Борисов: „Възродителният процес” - най-тежкото престъпление на БКП

Преди 25 години – на 29 декември 1989 г. – пред специален пленум на ЦК на БКП тогавашният й председател Александър Лилов изнася доклад, озаглавен „За преодоляване на допуснатите извращения сред тюркоезичното и мюсюлманското население в страната”. С този акт комунистическата партия се опитва да заличи следите от най-тежкото си престъпление – насилственото преименуване на българските турци, известно в историята като „Възродителен процес”. Невидимите, но много тежки поражения в душите на нашите сънародници от турски произход, насилието над тях и техните семейства са превърнати от комунистическата партия в нещо, което сякаш може да бъде изтрито само с един замах или хрумване на „реформаторите-комунисти”. Сякаш никога нищо не е било. Сякаш не е имало Тюркиян, сякаш никога не се е самозапалвал в знак на протест срещу престъплението един от най-талантливите млади поети от турски произход – Мехмед Карахюсеинов. БКП подхвърли на българските турци свободата им, но се опита да спечели много повече за себе си и това бе индулгенцията да не й се търси отговорност. Нещо повече – подпечата го целувка на Орлов мост. И така в продължение на четвърт век у нас, зад фасадата на избуяващата политическа корупция и безразличие, никой не потърси сериозно отговорност за престъплението „Възродителен процес”. Към края на 41-то Народно събрание с мнозинство на ГЕРБ бе приета декларация, която осъди „Възродителния процес”. За такова нещо не може да има нито политическо опрощение, нито човешка забрава, нито юридическа давност. Колкото и да е късно, справедливост трябва да бъде потърсена. А най-силната гаранция, че подобни престъпления вече никога няма да се повторят, е реалната демокрация. Сегашното управление на страната пое България в трудно време. Време на недоверие, обезсърчаване и избледнял хоризонт. Но онова, което трябва да ни поддържа като модерна европейска нация, е съпричастността към демократичните ценности и безусловното осъждане на всякакви прояви на ксенофобия и националпопулизъм. Днес на България е нужен политически диалог от ново качество. Нужен ни е нов национален демократизъм и обща увереност, че заедно ще бъдем в състояние да очертаем един дългосрочен хоризонт на нашето развитие.