Първанов си отива, първановщината остава

Въпреки симпатиите ми към политиката която води г-н Цветанов, вече трета година в областта на правоохраняването в Б-я, искрено недоумявам натрапчивото му искане за присъединяването на Б-я към Шенгенското пространство. Виждам едно мащабно противоречие със цялостната му работа досега. Ще се опитам да изясня. Шенгенското пространство е създадено чрез политическо решение с относително ясно изразени цели – свобода в условията на сигурност. Свобода и доверие между отделните народи в Европейското пространство. Техническите критерии, определени от комисията в Брюксел, са следствие от политическите цели, които си поставиха преди време група народи - част от Европопейското политическо пространство.

Сега ще се обърна към действителността в Б-я. Г-н Цветанов е един от политиците, който с основание при всеки възможен случай е привличал вниманието на българската общественост към тъжната реалност на правораздавателната система в страната.  Нещо повече, многократно е бил атакуван, обиждан и какво ли още не заради смелостта си да посочи една от големите язви на българското общество.

Нито той, нито правителството на Б-я днес разполага със ресурс да реши проблема на българското правораздаване. Няма нищо срамно в едно подобно признание. Напротив, ако правителството е вярно на принципите, които прокламира, то негов дълг е ясно и точно да заяви, че на този етап то не разполага с ресурса да реши този проблем. Такава възможност, ще се открои едва след президенските избори в случай, че кандидатът на ГЕРБ спечели, на което се надявам.

Бих искал отнова да кажа, че става дума само за една възможност, като съвсем не е сигурно, че тя ще се реализира. Какво имам предвид. Президентът Първанов ще си отиде през януари идната година, но първановщината по формално юридически причини остава за години напред. Пионките, заложени на мандатен принцип реално при днешната действуваща конюнктура, ще продължат да защитават интересите на тези, които са ги поставили. Няма да влизам в подробности. Г-н Цветанов, а и всеки, който сериозно подхожда, знае за какво става дума.

През 1991 година комунистите заложиха различни бомби със закъснител в конституцията. (Не че са много интелигентни но насреща си имаха за опоненти  посочените  от самите тях.  По този начин задачата им не беше трудна. Опитаха  се дори да подведат  един реномиран на европейско ниво конституционалист, който разбира се с достойнство им обърна гръб (ще спестя квалификациите които в тесен кръг е дал за тях и за наглостта им).

Ще цитирам една от бомбите.

В глава четвърта точка 7 е записано скромно : Президентът.... « назначава и освобождава от длъжност и други държавни служители, определени със закон » 

Позовавайки се на тази на вид скромна и невзрачна фраза, през изминалите години комунистите, които реално непрекъснато имаха контрол над президента (директен или чрез подставено лице) си изградиха едва ли не една паралелна държавичка, която всъщност държи под контрол основните невралгични точки от управлението на страната и особенно си осигуриха възможността да диктуват правилата на играта – контрол над правораздавателната система и конституционния съд. 

Ако допуснем, че управляващата сега партия е искрена и реше да сложи европейски ред в Б-я, предстои ѝ огромна работа и серия от горещи законодателни битки, чрез които да гарантира правото на новоизбрания президент  да приложи в живота пълномощията които избирателя му е дал.

На ясен език – да преразгледа и коригира цялото законодателство, което е отредило мандатност на редица висши държавни чиновници, включително  и магистрати, без да отчете суверенното и върховно право на избирателя, който е първоизточник на мандата. Тоест в цялата законодателна система, която произхожда от точка седма, мандатността да се свърже с мандатността дадена на президента от народа, който я предава по-нататък.

Само по този начин предстоящите президенски избори биха имали смисъл и ще дадт европейско звучене на Б-я.

Ако това стане  управляващата партия ще получи ресурс да реши дългочквания проблем със правораздаването в Б-я.

Но дотогава правителството ще оставя впечатление, че играе някакви си игрички в полза на някакъв неидетифициран субект.

Прост въпрос към министър Цветанов. Правоохранителната система ще защитава моите и  на европейските ми съграждани интереси. Как министър Цветанов ще гарантира, че в момента в който тези интереси минат на нивото на правораздавателната система ще бъдат гарантирани. Ами нали всеки ден виждаме, че мнозинството от българските граждани нямат доверие в правораздавателната система.  Става дума за една реалност, която чисто по комунистически не се признава от тези които я създават практикуват и паразитстват от нея.

Точно както в миналото. Всеки знаеше, че Б-я е обградена с бодлива тел и дс казва кой може и кой не да пътува в чужбина но управляващите тръбяха за свободите. Или за различните мнения и тем подобни.

За капак на всичко министърът на външните работи Николай Младенов показа колко всъщност е далеч от дипломатическата култура. На всеки друг би могло да се прости примитивното пресилено патриотарство с фразата « членството на България в съюза не е втора ръка » и тем подобни изхвърляния.

България е това което е и нищо повече. 10 години е представена  пред  света от един агент на осъдената от европейската история държавна сигурност.  22 години след падането на берлинската стена основното дипломатическо тяло което представя Б-я пред света е съставено от агенти на същата държавна сигурност. Никой в Европа, а още по-малко гражданите на Б-я, няма доверие в българското правораздаване. България е изгонила по света близо два милиона от населението си в активна възраста.  Голяма част от предходните български правителства лъжеха системно и нагло – наследство което не е възможно да се преодолее бързо. И още и още........

Само за тази неуравновесена публична позиция премиерът би трябвало кротко и интелигентно да посочи вратата на невъзпитаното дете на комунизма. Но какво да кажа. Моят приятел вече покойник – депутатът Васил Златарев казваше.  След преминаването на комунистите в нелегалност чрез преименуването на партията им, разбрах, че имало и по лошо от комунизма – антикомунизмът на комуниста.

Надявам се на сериозност по въпроса, макар оставайки скептик.