АПОСТОЛА

Над тефтерчето на Левски

Дамян Дамянов

"НАРОДЕ????"
стр. 115

...А страничката, види се, е мокра...
Какво? Сълза? Кал? Кръв?... Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал - тъй чист дълбоко?
Той - чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал - ако е кал? - сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир "Народе????" И мълчат! Мълчат!
Какъв "народ"? И кой "народ"? проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения - него - да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!...
За същия... Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ "свещен"...
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял - "Народе????"
Ни глас, ни образ... Питанките - в мен!
И, грях - не грях, ги вадя и се кръстя -
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо...
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!

Спи, Дяконе! Не се събуждай!

Златина Великова

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Остани в незнайния си гроб!
Добре си ти... От там не виждаш
съдбата на достойния ни род.

Не виждаш майките,които днес не раждат.
Стариците край кофите за смет.
Бащите със джобове празни,
в ръцете с куфари и здравец за късмет.

Децата ни са вече на изчезване.
Селата мъртви. Пусти градове.
Строим хотели, паркинги, гаражи...
Край просяка минава БееМВе.

На "пътя към Европа" се продават
в ръцете с кукли малките моми.
Те детството си в сънища сънуват.
Стаена скръб в очите им гори.

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Добре си там под тази черна пръст.
Завиждам ти за туй, че не дочака
мечтите си, разпънати на кръст.

Ти ни трябваш и днес Апостоле!

Орлин Орлинов

Дом не завъртя,
люлка не люля шарена,
либе нямаше –
да ти сложи възглаве,
да те срещне на прага
с кърпа шарена,
да приготви софра,
да ти лъхне на здравец.

Нива нямаше,
покрив нямаше, нищо си нямаше.
А и теб ти се щеше
остен да размахаш във здрача,
че наесен браздата
във черната угар те мамеше,
че косата ръждяса
напразно да чака косача.

Но ти имаше работа,
тебе чакаше делото
и само насъне,
затулен в студените чайници
една бяла и мека ръка
ти погалваше челото
и докосваха твоите устни
две устни омайници.

А твоите грошове броени
и точно в тефтера записани,
са капитал
на цял народ!

Твойта сметка бе ясна
и мъжка
и истинска,
какъвто беше
и твоят живот!
Чифт цървули,
комат хляб,
шепа маслини –
нищо повече!
Нищо за себе си!
Алтън настрана не събра!
Ти ни даваш урок вече сто години,
как се пастри
народна пара.
Грошът колкото и да е малък,
щом е за делото определен,
той е къс
от народния залък,
той е наш, не на теб и на мен.

Ний не сме си надвили
още на харча!
Още байовци
нечий залък нагарча!
Нека помним –
не са думи само това!
Нужна е работа –
не пусти слова!
Нека разхитителят
и мародерът,
нека хитрият,
лицемерът
видят свойта присъда
в тефтера –
твоя беден,
но страшен
тефтер!

Ти ни трябваш и днес,
Апостоле,
да ни кажеш ни трябваш,
Апостоле,
как се люби народ,
Апостоле
как се служи на род,
Апостоле
как се дава живот,
Апостоле
за живота – живот,
Апостоле…

Малка е мойта земя
на подвизи необозрима.
Светът има Гарибалди,
Робеспиер
и Марат.
България –
Левски има!
И познат
или непознат
Левски е син
на целия свят.
Левски е знаме,
ярка звезда
в глобуса
на световната свобода.
И тая звезда блести
и сияе
смърт и забвение
тя не знае.
Така е звездата –
звездата си свети
напук на големи,
но мъртви планети!

Вий потомци,
помнете добре
как родина се люби,
как сърце се раздава,
как се дарява живот…
Левски себе си
в боя неравен
загуби,
но спечели република
свята и чиста,
един изтерзан
от робия народ.