07/09: Роден Тодор Живков. 07/09: Убит Георги Марков

След дни, когато разбрах за покушението срещу Георги Марков, направих за себе си връзка с тяхното посещение. Но не беше моя работа да коментирам. Това са думи на българския контраразузнавач Паско Божков от едно негово интервю. Божков в средата на 80-те години избягва от България в САЩ.

***

Тодор Живков беше много хитър. Успяваше да заблуди Леонид Брежнев, че прави всичко по указание от Кремъл. А го използваше да извлече полза. Заблуждаваше Политбюро на БКП и българския народ, че претворява политиката на СССР в България, а гледаше своя интерес.

Затова винаги идваше сам при мен в Москва. После предаваше разговорите ни по свое усмотрение и ги преиначаваше. Това казва за генералния секретар на БКП "бащата" на перестройката Михаил Горбачов.

Живков мразел една тема повече от всички останали. Става дума за преврата срещу него, готвен от американските и британските служби през 60-те години. Той се проваля, участниците - генерали и активисти на БКП са арестувани, но Живков винаги е подозирал, че съветските служби са знаели, но не са го предупредили.

7 септември е странна дата. Тя е рождена за Тодор Живков и фатална за неговия някогашен приятел, а впоследствие непримирим враг - писателят Георги Марков.

Тодор Христов Живков е роден в с. Правец, днес наричано "първия частен град", заради инвестициите на фамилията на Валентин Златев, шеф на ЛУКойл - България. Там е и паметникът на Живков. Пак там е поставен бюст на неговата дъщеря Людмила Живкова, подарен на общината от внука на Бай Тошо - Тодор Славков.

Живков оглавява 35 години БКП и държавата. Разполага практически с неограничена власт. Свален е от всички постове на 10 ноември 1989 г. от други членове на Политбюро, между които Петър Младенов, Андрей Луканов, ген. Добри Джуров и др.

На 7 септември 1978 г. живеещият в Лондон писател и журналист Георги Марков паркира колата си и тръгва пеш по моста Ватерло, отивайки към работното си място в Би Би Си. На автобусната спирка той изведнъж усеща пронизваща болка, като ужилване от оса, в задната част на десния крак. Марков поглежда зад себе си и вижда човек, който вдига чадър от земята. Непознатият бързо пресича улицата и хваща такси. Случаят е известен в цял свят като случая с „българския чадър“. Една от версиите е, че физическият убиец е Франческо Гулино, с кодово название „Пикадили“.

Когато пристига на работа в офиса на Би Би Си, Марков забелязва малка червена пъпчица на мястото на „ужилването“, а болката не стихва. Той споделя с поне един от своите колеги в Би Би Си за инцидента. Същата вечер Марков развива треска и бива приет в лондонската болница „Сейнт Джеймс“, където умира три дни по-късно, на 11 септември 1978.

Патолозите откриват малко метално топче в прасеца на Марков. То е с диаметър 1.52 mm и съставът му е 90% платина и 10% иридий. Пробито е по цялата си дължина с два канала с диаметър 0.35 mm, които образуват кухина с формата на Х. По-нататъшните експертизи откриват следи от отровата рицин. Смъртта на Марков е била неизбежна, защото срещу рицина няма противоотрова.

Десет дни преди убийството подобно покушение е извършено срещу друг български дисидент - Владимир Костов, журналист от радио “Свободна Европа”. Опитът е извършен в парижкото метро.

Докато Георги Марков е бил в България той е смятан за приближен до Тодор Живков. Ходил е дори с дружинката на Първия на лов. Считан е за любимец на диктатора.

Той обаче скъсва със "светлото бъдеще", което му предричат литературни критици и приятели и избягва на Запад. Започва да води предаване по ББС "Задочни репортажи", които описват действителността в родината му. Възможно е Тодор Живков да се е чувствал предаден, защото именно срещу Марков е пусната цялата машина на Държавна сигурност.

Когато Живков празнува 67 години, Марков е прободен на моста Ватерло... Случайност или "специален" подарък за вожда от тайните служби? Ясен отговор няма и до днес...

***

Георги Марков

Из „Започни репортажи“ на Георги Марков

СРЕЩИ С ТОДОР ЖИВКОВ
 

…Колкото по-високо се изкачвахме в планината по посока на връх Миджур, толкова повече се разкъса групата. Живков и аз вървяхме най-малко половин километър пред другите. Той ме изненада с издръжливостта си. Обясни ми, че обичал да ходи и всеки ден изминавал известно разстояние, а всяка седмица предприемал подобна дълга екскурзия.

