Новите реактори на АЕЦ „Белене“ могат да затворят по-рано ТЕЦ-ове на Марица Изток

Списъкът с грехове стартира от най-ранните дни – първата дългосрочна прогноза за електроенергийното потребление, което предполагаемо трябваше да „докаже“ нуждата от нова генерационна мощност за не по-малко от 2000 мегавата след 2010 година – това беше прогнозният хоризонт за строителство за новата ядрена централа.
 Прогнозата на НЕК, разбира се, се оказа погрешна, веднага след като бе направена. Не бе нужно много време реалността да я опровергае, на фона на действителните цифри за потребление на електрическа енергия между 2001-2005 година. Неотказващите се защитници на нова ядрена централа трябваше да потърсят аргументация в други посоки, за да осигурят „безсмъртието“ на своя проект.
 Има неписано правило в българската енергетика, нещо като пакт за ненападение между ядреното и въглищно лоби, да не кръстосват шпаги и да ограничават апетитите си в рамките на пазарните си дялове.

Предварителното затваряне на четирите малки ядрени реактора от типа ВВЕР – 440 извадиха от уравнението 1760 мегавата. И въпреки това, енергийната система съумя да компенсира отсъствието им без сътресение, въпреки, че се очакваше шок при едновременното действие на два фактора – прогнозираният ръст в потребление, които така и не се материализира, от една страна и загубата на значителни генериращи мощности с пророкуваните драматични последствия, от друга.
Насърчаваното от Европейския съюз „ново момче в квартала“ – енергията от възобновяеми източници, бързо изпълни всякакви „свободни“ пазарни ниши с повече от 1800 мегавата в ново инсталирани мощности, което доведе общия капацитет на система до повече от 14 000 мегавата преди 2015г.

И неизбежното се случи – етапът на взаимно изтласкване на мощности, което принуди националният регулатор да прекрати договора за студен резерв с ТЕЦ „Варна“, което извади други 1260 мегавата от енергийния баланс на страната и на НЕК.
Излишъкът от инсталирани мощности продължава да упорства, както дългосрочните договори за изкупуване на енергия от ТЕЦ-овете в Марица Изток и ВЕИ, което пречи на истинската либерализация и пълната интеграция на вътрешния в регионалния пазар на Югоизточна Европа.
 
Инициаторите на АЕЦ “Белене“ отказаха да признаят пазарните реалности, дори след като правителството прекрати проекта през 2012 година. НЕК стори същото формално година и половина по-късно – през октомври 2013 година. Тези хора продължиха да упорстват в твърдението си, че изваждането от експлоатация на последните два блока на АЕЦ „Козлодуй“, може да се случи през 2017 и 2019 година, т.е. удължаването на техния живот не е сигурно.
Продавачите на съмнения продължиха да настояват, че българските потребители са изправени пред неминуеми прекъсвания на електроснабдяването. Този последен рубеж на защита намери своите мигове на популярност в медиите, особено след като беше внимателно лансиран, така че да съвпадне с пика на потребление на електрическа енергия през януари 2017 година и плащането на двата ядрени реактора през декември 2016 година.

 На помощ отново е поканена Българската Академия на Науките, на която предишното правителство на Борисов възложи, като продължение на предишни практики, да направи пазарна оценка „за“ и „против“ за рестартиране на проекта при наличието на два купени реактора, доставени в България.
 В света на бизнеса и пазарите, консултантските услуги от страна на академичните кръгове, особено когато се реализират извън пазарно признатите бизнес формати, не тежат много. Не защото в личното им качество ангажирани учени не са в състояние да направят разумни и валидни оценки, а защото тяхното мнение не е съпроводено от професионална отговорност по отношение на преминати процедури за оценка на прилаганите процеси по управление на риска и за съответствие с професионалните стандарти при управление на проекти. Банките, акционерите, инвеститорите, изпълнителите на договори, консултантите, застрахователите и всички други страни, които вземат участие и поемат риск в подобни многомилиардни проекти трудно могат да валидират оценки, които се съдържат в академични разработки за правителства или други публични служби.

Ако правителството избере да ползва препоръките и оценките за пазарна осъществимост в докладите на БАН при свои решения да продължи с проекта, то това е на негов собствен риск, без възможност за правна защита или компенсация от авторите на доклада в случай, че решенията доведат до бъдещи загуби или щети.
 Разсъжденията в случая са прости – академичните институции, въпреки че са номинално независими, разчитат на бюджетно финансиране, което прави неизбежен конфликта на интереси. Нито една от тези академични институции не е преминала през изпитанията на лицензионните процедури за професионални стандарти, които се изискват от застрахователите, за да могат те да осъществяват консултантска дейност със сключена застраховка за професионална отговорност.

