ЗА пуйките, прасетата и хората

Не знам дали месото им - като на българско говедо - престава да е годно за ядене след кърмаческа възраст (пардон, не че пуйките кърмят, де), но не си представям да колят десетгодишни пуйки за тенджерата и тавата. Най-малкото – не възбужда апетита такава библейска пуешка възраст. Да не говорим, че е някак неуважително...
Но аз се успокоявам, че спасените пуйки изиграха своята телевизионна роля и скоро ще изпълнят и онази, за която са предназначени – истинската. Да влязат накипрени и намаслени в горещата фурна и да излязат от нея с прекрасен бронзов загар и цвъртящ под кожичката сос.

По смътен мой спомен президентът Обама не е първият спасител на пуйки в съвременната американската история. Ако е така, пуйките на Клинтън сигурно отдавна не са стажантки, а даскалици в колежа за млади благовъзпитани пуйки, достойни за спасяване. Щото все пак трябва да има някакъв критерий за това, кои пуйки ще отърват заколението, нали? Някаква справедливост си трябва. И логика. Като послание към другите (пуйки). Ще бъдеш спасен, ако...! Като висока летва, която трябва да се преодолява, ако искаш да успееш. Избраните са Образецът, не случайно президентът Обама ги кръсти с хубавите имена Мир и Свобода. Не върви да се резне шийката на мира или да се извие вратлето на свободата! И човекът не го направи, въпреки че можеше, напротив – даде категоричен знак, че точно тези две птици ще си живеят. Поне за този ден. Нали е прекрасна метафора: президентът спаси не само двете божи твари, но и основни ценности на демокрацията!

Харесвам този изчистен начин на мислене у пиарската пасмина, безхитростен и разпознаваем. Единствената ми молба към публиката е да гледа поне веднъж „Да разлаеш кучетата”. Но малката ми историйка не е за имиджмейкърите на американските президенти. А за смисъла на жестовете, за подтекста на „добрите” и „лошите” постъпки и внушения, за лицемерието, което замазнява повърхността и укрива същности. В крайна сметка, в шеги и закачки президентът подсказа, че двете помилвани пилета ще отидат в някоя благотворителна кухня. И цялата дейност по спасяването, както и очаквах, си беше лицемерие, усилено от телевизиите и чрез тях доведено до поведенчески модел.

За почитащите знанието: Справочниците казват, че Денят на благодарността е религиозен празник, изразяващ благодарноста на хората към Бог за плодородната жътва. Има и по-интересна история: през 1620 г. кораб с английски преселници преминава Атлантическия океан и акостира в Новия свят, а хората се заселват в района на днешния щат Масачузетс. Първата им зима в Америка е тежка. Оцеляват благодарение на местното индианско племе - ирокезите. Те научават заселниците как се отглеждат царевица и други растения за храна. Разкриват им и тънкостите при лова на дивеч и риба. През есента на 1621 г. заселниците се радват на изобилна реколта и организират празник, за да благодарят на ирокезите. Така бил отбелязан първият Ден на благодарността.

Обичаят да се приготвя пуйка, казват енциклопедиите, е започнат от Бенджамин Франклин, който искал птицата да стане национален символ, защото тича бързо, хитра е, с остро зрение и с величествена осанка. Интересен подход, наистина – да изядем националния си символ?!

 Добре че не е масово възприет, иначе трябваше да джвакаме лъвско месо може би вече щяхме да сме изчезнали, а не чак към 2060-а година... Но мисля, че редакторите нещо не са доразбрали. В повечето индиански книги все някой отстрелва дива пуйка за вечеря. Птицата е била много разпространена из Америка и досега живее свободно на ята в широколистните гори на Америка (в Европа е пренесена през 16 в.), затова смятам, че на празника с ирокезите са били поднесени главно печени пуйки. А историйката естествено ни връща към лицемерието – вие ни спасихте, ама ние после ще ви го върнем тъпкано, което и става.
***
Леля Гинка е добра и съвсем обикновена жена. Веднъж купихме две малки прасенца и ги занесохме тя да ги отгледа – едно за нея, едно за нас. Селският й двор не е голям, но много подреден, а кочината й – образцова, хигиенична, с маркуч я мие, цивилизацията е канализация! След някой месец минахме да видим леля Гинка през уикенда и тя гордо ни показа двете попораснали чисти розови прасенца. Гъци-гъци, викам им аз, но стопанката ме поправя: това е Огнян, а това е Йосиф, викай ги по имена, знаят си ги! Но и аз ги знам тези имена. Едното е на сина й, другото – на моя син.  На стресирания ми поглед леля Гинка срамежливо реагира – ми аз ги кръстих на хора, които обичам! Знам, че не съм първата, която е забелязала тази особеност на българското домашно свиневъдство, в което прасенцата Гошко и Митко по традиция носят имената на внучетата. Но за първи път чух името на хлапето си в контекста на коледно ритуално заколение. Слабо е да се каже, че с баща му не бяхме щастливи, ние просто изоставихме малкия розов Йосиф на леля Гинка и никога не разменихме и дума относно евентуалните му вкусови качества. Забравихме го, изтрихме го.

