Романът "Четвъртък" на Здравка Евтимова публикуван и в Сърбия

Същият роман бе публикуван в САЩ през 2014 г. от издателство Fomite Books под заглавие "SINFONIA BULGARICA" /https://www.amazon.com/Sinfonia-Bulgarica-Zdravka-Evtimova/dp/1937677591/

"Четвъртък" бе публикуван  в Италия през 2015 г. от издателство BESA Editrice под заглавие "SINFONIA".  Книгата беше един от трите финалисти за наградата SINBAD 2015 за роман, публикуван в Италия от чуждестранен автор. Тя зовоюва второ място в конкурса. / https://besaeditrice.it/component/virtuemart/?page=shop.product_details&flypage=flypage_new.tpl&product_id=887&category_id=38/

През 2015 г. романът "Четвъртък" беше публикуван в Китай от издателство "Литература и изкуство", Шанхай.

Също през 2105 г. "Четвъртък" беше публикуван в Македония от издателство "Антолог".

РОЖДЕН ДЕН

Разказ от Здравка Евтимова

БЕШЕ  огромно дърво – круша,с нарязана кора и клони, които скриваха цялата планина. Всяка година раждаше като луда, жълти, страшни плодове. Рано, когато тревата беше сребърна от роса, аз се мятах на клоните, напълвах торбичката, после триех с памучна кърпа крушите, за да излезе напред златото им, подреждах ги в щайга и сядах на пътя, още преди работничките във фурната да тръгнат за първа смяна.
 – Тука ли си, лисиче?
- Тука съм, како – казвах. - Няма ли да си купиш крушка? Само двайсет стотинки.
И жените си купуваха - всички до една, някои по две круши - джобчето започваше да звъни като камбана. Това бяха моите стотинки и ги събирах да видя света. Знаех, че светът започва зад баира, по който се катереха  пътят и слънцето заедно, защото и те искаха да видят откъде почва той. Тате беше заминал за света и всяка сутрин, когато слънцето се връщаше оттам и идваше при моята круша, аз знаех, че е виждало някъде тате. Мама също бе отишла по света. Един следобед, тъкмо когато ставаше студено, тя ми каза – „Върни се Ано,  ще настинеш. Вземи тия вафли.” Аз въобще нямаше да настина, защото крушите на моето дърво грееха и ме топлеха. Бяха грамадни като луната и много по-жълти от нея, а това означава, че е юли. При мене винаги беше юли, а през юли никой не настива.
-Ти ги вземи, мамо, казах й аз. Нали ще ходиш по света, там сигурно няма вафли.
Колко ли  бе страшен светът оттатък баира? Бях решила  някой ден скоро, когато събера един чувал стотинки и аз да отида там – мислех си, че светът е  нещо като стая и там ме чака тате. Беше ми обещал акордеон. Често сънувах, че свиря, сънувах акордеончето, което бях виждала в магазина и свирех - а крушите, като чуеха, сами падаха в торбичката ми. Мама ми остави кутията с вафлите, една кола се показа, взе я и тя замина за света. Аз останах на пътя при моите круши и се молех светът по-бързо да свърши, за да се върне мама, после тате с моя акордеон. Цял ден чаках на пътя, светът не свърши и никой не ме извика за обед, защото баба я болеше главата.
Заедно почакахме да й мине, аз й пеех песничка, но я пеех наум и наум й свирех на акордеона, който тате щеше да грабне от света и да ми го даде. Стоях на пътя и си пеех наум за онова място зад баира, където мама никога не тръгва с оная кола или ако тръгва, си взема две вафли и ми казва – „Утре ще си дойда.” Аз знам кога е утре.
Утре е, когато  няма никой край безкрайната круша на дядо Григор, пълня си торбата и никой не казва – „нахално дете” и „напаст недна!”. Всеки ден правех по една стъпка по-нагоре по пътя  към баира. Аз и слънцето се катерехме заедно  - аз отстрани по пътя, но не съвсем, защото някой лош човек само това чака: да види глупаво хлапе като мен и да му изпие кръвта. Баба, когато не я болеше глава, казваше, че  по пътя бродят върколаци и пият кръв. Аз също видях няколко върколака зад ябълките и като минавах край тях им рекох: – „Кръвта ми не е хубава, върколаци. Мама щеше да ми купува витамини, но отиде по света и сега в мене няма нито един витамин. Аз не ям сирене, заклахме козата, изядохме я и няма сирене.” Те не ми изпиха кръвта, затова заедно със слънцето продължавахме да се катерим - то отгоре, върху облаците, аз отдолу, по асфалта.  
