"Каква естетика в това да си излишен". София в стиховете на Иван Ланджев

Иван Ланджев, "Дойче веле". Заглавието е на редакцията на ФрогНюз.

Terza Sofia

Последната птица тепърва излиташе 
от твоя балкон. Аз погледнах, видях
как острите покриви режат от Витоша

парчета, а долу е бедност и прах.
Работници карат с количката лафове 
и плавно ги пускат. Наляво от тях

дървото се буди, превръща се в Дафне  
и хуква назад - да се върне при Феб.
Не помня кой беше го казал, но прав е:

навсякъде всичко прилича на теб. 
И всичко умира от смях, че живее –
животът е весел вертеп, 

обаче не казвай на никой къде е.
Адресът от вчера за днес не важи.
Последната птица дано не пропее,  

та тайно животът да продължи.

***

Приблизителен сонет

Ще бъде трудно да останеш същият,
докато този град дълбае с пръстите
навътре в оглупялата глава.
Каквото си разбрал дотук, е чернова.

На нощна лампа някой те преправя, пише –
каква естетика в това да си излишен:
сърцето бие в ямб, юмрук целува шепа.
Окото недовижда цялата нелепост.

Нелепа е минутата до оня паметник, където
между игли и песове си ляга кротко битието.
От жълтеникави фасади пак се лющят слогани,
отложена за вдругиден е кражбата на огъня.

Небето все с мансардите флиртува и не го е грижа.
Погрешно е да се нарича път, ако не стига ближен.

***

Чет Бейкър 

Ти имаш дарба 
да забравяш,
имаш тъничка
хартиена ръка. 
Разполовяваш
сънища 
отдавна.
Бавно
връщаш 
малката стрелка. 

Минутите 
при тебе се прибират 
след разходката си 
в паметта. 
Не зная 
пазиш ли 
бижутата, 
привързваш ли се
към неща? 

Надявам се да видиш 
най-красивите места. 
Желая топло време 
и спокоен сън. 
Носѝ подробна карта 
на злините вън. 

И нека весел вятър 
да насочва твоя кораб. 
Усмихни се днес, когато 
побеждаваш в спора.
И когато губиш също – 
няма да ти навреди.
Срещни се с много
интересни хора.

После и от тях 
си отиди. 

Разгледай 
всичките музеи. 
Напълнѝ догоре 
със изкуство 
тая празнота, 
за да не зее. 
Татуирай тялото, да не е 
пусто.
Снимай и рисувай. 
Пей –  
но ти избирай песента.

Аз няма да рискувам 
и да спомена Чет Бейкър, 
есента  
и дървените пейки.   
Входната врата. 

И няма да напомням
оня път 
във кехлибара на момента, 
Вонегът, 
говоренето, 
ние – 
обща плът.

Кръжат
софийските линейки
като лешояди. 
Ти внимавай 
и не стой задълго
по площадите, 
не ставай
очевидна плячка. 

Няма как да знаем 
плана на предачките, 
кога е
обедната им почивка, 
твърда ли е нишката 
на Клото 
и каква е 
канавата на живота. 

Черен ли е, или бял? 

Когато пак се видим 
на Кристал,  
ще ти се сторя малко блед. 
Защото Бог обича всички, 
аз – напротив – само теб. 

И прочие баналности.
Прахът е намек за история, 
за връзки, каузалности,  
а може би това, което 
не напуска стаята – 
това си ти.

И делникът навярно е безкраен, 
my funny valentine.

Каквото досега е 
оцеляло, 
то е късно да умре – 
то е умело  
закъсняло. 
На същия принцип 
и аз съм добре.

Щастлив съм, 
че в твоето име 
все още
няма тире. 

Щастлив съм 
за твоите възгледи 
обновени   
и за света като цяло. 
За днешното време, 
за редките видове – 
застрашени и не-
застрашени. 
Бъди щастлива и ти 
за мене. 
Стани 
на Слънцето протеже.

От сърце поздравявам 
всичките ти мъже 
и слизам до магазина – 
щастлив – да си купя 
евтино вино, 
някакъв плод 
и късо, щастливо 
въже.