— Ами работата? — попитах. — Кога присъствувате на всички тия заседания, кога се срещате с всички тия хора? Аз мисля, че да си министър-председател и първи секретар на партията означава човек да няма време за нищо?

— Напротив — засмя се Живков, — колкото си по-нагоре, толкова е по-лесно!

Той ме погледна и като видя, че не му повярвах, каза, че пряката работа е предоставил на заместниците си. Например вече рядко ходел на заседание в Министерския съвет.

И тук стана дума за промяна в стила на първия ръководител. Живков каза, че за него образецът на истинския партиен ръководител е Хрушчов. Искам да припомня, че само два дни след нашата разходка Хрушчов беше свален, но повече от явно беше, че Живков не знаеше какво ставаше всред съветското ръководство. Убеден съм, че дори при най-малкото съмнение той не би се ангажирал дори пред мен с толкова открито възхищение от Хрушчов.

Той изрази възторг от речите на съветския ръководител и по този начин потвърди моето усещане, че в собствените си речи той подражаваше на Хрушчов. От друга страна, той се възхищаваше на замаха му и дори на неговата ексцентричност. Но цялото отношение на Живков към Хрушчов беше това на командир на рота или батальон спрямо главнокомандващия, т.е. отношение на човек, който ясно съзнава своята подчиненост. И това впечатление се потвърди от последвалия разказ на Живков.

С явна гордост той каза, че дотогава на два пъти е влизал в сериозни противоречия със съветското ръководство. Единия път по въпроса за последната реорганизация на българското селско стопанство, когато бе отхвърлена съветската схема. И втория път — за подобряването на отношенията с Гърция.

И тук помня дословно думите на Живков:

„Два пъти Хрушчов ЗДРАВАТА МЕ ДРА! — И добави: — Но аз се оказах прав!“

Бях поразен именно от използването на тази дума „ДРА“, която се използва в България само от много нисши и младши служители, когато разказват за конското евангелие, прочетено им от висшия началник. Струва ми се, че точно тази дума „ДРА“ характеризира с невероятна прецизност действителните отношения между съветското ръководство и българското ръководство и хвърля ярка светлина върху пълната зависимост на българските ръководители от съветските. Защото една суверенна и независима страна не може да бъде „ДРАНА“ от никоя друга страна. В българския речник ДЕРЕ началникът, ДЕРЕ господарят, ДЕРЕ чорбаджията, т.е. ДЕРЕ този, който командува и на когото ние сме сляпо подчинени.

Живков би могъл да каже, че в случаите Хрушчов се е разсърдил, направил е скандал или се е ядосал, което все пак би запазило равноправието на българския ръководител. Но фактът, че той употреби този много ясен глагол „ДЕРА“, ми показа колко дълбоко беше сляпото му подчинение пред волята на съветския началник. Сякаш не можеше да има никакво съмнение в правото на Хрушчов да го ДЕРЕ.

Картината на сляпата подчиненост на Живков бе допълнена и от несъмнената гордост, която той изпитваше, че е дръзнал да извърши нещо на своя глава. И това нещо в края на краищата се оказало правилното, т.е. Живков се гордееше, че в цялата си кариера на два пъти е успял да се съобрази с българските интереси, които били различни от съветските. Но какво да се мисли за всичко останало?

При започването на нашата екскурзия имах намерението да питам Живков за отношенията със СССР и по-специално за изказванията на някои министри, че без непрекъснатата съветска помощ българската икономика щяла да банкрутира много бързо. След неговите думи за това как Хрушчов го ДРАЛ, почувствувах, че въпросът ми е излишен, тъй като, след като не можеше да се говори за каква да е политическа суверенност на България, абсурдно би било да се пита за икономическа суверенност. При това аз не поставих под въпрос дали наистина Живков на своя глава е подобрил отношенията с Гърция и предприел такава важна мярка като реорганизацията на селското стопанство. Компетентни хора, с които по-късно разисквах тези му твърдения, се усъмниха изобщо в способността на българското ръководство да решава само развитието на отношенията си с Гърция. Може би инициативата да е била на Живков, но зад нея сигурно е стояло някакво съветско одобрение. Що се отнася до селското стопанство, там конфликтът му с Хрушчов изглежда по-вероятен, защото българското селско стопанство бе разстроено именно от сляпото подражаване на съветското.