Събрала съм доста парички в джобовете, ще си купя билет до света – сигурно не е голям тоя свят, щом се побира в нашия телевизор. Пусках го и гледах по цял ден, докато баба я болеше глава - дано видя някъде тате как носи в една ръка акордеон за моя рожден ден. Дано видя някъде мама  - да й кажа, че съм изяла вафлите и много пазя кутията. Казвам на кутията всяка вечер – „Лека нощ, мамо”. Щом ти ми я даде, значи кутията е за спомен. Спомен според мене е човек да помни кога узряват крушите. „Добър ден” - казвам и кутията ми се усмихва. На нея има едно момиче - аз го нарисувах с молив. Това момиче съм аз.
Баба каза, че рождения ми ден ще дойде, когато пресъхне реката – това ще стане в най-голямата жега. Аз всеки ден я чакам да пресъхне, докато продавам круши на жените от фурната. Мама от кутията ми се усмихва наум – тя всичко прави наум, за да не я чуват хората и да не й се смеят. Добър ден мамо. „Баба ти умря”, така каза комшийката  Аз не знам какво точно означава това, сигурно и баба е тръгнала по света, защото не я виждам в къщи. Не знам къде да я търся, рових - под крушата, в шкафа и в кухнята. Щом някой замине за света, кой знае кога ще се прибере.     Само дано по-скоро пресъхне реката. Тогава е рожденият ми ден, а баба нали каза, че тате ще ми донесе акордеон и аз ще свиря  на жените, които отиват на работа във фурната. Една от тях, леля Неда, понякога ми дава  кравайче съвсем без пари, аз винаги отчупвам къшей на кучето Гашко - той се върна от света и ходи след мене, за да ме пази от върколаците.
    Здравей мамо, казвам на кутията, аз не трябва вече да бера крушите - дядо Григор ги пази за ракия, но аз не обичам ракия и  бера. Някъде към трийсет и осем часа следобед, когато слънцето е голямо колкото бирена бутилка, аз пак продавам круши на жените, които си тръгват от работа – мога да познавам само двайсет стотинки, но ми дават и по-големи стотинки. Щом напълня кутията от вафли, ще .натрупам достатъчно пари за билет и ще дойда при тебе. Понякога обаче така ми се прияжда шоколад, че взимам една шепа пари и тичам до будката на автогарата. Жената ги брои един час – един час е времето, през което така искам шоколад, че небето се люлее, я тя брои ли брои. Някой път шепата ми била малка и парите не стигат, друг път ми връща стотинки и аз й пея на ум оная песничка, дето ти ме научи, мамо, преди да си заминеш за света. Почти съм покрила дъното на кутията с пари!
Мамо, взе ме Неда, оная жена от фурната. Тя има само един гардероб и хич не я боли глава. Много е уморена, но ми разказва приказки. Не трябва повече да ставаш преди петлите и да береш круши, Ани, казва. Аз ще ти купувам гевречета, ще ти правя манджа с картофи. Тя не знае, че искам да напълня кутията и да стигна до света при тебе. Като завали дъжд е най-лошо. Реката въобще не пресъхва и кой знае кога ще дойде рожденият ми ден.
    Ела да видиш, каза ми Неда - тя живееше сама като нашия Гашко, кучето, което ме пазеше от върколаци, преди и баба да тръгне по света. Виж ти чудо – реката пресъхнала! Неда ме заведе много далече - зад пощата – там зееше грамаден ров и в него нито капка вода! Значи имам рожден ден!
-Да, има - каза Неда, усмихната, като че реката бе пресъхнала заради нея и рожденият ден бе неин, а не мой.
- Значи мама и тате ще си дойдат от света?
-Да, със сигурност. Ти само легни да поспиш следобед и после ще видиш.
Когато се събудих, на масата имаше акордеон - малък, с кантове, целият от злато. Тате ми го е донесъл! – извиках. Имаше и рокличка – мама ми я е купила, реших веднага. Но защо, лельо Недке, рокличката е същата като онази, дето аз и ти гледахме в нашия магазин? Защото и ние сме свят, момичето ми, каза Неда. Майка ти и баща ти идваха, докато ти спеше, после пак заминаха по света.
-Ами реката? - попитах аз и скочих. Пресякох моста и що да видя - реката течеше ли, течеше.
Рожденият ми ден бе свършил. Нямаше слънце, добре, че жълтите круши грееха на дървото, та бе светло и топло като през юли.