Внукът на автора на „Хотят ли русские войны“: Не сме погребали още убитите в Отечествената война, какъв „Безсмъртен полк“!

Предлагаме ви текст от известния руски биолог и автор на десетки статии Иля Колмановски. Той е внук на Едуард Колмановски, съветския композитор, написал музиката за известната песен „Искат ли руснаците войни“ ( „Хотят ли русские войны“, автор на текста е Евгени Евтушенко).

Съветската пропаганда след 1945 г. твърди, че руснаците, които победиха нацизма, и всички съветски хора вече не искат война. Лозунгът „Мир на света!“, често придружен от белия гълъб на мира на Пикасо, можеше да се види навсякъде. След ужасна кървава война мирът изглеждаше ценност за съветската номенклатура, много от чиито представители бяха войници на фронтовата линия. И дори участието в локални войни, като тази в Афганистан, надпреварата във въоръжаването от Студената война не беше придружена от такава агресивна военна пропаганда, каквато виждаме днес.

Иля Колмановски:

„Започвайки от средата на Отечествената война сталинската пропаганда по всякакъв начин прокарва темата за цената, платена за военните успехи. Но прикриваше темата за огромния брой хора, разстреляни от СМЕРШ или войските на НКВД, терора на войските на НКВД срещу нашето собствено население.

Огромни жертви, често безумен, безсмислен подход към изразходването на това, което наричаха „човешки материал“. Заглушаването на цената започва по време на войната и става твърда държавна политика след войната. Споменът за броя на жертвите, подкрепата за ветераните, инвалидите - всичко това беше скрито. В първите следвоенни години властите, както знаете, се опитаха да манипулират паметта и дори не провеждаха паради на 9 май.Официален култ към победата с военни паради и "лъскави заможни ветерани" започна да се появява при Брежнев.

Противовес на този официализъм можеше да бъде измисленият в Томск "Безсмъртен полк", който се превърна за кратко в наистина народно движение.

В който най-важното беше тихата родова памет на техния близък – без церемониални фанфари и милитаристичното „може да повторим“. Но това движение беше приватизирано от властта, изкривено и тази година шествието на полка беше напълно отменено.Режимът на Путин, в търсене на подходящи символи за обединение, най-малко искаше да остави хората да скърбят и да си припомнят трагедиите от онова време. Аз винаги съм искал децата ми да знаят в коя държава са родени, личната памет винаги е била важна за мен – както за репресираните ми роднини, разстреляни през 30-те години, така и за брата на баба ми, загинал във войната.

Спомням си как дойдохме в Карелия да търсим нашия Ося, любимия брат на баба ми, който загинал през лятото на 1944 г. Бил е на 19 години. Когато се създаде проектът за дигитализиране на загиналите (ОБД "Мемориал"), намерихме името му в тази онлайн база данни и разучихме историята за смъртта на неговото подразделение. Дойдох в Карелия, намерих хълма, където е загинал Осинският батальон, 700 души. И се оказа, че всичко там все още е осеяно с кости, кутийки с мехлем, превръзки: те са били обградени и са умирали три дни, ударени от артилерията. Заведох децата си там, беше тежко преживяване за тях. Научих след това, че през 60-те години такива места с непогребани наши войници и командири са заравяне с булдозери. Никой не ги е погребал, не е уважил техния живот и дори подвиг, ако щете. Още не сме погребали войниците си от онази война, а се появи тази нова "победоносна лудост".

През 90-те години „левадовците” (социолозите от агенция „Левада“) отбелязват как съветският човек се превръща във все по-озлобен човек.

Крахът на империята, която държеше под ботуша си почти половината свят, отекна с изгарящо негодувание, с чувство за национално унижение. Съветският човек е жител на общество, в което най-високата ценност е мобилизацията в широк смисъл, където животът, индивидуалните права на индивида, начинът, по който индивидът живее единствения си живот, няма стойност. В тази йерархия общото е по-важно от индивида, обществото е по-важно от семейството, държавата е по-важна от обществото. Принадлежността към нещо по-голямо е основното оправдание за собственото съществуване, награда за унижението, за жестокото, пренебрежително отношение. Ти не означаваш нищо и принадлежиш на нещо по-голямо.Някои биха казали, че това е ехо от случилото се в средата на ХХ век, когато сталинският терор и след това войната създадоха екстремни условия: мобилизиран си, живееш във военно положение. Същото се повтаря по време на студената война. Държавата винаги е държала хората в състояние на мобилизация, чрез заплахата от нападение, която оправдава автокрацията и необходимостта от силна ръка. Държавата е основният враг на руските граждани и руската култура.

Струва ми се, че Арсений Рогински, един от основателите на „Мемориал“, дава най-добрия отговор, той казва: "Кой убива?"

И сам си отговаря: „Държавата убива“. Докато обществото не разбере, че неговият основен враг е държавата с нейните символи, с нейните съмнителни ценности, преди всичко ценностите на мобилизацията, когато човек е нищо, а държавата е всичко, държавата ще продължи да се самовъзпроизвежда. В този смисъл Путин не е причина, той е симптом. Вече могат да се преброят поне един милион служители на сигурността, пряко облагодетелствани от този режим. Малко вероятно е един човек да обърне кораба на историята в друга посока. Историята на руската държава има инерция, тя се движи по определен курс. Като биолог знам, че други живи системи, като организми или популации, възпроизвеждат различните си свойства в поредица от поколения с висок консерватизъм. Системите се променят много бавно. Те не понасят въвеждането на големи порции новости, знаят как да се защитят от тях. Това, разбира се, е метафора, в социологията няма надеждна теория, за разлика от биологията, за това как работи инерцията в социалните структури, но тя е там, там нищо не се променя за една нощ.