Тук справедливостта изисква да кажа, че в същия този разговор на няколко пъти Живков недвусмислено иронизира съветския опит. Така например аз остро нападнах димитровските награди за литература и изкуство, като му приведох примери, че раздаването на тези награди става повод за истинска война между българските писатели, художници, артисти и т.н., че в резултат на тези награди хората се намразват завинаги и цялата културна атмосфера в страната за дълго време бива отравяна от злоба и завист. Същото се отнасяше и за разните звания.

— Всичко това е съвсем неприсъщо на нашия национален характер — казах аз. — Ние никога не сме имали пошлата традиция да се кичим с пауновски титли и да си раздаваме пищни награди. За какво тогава съществуват димитровските награди?

Живков ме изгледа, засмя се и каза:

— Ние ги имаме само защото ги има в Съветския съюз!

Може би греша, но в този момент ми се стори, че с моето подозрение към т.нар. съветски опит му станах някак по-симпатичен. Защото след това той заговори, че механичното подражаване на съветския опит в миналото било довело до големи пакости в България.

„Ние имаме много ценен наш, собствен опит“ — каза той с повишен тон на истински патриот.

Малко по-нататък в разговора той внезапно се оплака от инертността на Политбюро, към което изпитваше несъмнено презрение. Той буквално каза:

„Ние имаме членове на Политбюро, които никой не знае за какво са там, никой не знае да са свършили някаква работа. Просто седят си там — членове на Политбюро!“

По-късно някои мои познати ми обясниха, че Политбюро проваляло важни инициативи на Живков и той не можел да търпи онези стари членове, които бе наследил още от времето на Червенков. Но тъкмо тези членове, за които той говореше, бяха старите и изпитани довереници на Съветския съюз. Така че упрекът му косвено бе отправен към съветското ръководство.

На няколко пъти се опитах да върна разговора към времето преди април 1956 година и по-точно времето на Червенков. Бях любопитен да разбера по-непосредствено отношението на Живков към онзи тежък период. Но случайно или умишлено, той изобщо избегна тази тема. Единственият път, когато той спомена за предшествениците си, беше, когато каза, че и Червенков, и Югов са взимали хонорари за техни публикувани речи или доклади. Хонорари, които са отивали за тяхна лична сметка. Докато той, Живков, отправял всички полагаеми му се суми от отпечатани произведения към касата на партията. От думите му заключих, че той не обичаше Червенков и ненавиждаше Югов.

Пак говорейки за Политбюро и висшия партиен кръг, той каза, че много от децата им били съвсем разпуснати, капризни и сменяли разни привилегировани длъжности, както им уйдисвало.

„Моите деца — каза гордо той — не са такива! Людмила се занимава сериозно с нейната наука!“

И той категорично каза, че никога не би тласнал децата си към обществено-политическа кариера. Живков изглеждаше съвсем искрен, когато виждаше бъдещето на дъщеря си като научен работник. Какво по-късно го бе заставило да я направи министър на културата, т.е. и тя да тръгне по пътя на останалите деца на членовете на Политбюро — за мен поне не е много ясно.

От всичко казано или споменато за живота и отношенията във висшия партиен кръг имах впечатлението, че Тодор Живков не разполагаше с голяма подкрепа, че срещу него, вътре в сърцето на партията, действаха значителни сили. Може би затова той се опитваше да се разграничи от другите членове на Политбюро и да внуши, че той е нещо доста различно.

Минаваше един часът по обед, когато ние започнахме да изкачваме склона към хижата на връх Миджур. Другите все още бяха доста зад нас. Единствен Пешо с раницата ни следваше отблизо.

Но тъкмо на самия склон пред хижата ни чакаше една не особено приятна изненада. Срещу нас изскочиха двама души — единият със силно прошарен, почти бял перчем и червендалесто лице, другият — по-млад, внушителен исполин, който държеше кинокамера в ръцете си. В първия разпознах режисьора от студията за документални филми Нюма Белогорски, за когото с чиста съвест бих казал, че беше един от най-големите досадници в съвременна България. Много години наред той живя, обиколи целия свят и спечели доста парици с правене на филми за Георги Димитров. Нюма Белогорски беше този, който подкладе цялата кампания във вестниците срещу западногерманския телевизионен филм за Лайпцигския процес, при това, доколкото знам, без изобщо да е видял филма. Исполинът беше неговият оператор.

Нюмата се спусна към нас, а операторът му, без никакво предупреждение, започна да снима Живков и мен. (Къде ли е сега този филм?)

