В разгара на войната, Нетаняху само може да влоши нещата. Той трябва да си отиде

Текст на Саймън Тисдал, международен коментатор, публикуван в "Гардиън". Преводът и заглавието са на ФрогНюз. 

Защо Бенямин Нетаняху все още е министър-председател на Израел? Повече от всеки друг политически лидер от двете страни на израелско-палестинското разделение, той е отговорен за спираловидното напрежение, разделението и гнева, които предшестваха тази ужасна катастрофа. За съжаление израелци и палестинци отново са във война. И все пак първият дълг на Нетаняху беше да предотврати подобна възможност. Той се провали с гръм и трясък, а мерило за провала му е безпрецедентният брой загинали цивилни граждани. Той обеща сигурност. Той създаде море от сълзи. Ако му е останала някаква почтеност, някакъв срам, той не бива да чака неизбежните разследвания. Трябва незабавно да подаде оставка.

Дългогодишната политическа кариера на Нетаняху се характеризира със страх и конфронтация. Сега, както е обичайно, отмъстителният му отговор на жестокото нападение на Хамас през уикенда е да обещае още повече насилие и още по-голяма ескалация. Той предупреждава обсаденото население на Газа да напусне домовете си, тъй като въздушните бомбардировки на Израел се засилват, а сухопътните му сили се събират масово. Но те са блокирани от всички страни. Къде трябва да отидат? Навътре в морето? Това не е рационална, хуманна или устойчива политика. Ако Нетаняху продължи да бъде на власт, борейки се да оправдае и извини собствените си грешки, това само ще влоши положението.

Много израелци разбират това много добре, дори ако Нетаняху и неговите виновни, умишлено провокативни съюзници от крайнодясната коалиция не го разбират. "Премиерът, който се гордее с огромния си политически опит и незаменимата си мъдрост по въпросите на сигурността, напълно пропусна да разпознае опасностите, към които съзнателно води Израел, създавайки правителство на анексирането и лишаването от собственост", се гневи редакционна статия в левия вестник "Хаарец". Приемайки политика, която "открито игнорира съществуването и правата на палестинците", Нетаняху направи сблъсъка неизбежен.

Експлозията на палестинския гняв не беше неочаквана. Той идваше в продължение на месеци, на фона на почти ежедневното смъртоносно насилие на Западния бряг, където десните израелски заселници, подстрекавани от екстремистки настроени министри като Безалел Смотрич и Итамар Бен-Гвир, изглежда действаха безнаказано. Неумолимото разширяване на незаконните селища и засиленото еврейско присъствие на Храмовия хълм до джамията Ал-Акса, разглеждани в контекста на отказа на Нетаняху да обмисли какъвто и да е вид договорен "мирен процес", наляха допълнително масло в тлеещия огън.

На фона на тези страховити предзнаменования изненадата беше във времето, мястото - Южен Израел - и мащаба на експлозията, масовото вземане на заложници от Хамас и болезнено очевидната липса на готовност на израелските политически институции и служби за сигурност. Когато започнат разпитите, Нетаняху, както и преди, може да се опита да прехвърли вината върху военните и разузнавателните началници, които не са успели да предвидят задаващата се буря. Друг зашеметяващ провал беше огромната израелска бариерна стена в Газа, дълга 65 км и висока 6 метра, на стойност 1,1 млрд. долара, която нападателите преодоляха с очевидна лекота. И все пак министър-председателят на страната е този, от когото в крайна сметка зависи сигурността, а не от бстените и бодливата тел.

Вече започнаха неофициални разговори за създаване на правителство на националното единство, което да се изправи срещу най-тежката криза в Израел след войната от Йом Кипур през 1973 г. - това, което посланикът на ООН нарича "11 септември на Израел". Някои твърдят, че смяната на лидерите в такъв момент би означавала слабост. Но всяко правителство ще се бори, ако в него участва Нетаняху, който е основната цел на неотдавнашните масови продемократични протести срещу неговите съдебни "реформи" и срещу когото се води компрометиращо наказателно производство. Той е отговорност за Израел и срам за неговите приятели. Той трябва да си отиде.

Въпреки това критиците на Израел не бива да замазват непосредствения проблем. Няма никакво оправдание за това, което се случи току-що. Убийствените и нечовешки действия на Хамас са напълно непростими, независимо от това какви са нейните претенции. Целта им изглежда е да причинят максимална болка, а след това да предизвикат Израел да направи най-лошото, докато светът гледа потресен. Ако стратегическата цел на "Хамас" е била да привлече отново вниманието към палестинската кауза и да прекъсне тенденцията за нормализиране на отношенията между Израел и арабите, то тя вече е успяла. Но тя е нанесла на тази кауза тежка и трайна вреда.

Сега ситуацията в областта на сигурността е изключително застрашителна и сложна. Тъй като Израел обмисля следващата си стъпка, изборът на Газа е лош. Самата идея за преговори с Хамас в този момент е отблъскваща. Но може да се очаква, че групировката ще търси преговори за освобождаването на 100 или повече израелски заложници в замяна на освобождаването на непропорционално голям брой палестинци, държани в израелски затвори. Възможно е това да е била друга основна цел на нейното нахлуване. В противен случай Израел може да продължи или да засили въздушните си нападения срещу Газа, да рискува живота на заложниците и да бъде обвинен на международно ниво за допълнителни жертви сред цивилното население.

Друг вариант е да се затегне съществуващата блокада на Газа, което изглежда се случва, като министърът на отбраната заяви, че Израел е наложил "пълна обсада". И в този случай причинените човешки страдания ще бъдат хвърлени върху Израел. Най-рисковано от всичко е, че той може да предприеме сухопътна инвазия, като отново окупира район, който е напуснал през 2005 г., и се изложи на перспективата за продължителна градска война. Обявявайки война в Израел, Нетаняху се закле да унищожи Хамас и да ликвидира сходни, подкрепяни от чужбина групировки като Ислямски джихад. Това е нереалистична хипербола. Окупацията на Газа, ако започне през следващите дни, е по-вероятно да гарантира, че насилието ще се запази за неопределено време.

Рано или късно ще трябва да се стигне до прекратяване на огъня и до преговори и именно тук т.нар. международна общност може и трябва да компенсира дългогодишното пренебрегване на израелско-палестинския конфликт. Ако Джо Байдън иска да спаси нормализирането на отношенията между Израел и Саудитска Арабия и изключващите ги Авраамически споразумения, ако САЩ и Европа искат да предотвратят по-широка война, в която да се включат Хизбула в Ливан и подкрепяните от Иран антиизраелски милиции в Сирия и Ирак, ако западните демокрации искат да попречат на Русия (и Китай) да разширят още повече регионалното си влияние, те трябва да прекратят подхода на бездействие по палестинския въпрос, който на практика даде възможност на хардлайнерите от всички страни.

Обявяването на непоклатима, безпрекословна солидарност с Израел, както направиха Риши Сунак и други западни лидери през уикенда, е лесно - и потенциално проблематично. Те трябва да действат, а не да позират. Те трябва да поемат и лидерска отговорност и да се включат пряко в осъществяването на това, което въпреки всичко остава единственото налично, правдоподобно и трайно решение - независима, суверенна палестинска държава, мирно съжителстваща с Израел.