Неслучилата се Национална детска болница: От 2017 г. слушаме празни обещания

Следва консултация с онколог. Аз, майката и детето в служебната кола на болницата с цялата документация, през задръстванията до детската окохематология в ИСУЛ. Майката ме пита в колата: "Защо отиваме там?". Аз: "За да консултираме детето и да доизясним състоянието му.". "Ама там е онкологията. Страшни ли са нещата, че ни водите там?" (диагноза се съобщава след потвърждение, тогава нямахме такова, само предполагахме). В този момент нещо ме стяга за гърлото и едва се сдържам да не се разплача: "Трябват още изследвания, но всичко ще бъде наред."

Пътят след консултацията е ясен - Детска хирургия - Пирогов и биопсия. Следва нова хоспитализация в Пирогов, биопсия, допълнителни изследвания, хистологичен резултат. После отново в детската онкохематология. Терапия, процедури, още изследвания и пак в Пирогов за радикална операция. И пак в онкологията за долекуване.

Преброихте ли болниците? Четири са. В този случай. Стигали сме и до 10. Знаете ли колко са телефонните разговори, които проведохме за да се случи всяко изследване и консултация в друга болница? И аз не знам - много бяха и всичко започват с "колега, моля те, нали си ми приятел!". Добре, че колегите са разкошни и се борят геройски със системата.

Има ли смисъл да описвам стресът, който тези родители и детето изживяха през цялото това обикаляне между болници? Как може да са сигурни, че ако в тази болница не можем да осигурим цялостната диагностика и лечение на детето им в следващата това ще е възможно?

Така бавно и с много нерви и усилия от страна на лекарите, детето извървя дългия път на диагностика в родното ни детско здравеопазане и стигна до заветното лечение.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

Представете си, ако имахме една сграда, в която най-добрите тесни детски специалисти от всички области работеха заедно и имаше пълното оборудване за цялостна диагностика и лечение на това дете. Колаборацията между лекарите щеше да е многократно по-лесна, обсъжданията на всеки отделен случай биха ставали в зала, а не по телефона. Нямаше да се налага да се мине през половин София за една консултация, а нужният лекар би дошъл от съседното отделение. Тогава до диагнозата щеше да се стига многократно по-бързо и добрият изходът от лечението би бил по-сигурен.

Да опиша тази история в конкретика за мен е особено трудно. Не съм го правила до сега за да не засегна някое от децата и семействата им, затова героите в разказа остават анонимни. Много от родителите които не са се сблъскали челно със системата, не осъзнават какво се случва с тежко болните български деца и през какво минават техните семейства. Вероятно и затова подкрепата на петицията ЗА истинска детска болница достига едва 11 хил. Дано повече хора прочетат и осъзнаят, че болестите се случват и за съжаление завсеки може да е в главната роля на този разказ.

Истории като тази мога да разкажа много. Познавам тези деца, те не игарят и трудно им е да се усмихват. Те чакат нашата помощ. Виждам ги всеки ден. И няма застраховани. Утре може да се разболее моето дете или вашето. Докато не направим така, че в България да има най-добрата възможна педиатрична грижа, няма как да бъда спокойна като лекар и като родител.

От 2017г слушаме празни обещания. Виждаме нелепите решения взети от кабинета на Борисов, които още не можем да поправим. Днес имаме нов премиер и нов здравен министър. Настояваме пред тях да прекратят договора за реконструкция на онзи разпадащ се строеж, който нелепо беше пробутан, вместо нов проект и нова сграда за детската болница. Искаме най-накрая да има обществен съвет, който да контролира процеса и никога повече да не се повтарят безобразията случили се изминалите 3 години.
Моля Ви, подкрепете петицията и я споделете. https://www.peticiq.com/326542 Длъжни сме пред нашите деца и внуци да рестартираме целия процес и да изградим най-накрая Националната детска болница по правилния начин.

Facebook, Таня Андреева