Атанас Далчев: Омразата у Ботев е най-силна

Както всички силни чувства, и чувството у Ботев се движи в контраст. Неговите полюси са обичта и омразата. Ботев не напразно е искал от братята си „силно да любят и мразят“, самият той е обичал силно и заради това е мразел силно. Но омразата, макар и вторична, е горяла у него понякога с такава сила, че е поглъщала обичта. И тъкмо затова може би пламъкът й е бил толкова висок, защото са я подклаждали безброй чувства: съзнанието за неизживяна младост, обичта към озлочестената родина, обидата, поруганото човешко достойнство, страданието, жалостта; защото в нея е влизал целият хуманизъм на Ботев. Всичко това ние знаем от стихотворението „До моето първо либе“. Оттам е и този изключителен стих:

И сърце зло в злоба обвито.

 

Експресивната сила на този стих иде не само от сблъскването на двете еднокоренни думи „зло“ и „злоба“, което прозвучава като удар на две саби, но и трите ударени слога, събрани въпреки прозодичните правила един до друг, като в някой стих на Есхил.

Спомних си древногръцката поезия и ми дохожда наум щитът на Аякс, за който Омир казва, че бил обвит с девет волски кожи. Както този щит, и сърцето на Ботев, обвито в злоба, е оставало непроницаемо за всяко лично, интимно чувство — обич или страх.

Но диалектиката на чувствата у Ботев не свършва тук. Ботев не остава пасивен в омразата, той я иска и страхувайки се да не отслабне, я поддържа и подсилва. И ето тук той е напълно модерен. Син на един либерален и сантиментален век, той за разлика от Вазов например е разбирал какви енергии, какъв революционен заряд крие омразата; и я култивирал:

 

На душа лежат спомени тежки,

злобна ги памет често повтаря.

 

Единствен между българите от онова време Ботев е знаел какво може едно чувство. Тези стихове от „Борба“ са между най-силните му стихове. „Злобна памет“ — такава сплав от думи може да се получи само при високата температура на едно нагорещено докрай чувство.

 

Атанас Далчев

1967

 

***

БОРБА

Христо Ботев

 

В тъги, в неволи младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде...
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост... Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи свети, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят найде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря -
"Бой се от бога, почитай царя!"
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша с вяра:
млъчи, моли се, кога те биять
кожата ти да одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
"Боже, помилуй - грешен съм азе"
думай, моли се и твърдо вярвай -
бог не наказва, когото мрази...
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ - вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби - зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещени конец...
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

***

 

 

УПРЕК   КЪМ   ХРИСТО   БОТЕВ

       Воеводо, малко рано
Тих бял Дунав ти премина.
Трябваше след Сан Стефано,
Да си поведеш - дружина.

       Обстановката - спокойна,
Няма битки със душмани.
Леле, колко многобройна
Щеше четата да стане!...

Александър   Миланов