 Историята на предишни подобни ангажименти на БАН при оценка на риска на големи енергийни проекти в България, е в най-добрият случай спорна. Достатъчно е да споменем хидроенергийния проект Цанков камък, където крайната стойност се оказа почти шест (!?) пъти над първоначално прогнозната стойност, както разбира се и самия проект АЕЦ „Белене“. Докато коментари и мнения, които касаят геоложки и сеизмични рискове са валидни и законни, въпреки че изказалите не носят за това отговорност – такова е естеството на прогнозите в тези области, когато става реч за пазарно привързани репери на оценка на проекти – анализ за осъществимост,
проектно структуриране, пазарна реализация и банкируемост, прогнози за търсене – мненията на „академиците“ има ограничена полезност извън правителствените служби.

Шансовете са големи, ако правителството реши да рестартира проекта под каквато и да е форма, като се позове на работата по пазарна оценка на БАН, бъдещите правителства и данъкоплатци да бъдат изправени пред загуби и щети.
 Междувременно, реалността продължава да опровергава дори най-песимистичните сценарии за нужда от АЕЦ „Белене“ и за която и да е голяма генерираща мощност, без значение от източника – водната каскада „Арда“ тихо беше поставена на трупчета от EVN, както и плановете за модернизация на ТЕЦ „Варна“, и за изграждане на нови блокове в ТЕЦ „Марица-Изток“ – 2, или който и да е проекта за ядрена мощност.
 Когато пазарът не успя да докаже необходимостта от АЕЦ „Белене“, в употреба влезе тактиката на сплашване. Последният игрови план на защитниците му, включи интегрирането на аргументите заедно с еколозите срещу базираната на въглища електроенергетика, с което постави кръст на дългия мир между ядрените и въглищни лобита. Пристрастените към ядрената енергетика бързо разбраха, че отвоюването на по-голям пазарен дял от ВЕИ сектора е невъзможна мисия, затова се обединиха с хора на зелените и еколозите, за да увеличат шансовете си за завземане на дял от въглищната енергетика при базовите товари.

Първите „жертви“ от по-високите стандарти за замърсяване на въздуха и за индустрията в ЕС вероятно ще бъдат по-старите блокове в Марица-Изток – 2 и частните ТЕЦ-ове, които игнорираха призивите за инвестиции в чиста въглищна енергетика, а вместо това разчитаха на снизходителността на правителствените агенции в сферата на контрола на околната среда.

Българските ТЕЦ-ове разчитат основно на нискокачествени лигнити въглища, които регистрират рекордите по емисии и замърсяване на въздуха в ЕС. При все това стандартите за емисии на индустрията при източник, особено новите, които се дискутират на равнище ЕС, изпреварват допустимите норми за замърсяване на въздуха. Това се доказва при сравнение, като се използват данните на станциите за мониторинг на качеството на въздуха, включително до самите емитенти на замърсявания, като се съпоставят с емисионните резултати. Имаме редки случаи на превишения на допустимите граници при замърсяване на въздуха при азотен и въглероден двуокис, т.е. така наречените аламармени равнища, през последните 10 години според данни на Изпълнителната Агенция по околна среда.  В същото време, данните за емисии на ТЕЦ-овете остават на рекордни равнища, което дава основание да се мисли или, че нормите за замърсеност на въздуха значително изостават от стандартите за индустриални емисии, или, че последните все повече се налагат в резултат на политическа целесъобразност, или амбиции, които се кодифицират в наднационални споразумения, като Парижкото споразумение за климата.

 Преследването на по-амбициозни екологични цели изисква все по-големи и социално неприемливи разходи, които накрая имат резултат в по-високи цени на електрическата енергия. Именно към това се стремят, поне на теория, защитниците на ядрените мощности, които търсят аргументи за реализация на двата закупени реактора на АЕЦ „Белене“. Фактът си остава факт – днес е невъзможно да се осигурят дългосрочни обвързващи договори за изкупуване на електрическата енергия за 2,200 мегавата нова мощност, независимо дали е ядрена, от ВЕИ или
водна – особено на фона на бързо и съществено еволюиращ към краткосрочност либерализиращ се пазар.

 Технологичният напредък напоследък красноречиво указва на драматични промени в енергийния сектор и алтернативите за снабдяване с електрическа енергия на потребителите, при които фокусът се премества извън огромни по мащаб капацитети за производство и пренос. Въпреки че днес не е ясно, какъв ще бъде оптималният генерационен микс в енергетиката след 10 или 20 години, той със сигурност не включва едноразни свръхголеми инвестиции в отделен тип енергетика, които могат да ограничат гъвкавостта на бъдещи правителства да правят найоптималния към момента технологичен избор в сферата на енергетиката.

