Проф. Ивайло Дичев: Реагираме като амеби на псувни, агресия и викове

За да те забележат, трябва да псуваш, да представяш радикално различно мнение. Това заяви проф. Ивайло Дичев в предаването „По острието с Калоян Константинов“ в коментар на изчезващата нормалност от обществения и политически дискурс.

Обществото се хвърля от един скандал в друг и се въвлича в културни войни, които само целят да го разединят и настроят хората едни срещу други: „Вместо да се съсредоточаваме върху социалните и икономически проблеми – те ги изместват в посока, която е повече свързана с емоциите, историята и фантазиите. Последното, което ме възмути, е решението да се спре Македония по пътя ѝ към ЕС. Заради Каракачанов, който иска отново да влезе в парламента – проваляме мечтите на дедите ни да няма граница между двете държави. Отново се проявява културната война и изблика на примитивни страсти. Преди това беше битката за стратегията за детето, още преди това Истанбулската конвенция, преди нея пък историята с бежанците/мигрантите“, коментира проф. Дичев.

Въпреки това подобни трикове няма да послужат дълго време още на управляващите и изглежда, че краят на ерата Борисов предстои. А тя продължи толкова дълго, отчасти защото той „успя да играе между различни крайности и умело противопостави леви и десни, но изглежда, че дори това омръзна на хората“.

Разделението в Щатите заприличва на гражданска война

Ситуацията в Щатите и Европа е сходна, дори по-тежка: „Разделението на американското общество е истински притеснителното. Тръмп насъска едните срещу другите хора и в страната, особено последната половин година, започнаха вълнения, които напомнят на гражданска война: събаряха се статуи, горяха се магазини, защото полицията уби чернокож. Самият президент обиждаше жените, бълваше постоянно конспиративни теории. Ето, например, той не вярваше в коронавируса. Превърна маските в политическа заявка. Самият той не носи и се подиграваше на Джо Байдън, който носеше маска. Той дори обвини лекарите, че печелят от КОВИД-а и измислят заразата, за да печелят повече пари.“

Според проф. Дичев същото разединяващо поведение на Тръмп продължи и след изборите, където той обяви, че няма да признае резултатите, ако загуби – или ги обяви за фалшифицирани, като подкопа устоите на и без това не особено демократичните избори в страната:

„При демокрацията смяната на властта е възможна само при една ситуация – когато победеният признае победата на опонента си. Американските избори са специална, не особено демократична система. Там знаем, че общият брой гласове не определя президента. Тази система има още по-неприятни ефекти в Сената. Там всеки щат изпраща по двама души, като имаме съвсем мънички като Мисури и огромни като Калифорния. Накрая 30% от населението излъчва 70% от сенаторите.“

В основата на тези чудовищни разделения са лъжите, които популистките лидери като Бойко Борисов, Доналд Тръмп, Виктор Орбан, Борис Джонсън и други не спират да изричат. Той цитира изследване, според което от началото на мандата си досега Доналд Тръмп е изрекъл близо 20 000 лъжи.

„Навлизаме в много опасно време на сблъсъци, в което моралните принципи, с които сме свикнали, биват атакувани. Стратегията е да се предизвика сблъсък, да се изкарат наяве ирационални страсти, като се насъсква населението срещу малцинства, бежанци, ЛГБТИ групи“, обяснява проф. Дичев.

Страхът от глобализма

Успехите на подобен тип реторика се основават на реалния страх от глобализма у много хора. Увеличената миграция, съчетана с ниска раждаемост и по-лесно придвижване на хората от цял свят плашат голяма част от европейците и американците, които са принудени да свикват с други раси и култури, които постепенно започват да доминират:

„Америка е много шарена страна. Там хората от неевропейски тип за момента са малцинство, но скоро ще станат мнозинство – латиноси, черни, различни азиатци и индийци. Белите в Америка започват да се боят, че губят контрола си. Това ги ожесточава и оттам идват тенденциите за бялото превъзходство. Но миграцията е необходима на Америка, защото тя има нужда от работна ръка.