Като видя камерата и тичащия по склона към нас, задъхан и ухилен до ушите Белогорски, Живков ме погледна многозначително и въздъхна.

„Другарю Живков — започна Нюмата, като протегна ръце и се здрависа и с двама ни, — това се казва късмет! Да знаете как ми трябвате! Като разбрах, че ще идвате, залостихме се тук и два часа ви чакаме! Трябва ми един кадър просто както сега изкачвате Миджур… нищо повече… Такъв късмет… и небето е точно такова, каквото ни трябва!… А пък да знаете какъв филм става! Тази сутрин гледах материала и знаете ли, точно онзи момент, когато вие се надигате всред бригадата, нямате идея колко верен сте…“

Нюмата говореше като картечница, че чак слюнки хвърчаха. И до ден днешен виждам ентусиазираното му лице и чувам възторжено-мазния му глас. Той ми приличаше на онези стари продавачи от магазините за дрехи по „Пиротска“, които ахкаха и охкаха пред вида на клиента, който пробва нов костюм.

Оказа се, че точно по това време, средата на октомври 1964 година, хитрецът Белогорски снимаше филм за бойния път на бригадата „Чавдар“. Това беше някакво документално възпроизвеждане на подвизите на „чавдарци“, базирано на някакъв сценарий, за който Живков явно знаеше. Излезе също, че всред актьорския състав имало и един, който играел ролята на другаря Янко, т.е. на самия Живков.

Живков не каза нищо срещу цялото поройно словоизлияние на кинорежисьора и се остави да бъде снет сам, а аз се дръпнах. Влязох в самата хижа, където край кухненската печка имаше две приятни млади жени. Те живееха и работеха в хижата и от тях научих, че първият секретар на партията беше чест гост по тези места.

Идеята беше да обядваме именно в самата хижа, но Нюма Белогорски не остави Живков на мира нито за секунда. Той го следваше навсякъде и безспирно говореше за развитието на филма, като уговаряше Живков да видел още през следващите дни снетия материал. Стори ми се, че цялото това дърдорене някак развали настроението на нашия домакин, но той търпеливо изчака Нюмата да спре и му каза да му се обади през седмицата. В това време пристигнаха и другите и Живков предложи да ядем някъде „по-нататък“.

Двете жени изразиха съжаление, че са готвили напразно, и ние поехме надолу, оставяйки режисьора и оператора в хижата.

Срещата с Нюмата ми направи силно впечатление. В значителна степен — мъчително впечатление. За пръв път бях непосредствен свидетел на толкова явна и противна демонстрация на подмазване, раболепие, фалшива любов и дори боготворене на едно човешко същество спрямо друго човешко същество. При това истината изисква да кажа, че нищо в поведението на Тодор Живков не налагаше подобно държане. Колко далече по-нормално би било, ако кинорежисьорът спокойно и сдържано бе изложил своите проблеми или бе разказал за работата по снимането на филма. Откъде идваше тази грозна сервилност, това лепкаво ласкателство, този лакейски възторг?

„Вашият образ, другарю Живков!“ — викаше по едно време той, сякаш ставаше дума за образа на свети Йоан Кръстител.

Повече от сигурен бях, че дори самото снимане на филм за бригадата „Чавдар“ (а не за някоя друга бригада) беше идея на самия Белогорски. Вероятно той беше тичал да агитира, да убеждава Живков и другите, че тяхното „славно“ минало трябва да бъде увековечено. И вероятно той бе успял да им вдъхне чувството за изключителната историческа ценност на обективно твърде скромни исторически факти.

Но ако в тази стара и плитка игра участваше само Белогорски, човек не би трябвало да го взима на сериозно. Бедата беше, че той се явяваше като един от най-бързите и първи представители на цяла голяма и мътна вълна от ласкатели, която през следващите десет години щеше да убеждава България, партията и самия Живков колко велик и мъдър държавник беше той. Горе-долу до това време Тодор Живков беше просто един от хората, които ръководеха страната. След това щяха да го възкачат върху някакъв смешно-бутафорен исторически Олимп и щяха да превъзнасят всяка негова дума или стъпка като най-съдържателна проява на полубог.

И докато се спускахме надолу, аз се вгледах в първия секретар и се запитах:

„Вярва ли Тодор Живков на този маскарад? Наистина ли смята, че образът му би могъл да развълнува до такава степен хора като Нюмата?“

Отговорът щеше да дойде с времето.