Украински морски пехотинец към българите: Знайте - там сме и воюваме всеки ден. А когато умре последният украински войник, Путин ще дойде за вас

"Записах се доброволец в морската пехота като лекар, защото това работех преди нахлуването. Две години бях военен лекар на кораб в района на Херсон. Войната във водата е много по-различна и може би много по-тежка, отколкото е войната на земята, защото при офанзиви на земята можеш по-лесно да се защитиш. Във водата си просто на една лодка без никакви подкрепления и в същото време си видим за врага, абсолютно незащитен. Това е много опасно. Морските пехотинци сме много специална част от войската, защото сме универсални и можем да се бием еднакво добре на сушата и във водата. Това беше уникално изпитание и опит за мен. Корабчетата, на които водехме боевете, бяха малки. Побираха седем моряци. Това е така, защото воювахме в делтата на Днепър, където има много острови, между които се водеха боевете. Аз отидох там в края на октомври и беше много студено, около 2-3 градуса, а ние бяхме мокри, уморени и насред окупираната Херсонска област, обстрелвани от батареята на врага", разказва той в предаването "Мрежата" по програма "Христо Ботев" на БНР.

Как звучи войната

"Войната е вик. Всъщност много викове, защото командирите издават командите, крещейки. Тези, които предават някаква информация по радиостанцията, също крещят, ранените и загиващите – също крещят. Няма тишина във войната. Винаги е изпълнена с гласове, които крещят, взривове, които избухват около теб. Тишината е страшна, защото е непозната. Спомням си, когато бяхме до Авдеевка и беше тихо. Това много ни изплаши, защото бяхме заобиколени от дървета, не виждахме врага и го очакваш да се появи от всяко възможно място. Тишината тогава беше много страшна, защото знаехме, че врагът планира някакви действия, които могат да те убият."

Как един лекар може да помогне на тежко ранени войници, докато са на една малка лодка насред реката

"Имах много инструменти, с които да им помогна. Имах си медицинска чанта с различни лекарства и инструменти. Най-важното по време на война, когато спасяваш някого, е да спреш критичното кървене, да му осигуриш възможност да диша и да определиш колко голяма е травмата или раната, която е получил. След това да намериш начин да го придвижиш към мястото за евакуация и медицинските пунктове за стабилизация, защото никой не прави хирургически операция на самото бойно поле. За мен най-важното беше да ги стабилизирам и да не допусна да умрат, да им помогна да оживеят, всичко друго са следващи етапи.

Най-страшните травми са от осколките, които засягат ръцете и краката, които са най-незащитените части от тялото. Имахме кевларови жилетки, които пазеха  гърдите, корема или гърба ни, но крайниците ни бяха много уязвими. Това важи не само за нашата част, но и за всички бойци. Затова и имаме много войници с ампутирани крайници вече".

Един триаж на фронта

"Когато след сражение имаме много ранени, първо, правим триаж на самото бойно поле, за да преценим колко е тежко положението на всеки от ранените. За съжаление безнадеждно ранените, на които не можем да помогнем, се отделят, следват "червените" ранени, на които трябва да помогнеш на място веднага. След това са "жълтите" ранени, които не се нуждаят от спеша намеса и в голяма степен могат сами да се придвижат до задните позиции, където ще им окажат помощ. Войниците, които имат рани в корема, в белите дробове или черния дроб, те са в категорията "Товари и бягай", т.е. не ги лекуваш на място, а трябва максимално бързо да бъдат придвижени от полето на боя до най-близката болница.

Най-важното – на полето на боя място за паника няма. Трябва да останеш хладнокръвен до последно, иначе и ти ще загинеш, и ранените войници също ще загинат. На полето на боя не трябва да разчиташ на емоциите си, а на своята подготовка.

Аз съм учил във Великобритания, подготовката ми е изключително добра.

Успявам да запазя хладнокръвие дори когато около мен е осеяно с разкъсани трупове, на които се виждат вътрешностите. Тичал съм двадесет километра по цялата зона на боя, за да търся оцелели сред труповете и да им помогна. Имаше обезглавени хора, хора без крайници, разкъсани хора... Но това е войната, а аз съм длъжен да остана хладнокръвен, за да мога да спася останалите живи ранени. Ако започнеш да мислиш какво се обърка, защо стана така, какво да направя сега, има опасност да загубиш своя живот, както и да не успееш да помогнеш на никого. Място за паника и емоции просто няма. Дори да видиш свой близък приятел убит или осакатен, или тежко ранен, запазваш хладния си разум и продължаваш. Не е най-доброто преживяване, но това е войната".

Какво се е случило с него?

"На 23 октомври бях ранен в крака. Провеждахме операция по прочистването на Днепър и стъпихме на левия бряг, където бяха руснаците. Стигнахме до Кринки. На шестия ден от операцията бях ранен при минометен обстрел в десния крак. Наложи се в първите минути сам да си окажа първа помощ. Спрях сам кръвотечението от крака си, сложих тампони на раните си, поставих си турникет на крака, след това си поставих и антибиотик. Лежах и чаках така осем часа, докато намерят начин да ме евакуират от първата линия на боя. Но никой не идваше. Тогава аз, командирът ни и още двама ранени от нашата бригада намерихме плавателен съд, с който сами преплувахме реката, за да достигнем нашите позиции на другия бряг. Това се случи през нощта. Звучи като сценарий за филм, представете си ни, четири човека, ранени, на прага на силите си, преплуваме Днепър през нощта.

Когато достигнахме десния бряг, успяхме да предадохме координатите си и дойде автомобил, който ни закара в болница. Не може да си представите всичко това. Няма и нужда. Но е ужасно, да".

Какво предстои за Андрей?

"Щом се долекувам, ще се върна на фронта. Или ще изградим украинската нация, или ще умрем, докато опитваме. Защото ние имаме само един шанс – да се бием за това. А когато последният украински войник умре, Путин ще дойде за вас.

Ние искаме справедливост, а тя се изразява в това да бъде възстановена териториална цялост на Украйна. Руснаците трябва да ни върнат това, което ни взеха незаконно, включително Крим, защото без Крим няма Украйна.

Ние прекрасно разбираме, че воюваме с противник, който ни превъзхожда и като ресурси, и числено, и като въоръжение. Разбираме и че ще се съпротивляваме, докато ни стигнат силите и хората. Разбираме и че не можем да успеем сами, без чужда помощ, по отношение на оръжията, които са ни нужни. Това не означава, че ще допуснем компромис с територията, както направихме през 2014 година, когато загубихме три региона – Крим, Луганск и Донецк. Сега искат от нас да отстъпим Запорожка, Херсонска, Сумска и дори Киевска и други области. Не можем да допуснем това, защото знаем, че Русия ще дойде отново с нови апетити при нас, за да окупира още и още от нашите територии. Не можем да покажем слабост. Готови сме да пожертваме всичко, което имаме като хора и ресурси. Победата ни е в умовете на всеки украинец. Но искаме да знаете, че сме там и воюваме всеки ден".