Тази моя малка историйка не е за имиджмейкърите на леля Гинка, щото тя няма лични. Тя има друго. За предпазване от грешки се уповава на един работещ във всякакви случаи принцип, който дори дивашки не мога да нарека – действай като предците си! Разумно. И това е най-потискащата ирония – разумно възпроизвеждане на идиотията. Не че правя от това голям проблем, не е проблем изобщо. Защото леля Гинка дори няма да се замисли при клането на което и да е прасе с име на любимо същество, освен за да вземе всички мерки то да попадне в опитни ръце, да не стават сакатлъци. Тя и следващото коледно прасе ще кръсти с име на скъп човек. И никога - ама никога! – няма да помилва нито едно жертвено животно. Нали ще й се подиграва цялото село, за резил ще стане. И нито може да си го позволи финансово, нито предците й са правили така. Прасето се гледа, за да бъде заклано и да изхрани семейството. Само се надявам леля Гинка никога повече да не угоява в кочината някой розов Йосиф...

За почитащите знанието:  Прасето е традиционно коледно угощение по нашите земи и мнозина мислят, че „Коледа” произлиза от колене. Естествено. Толкова важно събитие в живота на фамилията е достойно да даде име на празник. Истината не е съвсем такава, но не бих се заклела, че няма връзка. Източници говорят за славянски бог (Коляда, Коленда – казват, без връзка с римските календи), когото хората почитали на деня на зимното слънцестоене 22 декември. Това било и началото на новата година. Остава все пак въпросът защо този бог е наречен с това име. Дали не е заради коленето... богът на коленето... брррррр... Добре, че има и още една славянска легенда: на 22 декември се ражда младият светъл Даждбог, младото слънце, новото начало. Но каква му е връзката с Коледа – убий ме, не разбирам.
***
Долната камара на Датския парламент в момента обсъжда един законопроект: да  забрани на две етно-религиозни групи да колят животни според правилата си. Евреите и мюсюлманите. Имат си правила тия хора. За да е кашерна (чиста) храната на евреите, животното трябва да е заклано в пълно съзнание (хм, доколкото го има). Нещо подобно действа и при мюсюлманите. Но депутатите на Дания намират за дивашко подобно отношение към божите твари и настояват животните първо да бъдат упоявани, за да не страдат при заколението. И в случай, че законът бъде приет, можем да очакваме вегетарианството в Дания да придобие нови измерения. Не знам за икономиката на страната това добре ли е, не ми е и проблем. Но лицемерието на законотворците ме изпълва с възхищение. От всичко, което написах по-горе, тази историйка ми е номер 1.

За почитащите знанието: Датските депутати биха могли да се информират, че кашерни животни са закланите от обучен правоимащ свещеник. Коленето се извършва по начин, при който нервната система на животното бързо спира да работи и по този начин то страда възможно най-малко. Критикуването на метода на еврейското ритуално колене обикновено идва от липсата на познания и за самата процедура, и на животинската структура. Често тези критики са подтикнати от съвсем различни мотиви от тези за правата на животните, информира ни Софийската синагога. И някак си вярвам на тая информация. Не мога да си представя, че средният датчанин се съсипва от страдания за бедното агънце, умиращо без упойка. Провиждам едни ксенофобски мотиви, но да не съдя...

Предадох ви тази информация с всичкото уважение, което следва да проявим към всеки търсач на знания, както бе казал Алан Машрал в прочутата си книга „Разкажи ни за пуйката, Джо”. Друго за случая не успях да задигна от нея, но и това ми стига.

Бинка Пеева