Същото се случва и в Европа. След като жените престанаха да раждат по 5 деца като преди 1 век, а по 1-2 – се стигна до нуждата от миграция. Но колко, откъде – това е въпрос на дискусия. Обществото трябва да решава този проблем рационално и спокойно. Но Тръмп и подобните на него използват този проблем и изваждат расистки мотиви“, коментира културният антрополог .

Загубата на работни места

Глобализацията има и друг аспект, който тревожи населението в развитите страни: Износа на производството в други държави.

„В Америка тежката индустрия изтече в посока Китай и Индия. Работникът се чувства обиден от това, че някой китаец на майната си му е взел работното място. Със сигурност съвсем свободното движение на стоки и хора поражда негативни ефекти. От 90-те години насам стандартът на живот в Китай и Индия скочи невероятно много. Но същевременно, когато свободната търговия стане съвсем лесна и безпроблемна, всеки производител на света започва да се конкурира с всеки друг по света и то постоянно. Това изморява хората, те искат определена стабилност и сигурност. Не постоянно да се бориш за оцеляване“, обяснява преподавателят.

Предателството на меритокрацията

Според проф. Ивайло Дичев меритокрацията (бел.ред. – власт на най-заслужилите) се е провалила и е предала „обикновените“ граждани. Успелите хора са решили, че целият им успех се дължи само и единствено на собствените им усилия, вместо да отчетат ролята на обществото и държавата, и са се откъснали не само от населението си, но и от държавите си.

„Капитализмът от 19-20 век е свързан с някаква територия. Да, пак има неравенства, но той все пак работи в държавата си, инвестира в нея, експлоатира работниците, ама своите работници. Съвременният капиталист гледа на картата и избира къде е най-евтино да построи завод. Да речем, в Корея. После нещо се променя, с няколко цъквания на мишката той прехвърля парите си в Бразилия и оставя корейците без работа. Новият капиталист е откъснат от територията, той няма морален ангажимент към дадена земя“, обяснява Дичев.

Според него секуларизацията на обществото допълнително ерозира моралните устои на обществото и меритокрацията: „Религиите по дефиниция се подкопават от модернизацията. При глобализация всеки е свободен да отиде навсякъде: не само капиталистът, но и работникът. Дори в семейството е в пъти по-лесно да се откъснеш от него, да се разведеш и да напуснеш рода. Как да възстановим моралния ангажимент е въпросът“.

Няма ляво, няма дясно – всичко е популизъм

За съжаление и левите, и десните политически сили не се заемат активно с тези проблеми, а се плъзгат все повече към културните войни и популизма.

„Левият и десният популизъм започнаха леко да се сближават. Бойко Борисов управлява България, член на ЕНП, уж дясна и консервативна партия – какво прави? Ходи с джипа и хвърля пари от прозореца. Това дясна политика ли е? Типичен ляв популизъм – харесваш се на бедните хора, като има раздаваш пари без условия, без реформи, без нищо“, смята проф. Дичев.

Същевременно либералната левица е обвинявана, че е забравила социалните проблеми и се е заела с т.нар. културен марксизъм: битка за права на малцинства, „онази фантазия за смяна на половете“, социални програми и др. подобни.

„Социалната база на левите партии в момента не е работническата класа. Тя вече е при крайнодесните. Базата на левите е социалната демокрация и цялата кохорта хора, които по някакъв начин са свързани с нея: администратори, университетски преподаватели, чиновници. Темите за равенство и права са важни за нас, но не за човека, който произвежда обувки. Той мисли за парите, които ще изкара, за пазара, за цените. Това разделение е много важно“.

Това ясно чертано разделение е освен всичко друго и образователен проблем: по-слабо образованите хора гласуват за популисти и крайни националисти. Така например в Щатите по-образованото население масово гласува за демократите, а „за Тръмп гласуват по-аграрните щати“. В Европа наблюдаваме същото, като за пример бе даден Брекзит.

„Избирателите искат да се разпознаят в управляващите. Бай Иван не се разпознава в тези хора, те не говорят неговия език, те не ходят при него и не знаят какъв е животът му. Обществата се разпадат, когато хората спират да се разпознават във властта“, обяснява културният антрополог.