Приказка за жестокостта. По Коледа...

Изпусна покупките, които носеше, и дамската си чанта. Първата ми мисъл беше грабеж. Оказа се по-лошо. Беше я ударил заради цвета на кожата й.

Откарах я до дома й. Евелин, студентка по медицина, 2-ри курс, от Нигерия. Избрала нашата държава, за да положи хипократовата клетва един ден... Неведнъж ставала жертва на агресия тук, но за първи път физическа...

Казах й и че се срамувам, от името на момчето и заради това, че й се е случило в моята държава... Всичко е наред, отговори усмихвайки се тя, благодарна съм, че те срещнах, благодарна съм и че само ме удари, а не използва оръжие. Нямаше омраза в нея, имаше благодарност.

Млади господине в лилав анцуг, комфортно нахлупена качулка и приведена, но не от срам глава... Ти си болен. Много болен. Надявам се поне не безнадеждно болен. Ако тези няколко реда някога стигнат до теб... казвам ти го с най-голямата добронамереност, на която съм способна, а тя в момента не е много - потърси помощ. Спешна, специализирана психиатрична помощ. Ти си болен. Много болен. Желая ти здраве. И никога да нямаш дъщеря. Защото да имаш би означавало да живееш в постоянен страх за това какво може да й се случи. Заради някой подобен на теб.

Излишно е да споменавам, че от целия поток от автомобили и минувачи никой не спря, никой не извика след него или не опита да го залови. Никой не попита момичето има ли нужда от помощ. Надявам се не заради цвета на кожата й. А заради традиционното ни малодушие. А тя почти припадна от болка...

Прибрах се и плаках. И още треперя. Заради болката на момичето. И унизеното й достойнство. Заради безсилието срещу него и подобните му. И заради липсата на достатъчно думи в речника ми, с които да обясня на 4-годишния си син защо това се случва и да отговоря на всичките му въпроси.

Жестокостта не е приказка, малодушието - също. Те са болест. Лекувайте ги!

Искра Владова Недкова