Мит е, че сегашният генерационен микс, включително доминантна роля на ядрената енергетика, осигуряват на България устойчиви конкуретни предимства над нейните съседи, когато иде реч за цена на енергия за износ. Съществува критична празнина – отсъствието на значителни мощности, базирани на природен газ – както като базови, така и като балансиращи.  Ниските цени на нефта и природния газ позволиха на турските и гръцките електрогенерационни компании, използващи природен газ, да увеличат конкурентоспособността си и да намалят цените си под оферираните за износ през граница в България. Нивата на търсене, след пиковете през 2013 година, остават относително неизменни и намаляват, каквито са и тенденциите на вътрешния пазар на България.

Износът на електрическа енергия през 2016 г., по данни на ЕСО, спадна рязко – с близо 40 процента – в сравнение с 2015 година. Очакванията за 2017г. не са по-окуражителни, като хидроенергийните електростанции, които са основен и конкурентен генериращ източник, са и най-пострадалите като са и принудени да продадат много по-малко енергия. И това не е за пръв път.

Българската електроенергийна система ще продължи да има значителни като обеми излишни мощности, което не оставя друга възможност на защитниците да ни убедят в нуждата от нова ядрена централа, освен да форсират ранно затваряне на топло-електрическите централи – Марица-Изток – 1, 2 и 3 и по-малките блокове в други ТЕЦ.
 Това едва ли може да се квалифицира като приумицата на деня, още по-малко да се случи за една нощ, без да има консенсус поне между основните политически партии.
 Контурите на това, което предстои за двата реактора от проекта АЕЦ „Белене“  могат да бъдат очертани в изглеждащите като нелогични стъпки на българското правителство, което реши не само да не оспори решението на арбитражния съд по делото за АЕЦ „Белене“ между НЕК и АСЕ, но и да изплати цялата сума по закупуването на реакторите. Доказателствата набъбват, че опциите продажба на трета страна, или алтернативна употреба зад граница на този етап не се разглеждат като достоверни, докато сценариите за използването на реакторите у дома набира скорост по предизборно време.

Някои от основните партии вече се ангажираха да затворят замърсяващите генериращи мощности на въглища до 2030 година, като под заслона на по-високите критерии на ЕС ще се опитат да реализират ядрения проект. При все това, малцина се онези, които ще признаят и приемат по-ранно от необходимото затваряне на съществуващи мощности, а още по-малко хора
ще поискат да намерят повече данни за отраженията върху средата или анализите на риска на проекта.

 Затварянето на блоковете в Марица-Изток, без разработена достоверна програма за заместваща заетост и бизнес, ще разтърси до основни жизнения стандарт на най-малко 60,000 души, които понастоящем живеят в областите Стара Загора и Хасково. Енергетиката от въглища много вероятно постепенно ще отстъпва позиции и може да бъде закрита в хоризонт от 30 – 50 години – или по пътя на налагането на все по-високи екологически стандарти, или поради намаляваща конкурентоспособност, неприемливо високо равнище на държавна подкрепа и свиващата се гъвкавост при реагиране на колебания на пазара.

 Лигнитните въглища, които се добиват в Маришкия басейн се купуват на регулирана цена без никакво съответствие, или привързване към търсене и предлагане, което в последна сметка винаги опира да държавни субсидии. Добрата новина в случая е, че веригата на стойността при тях от суровина до енергията при крайния потребител е напълно под контрола на България – което ни имунизира спрямо колебания на пазара, сривове в снабдяването с енергоресурси и външни рискове за сигурността. Доколкото страната не е енерегоресурсно самодостатъчна, тя е уязвима по отношение на доставките на свежо ядрено гориво, нефт и газ – стоки извън контрола на правителството и компаниите. Тук дори не става дума за вътрешноприсъщата и неуправляема заплаха за сигурността, която всеки ядрен реактор представлява сам по себе си.

 Ето защо, замяната на основните въглищни електрогенерационни мощности – които са стълб на енергийната ни система, не е нито безрискова, нито гарантирано разходо-ефективна стъпка. Поетапното извеждане на блокове на ТЕЦ-овете в Марица-Изток не трябва да бъде смятано за обречено или неизбежно бъдеще и на тази основа да се гради тезата за необходимостта от нова ядрена мощност, независимо от аргумента за похарчените вече средства при „гранд-мисленето“ за Белене.
Отчитайки контекста на предстоящите парламентарни избори, прекалено лесното говорене за предварително затваряне на въглищните централи, без достатъчно задълбочени анализи и алтернативна стратегия, базирана на „разходи-ползи“, е не  само безотговорно, но може да бъде оценено като летална атака срещу националната сигурност в критична точка на развитието на страната. Гранд шлемовете изглежда естествена амбиция за Гранд коалициите, при гарантирани гранд загуби.

Илиян Василев,2017, bulgariaanalytica.org