачите по достоен, честен начин. Които избрани - да осигуряват бюджети за други достойни творци, които ще бъдат на нивото на 21 век.
На нивото на Човека.

“За да бъдем равни на другите европейски народи”.