Само във Фрог: Хиляди столичани бесни заради спрян трамвай, автобус има на час

През това време стоянките се изпълваха с множество хора, които не откъсваха очи от посоката, от която се чакаше да дойде заветния рейс. Някои по-нетърпеливи столичани хукнаха пеш да обхождат района и да търсят други варианти за придвижване. Други махаха на прелитащите таксита, но за тяхно съжаление всички след пазар „Красно село” в посока центъра се оказаха заети. След като кибиците разбраха, че плановете им поне до обяд ще пропаднат, повечето започнаха трескаво да звънят по телефоните, за да кажат на близки и познати, че няма да се появят навреме. След час чакане най-търпеливите пътници бяха възнаградени. Радрънкан автобус се появи на хоризонта, но отдалече се видя, че едва пъпли по бул. „Цар Борис Трети” под тежестта на товара. Вратите едва се отвориха и гърбовете на едва захваналите се хора се изсипаха навън. Нямаше мърдане нито навътре, нито навън.

Късметлиите отвътре бяха така нагъчкани, че едва успяваха дъх да си поемат. Въпреки кислородния глад по лицата им беше изписано задоволството на малцината,  ударилите джакпот. Шофьорът се оказа благосклонен- пусна при себе си две момичета. Огледа ги отгоре до долу с любопитство на дърт коцкар и щом натисна педала на газта не пропусна да отбележи, че сега всички колеги ще му завиждат, защото и двете му компаньонки са руси и млади. Едната събра смелост и попита на колко време се движат рейсовете. Водачът смотолеви подготвено: Когато смогнем. Младата дама отбеляза , че возилото е тотално раздрънкано, а мъжът се изперчи: Не е моят рейс, дадоха ми го. Това е направо ковчег. Дамата реши да стигне до край: Ама много сте претъпкан. Всички чакаме вече час. Мъжът зад волана разтегли широка усмивка: Толкова хора не съм виждал и на моята сватба.

Някои баби решиха да действат наперено още от вратата: Ще ни уморите, това е ад. Други бяха по-крайни: Вършите престъпление към хората. Шофьорът не им обърна внимание. Набързо заглуши писъците им с мощен рев на двигателя. Всички дружно проклинаха късмета си и избора да заложат на столичния градски транспорт. Стоически чакаха всяка следваща спирка, за да се отворят вратите и да влезе малко живителен въздух.  Щом тълпата се изсипа на последната спирка на площад „Македония” хората се почувстваха преродени. Хукнаха през шосето на посоки като подплашени пилци без да мислят дали някоя кола няма да ги смачка. Светофарите и клаксоните нямаха значение. Бяха сигурни, че по-лошо преживяване от това в автобуса няма как да им се случи.

Катя Илиева