Напротив, доста неща се наследяват консервативно. Хората казват, че Путин върна часовника към СССР. Но ми се струва, че това е движение напред в една много тъжна и страховита посока на по-нататъшното формиране на полицейска държава, изключително опасна за нейните граждани и за останалия свят. Струва ми се, че с появата на георгиевската лента (акциите с разпространението на този военен символ се провеждат от 2005 г. по инициатива на държавната агенция РИА Новости).

Помня добре, това бяха първите дни на путинизма, беше ясно, че пропагандата търси символ, който да помогне за обединяването на хората и да манипулира обществото.

Тогава все още не беше ясно как ще се трансформира култът към Победата. Можеше да бъде много по-цивилизован, човечен. Но тогава трябваше да се каже цялата истина за пакта „Молотов-Рибентроп“, за тайните протоколи, да се признае, че именно съюзът със Съветска Русия формира основата за успеха на нацистка Германия в началото на войната, че Русия и Германия заедно нападнаха Полша и я разделиха - което даде на Хитлер и ресурси, и възможност да продължи да се въоръжава с подкрепата на съветските специалисти, заобикаляйки санкциите, наложени след Версай. Окупацията на балтийските страни, нападението срещу Финландия стана възможно благодарение на този пакт. Беше необходимо да се признаят военните престъпления на Червената армия и унищожаването на полските граждани в Катин. Трябваше да се признае и огромната роля на съюзниците в победата, и престъпленията на сталинския режим, който обезкърви Червената армия до началото на войната.Най-важното е паметта за жертвите и култът към жертвите. Държавата обаче искаше да потисне, да доминира и контролира количеството истина, типа истина, която може да бъде публикувана. И изобщо не искаше да има памет за  жертвите. Не искаше „никога повече“, искаха „можем пак“. Хора в костюми със закачени георгиевски ленти, стикери на коли, където мъж със сърп и чук вместо глава изнасилва човек с глава със свастика, всичко беше преплетено, вървяха рамо до рамо, накрая всичко свърши с чук (през ноември 2022 г. телеграм каналът Gray Zone разпространи видеозапис на бруталното убийство на бившия затворник Евгений Нужин, вербуван от ЧВК Вагнер, с помощта на чук).

Помним как започна „Безсмъртният полк” по човешки, участваше и „Мемориал”. Държавата потисна това, измести пропагандата в друга посока.

Идеята на създателите на "Мемориал" бе паметта за престъпленията на държавата срещу нас, обикновените хора. По време на перестройката хората от цялата страна започнаха да разбират какво се е случило с техните роднини, възникна идеята да ги намерят, да ги погребат и да назоват палачите по име. Тази ключова обществена сила, наистина народна, винаги е била трън в окото на властта. За разлика от лакирания 9 май, тази трагедия трудно може да се обърне в приемлива за властта посока.

Властите вече се опитват да превърнат войната срещу Украйна във вътрешна война.

Има все по-малко ентусиазъм и искрена вяра, че Русия се бори с "нацистите" там. Сега чета мемоарите на Николай Никулин, който се сражавал край Ленинград през Втората световна война.

Това, което той описва, е много подобно на това, което се случва във войната срещу Украйна. Той се страхувал повече от командирите си, отколкото от германците. Първото нещо, което той вижда още преди първата битка, е как в разгара на пълната бъркотия на тренировъчния лагер хора от СМЕРШ търсят двама души, които са отишли ​​в Ленинград, намират ги и ги разстрелват пред всички останали. Това е жестоко послание към войниците. Това е червена нишка, която минава през цялата война. Вижда се как самият Никулин се променя, учи се да оцелява и да убива. Този процес има своя собствена логика, която не ви позволява да мислите какво и защо го правите. Работят основните механизми, които трябва да извадят от вас морала и съвестта, да премахнат ненужните преживявания, да ви помогнат да се самоубиете, ако не бъдете убит. И също така яжте торба с картофи зад гърба на командира, докато той не я вземе и не я изяде сам.Сегашната война се води в ерата на социалните мрежи и виждаме, че сегашната руска армия също практикува публични екзекуции, особено в частни военни компании.

Извършват се публични екзекуции и също войниците се страхуват повече от командирите, отколкото от врага. Други успяват да избягат и да се предадат. После разказват в социалните мрежи какви ужаси са видели и преживели. В същото време нищо не се променя: това правителство, подобно на онова изпраща хиляди хора в месомелачката. Оценките показват, че ресурсът от мъже от 18 до 60 години у нас е приблизително 20 милиона души. Както се казва има ресурс за използване. Но армията ни е изключително нефункционална, с оръжия, техника, много от които остарели, а украинската армия се модернизира. И расте броят на убитите в руската армия. Да, и другата страна търпи загуби, но те са едно към седем. Нашата тактика е варварска. Семействата на много от войниците сами купуват бронежилетки, плащат и за хладилни камери, където да се сложат телата на убитите…

Важното сега е помощта за Украйна да се увеличава, за да се стигне до положение Путин да седне на масата за преговори. Вече и той разбра, че заканите срещу Европа да спре газта и суровините, не вършат работа. Европа бързо намери изход от ситуацията. Сега всичко зависи от това как ще се развият събитията на фронта. Изглежда, че опитът от Мюнхенските споразумения трябваше да ни даде ваксинация срещу идеята за умиротворяване на агресора. Но 70 години по-късно, през 2014 г., повечето цивилизовани държави се държаха, меко казано, мекушаво към Кремъл. Дано този път са разбрали истината.

Иля Колмановски

(със съкращения)