Слънцето изгрява сутрин и залязва вечер

Общо взето каза, че като ги гледал от високо всички му изглеждали готини и добри и наистина си нямал и представа какво се случва с тях, когато се качат на трибуната пред него. Много неща обясни това изказване и за това тогава толкова чистосърдечно го подкрепих. Но не бях готов моята спонтанност да бъде толкова негативно приета. Веднага бях “нападнат” от разни мои познати, които ми казаха, че съм си загубил ума и вече се чудели, виждаш ли, на коя страна съм изобщо. Как съм можел да адмирирам нещо казано от комунист (пък било то и вярно). Много тъжно ми стана, но пък тогава разбрах колко неща ни разделят. Разбрах, колко сме ограничени във възприятията си, когато трябва да асимилираме и осмисляме нечие съждение или теза. Ние гледаме човека, не слушаме думите.

И тази черта в обществената ни интеракция я има навсякъде и по всяко време. Наскоро казах, че трябва да седнем и да се опитаме да се обединим около основни и изконни човешки ценности и тогава наистина ще разберем колко сме разединени. От известно време се потапям в теории за делиберативната и клаборативна демокрации, които в чисто философски аспект са си леви демократични методи. Но аз упорито си ги бутам и придърпвам към центъра. И си ги правя по-скоро практически методи, отколкото леви или десни. Основното в делиберативния подход е начинът, по който подхождаш към решението на даден обществен проблем – не чрез дебат, а по-скоро чрез обсъждане. Участниците в едно обществено обсъждане, да кажем на някакъв наболял проблем, започват своята интеракция с другите с ясното съзнание, не че ще убедят “противниците” си в правотата си чрез редица аргументи, а по-скоро, че другите могат да убедят тях в обратното. Тоест всеки отваря своя мироглед за виждането на другия, като допуска, че в края на това обсъждане може да си излезе от помещението с напълно променено мнение по въпроса. Струва ви се невъзможно за нашата мила българска действителност, нали?
Към делиберативните методи прибавям теорията на колаборативната демокрация, която накратко фаворизира едно широко обществено участие в политическия процес и взимането на решения. Тя цели инволвирането на огромна част от обществото, дори отделни граждани, във формирането на дадени политики. Тази теория ми допадна, защото и аз смятам, че класическата политическа система и партиите, в частност като основен проводник на общественото мнение, се задъхват отдавна в изпълнението на основните си задачи. Имаме изключително остарели и неефективни вече държавни институции, които сами не могат да посрещнат новите и високи изисквания на едно глобално общество и т. нар. е-поколение.

За да стане всичко още по-невъзможно за асимилиране и имплементиране в нашето общество, към тези две модерни схващания за демокрация прибавям и моят личен човешки стремеж за общуване с другите – желанието ми да слушам думите, а не да гледам човека (разбира се рядко успявам). Представете си какво би било, ако повечето мнения, които чуваме и обсъждаме всеки ден в ежедневието си, ни бяха представяни, без да знаем кой ги изказва? Ако онази кратка реч на Стефан Данаилов беше прочетена някъде от моите приятели, без те да знаят кой е автора й, съм сигурен, че щяха да се съгласят на 100% с нея.

Смятам, че ни липсва ужасно много за да сме успешно общество. И всичко, всеки един проблем и нерешена или нефункционираща политика, произлизат от това. От нашата изконна нагласа в общуването с различните.

Защото ние не дебатираме, ние спорим. Ние не търсим общи решения, ние защитаваме лични интереси. Ние не мислим глобално, а просто си пазим къщичката. И сега в този текст редица прочели го ще търсят първо нещо, което да критикуват, отколкото нещо, с което да се съгласят.
И все пак ако кажа “Слънцето изгравя сутрин и залязва вечер”, това твърдение би трябвало да не срещне отпор и критика, нали?
Същото трябва да стане и в политическият дебат на днешното време. Във времена, когато държавата е безкрайно разединена, трябва да се обединим първо около това кога изгравя и кога залязва слънцето. До там я докарахме.

За да стане още по-утопично и нереално (и както казват мои познати – хубави работи казваш, ама не може да станат), си представям как раздаваме на нашите 240 депутата по един, еднакъв бял лист и ги караме всеки един, напълно анонимно, да напише своите мечти и виждания за това, какво иска да се случи в България. И после да ги четем. Какво ли би се получило? Ще има ли единност по партии и политически идеологии? Или пък ще има едно просто обединение около елементарните неща, които при други обстоятелства отказваме да признаем, че ни правят еднакви и както каза Данаилов: “Нещо ни става като се качим на тази трибуна.”

Не знам, много утопични хипотези в една скована от различия (поне така изглежда) малка държава. Но се надявам всички поне да се обединим около пътят на слънцето. Днес то отново поема от изток на запад и от неговата височина всичко тук изглежда еднакво.

Иван Бондоков, студент по политология в СУ