Революция в БАН?! Следва човекоядство

Проф. Чавдар Николов

Както по всичко личи, българската наука са се засилили да я отправят натам, където вече е селското ни стопанство. Реформите у нас, под влияние на политиците на прехода, задължително се израждат в революции. А революциите, както знаем, причиняват всеобща съсипия. Освен това неминуемо изяждат и бащите, и децата си. Не за пръв път споделям несбъднатата си мечта преобразуванията по тукашните географски ширини най-после да започнат да се извършват от консерватори. Предпазливо открехвайки вратите пред новото, те имат навика да отстъпват неохотно от традициите на постигнатото.

Работил съм преди години в БАН и си мисля, че добре познавам и кривиците, и правиците на Академията. Няма спор, че там отдавна трябваше да се състоят реформи. Но въпросът какви да са те, на какви принципи да се подчинят и каква скорост да възприемат не е въпрос на двама министри и на послушен, “правилно” гласуващ парламент.

Без състоятелна концепция, предвиждаща съхранението и възпроизводството на българския научен потенциал действително е по-добре засега да не се пипа нищо. А от своя страна състоятелната концепция по проблема изисква технологично време за разработка от научен колектив, в който да влязат най-изявените в науката имена. Още по-добре би било предложенията да се дадат от поне два алтернативно мислещи научни колектива. Хунвейбинско неолибералните призиви да се разпродадат имотите на БАН и с парите да се финансират проекти не ползват публичния интерес, а само го дразнят.

И аз съм привърженик на идеята институтите на Академията да се интегрират към университетите, както и без изключения да бъде въведено проектното начало във финансирането им. Този подход би имал поне две предимства. Сегашните “книжни” учени от БАН ще бъдат въвлечени в преподавателския процес, а университетските преподаватели ще имат значително повече време да се занимават с научни разработки.

Академик и член кореспондент при този вариант биха били почетни, а не научни звания. БАН би се превърнала от място за чиновническа наука в академична елитарна общност на хора, които правят наука и, същевременно преподавайки, я препредават на широки обществени кръгове.

Всичко това като краен резултат обаче трябва да се случи обмислено, последователно, на етапи, разписано във времето. И най-важното, не бива да бъде уволнен и оставен безработен нито един учен в трудоспособна възраст. Повтарям, реформите в БАН трябва да изключват уволенение на учените!

Аз самият, поради закриване на института на БАН, в който работих десетилетие и половина, преди седемнадесет години се оказах на улицата. Затова ми е добре позната разликата между мотивацията, манталитета, ценностната система, възгледите и подхода за решаване на конкретни проблеми на един научев работник, както тогава казвахме и такъв от практиката. Това обективно си е истински “културен шок” и “сблъсък на цивилизациите”. Ученият, лишен от научния си статут, абонаментно се намира в губеща позиция и е обречен на аутсайдерство. И точно това задължително трябва да се презотврати при една бъдеща реформа на БАН.

Втората опасност, в която виждам сериозна вероятност за силно принизяване на престижа на българската наука, са предстоящите промени в процедурата за присвояване на научни звания и степени. Избирането на професори и доценти в университетите, където те работят, съвсем не е лоша идея. Въпросът е, че без налагането на единен аршин тя неминуемо ще бъде извратена и всеки втори у нас ще се окаже ако не професор, то поне доцент - генералисимус.

За проработването на единното мерило обаче се изисква наличието на сериозен контролен орган. Възпроизводството на досегашния ВАК би означавало възстановяване на адски тегавата бюрократична процедура. На всичко отгоре, тя е политически зависима, защото ВАК понастоящем се назначава от съответния министър председател.

Значи, необходима ни е демократична процедура, при която, самата академична общност от съответния клон на науката да може да си избере компетентия контролен орган. В науката не сме толкова калпави и разделени, че да не можем да се разберем без намеса отвън и да се справяме с тази дребна, но перспективно важна национална задача.

Много интересно се оказва официалното твърдение, че в сегашните специализирани научни съвети малко хора разбирали за какво става дума в един или друг научен труд. При разработките на Айнщайн това стопроцентово е било така. Но още по-малко хора ще разбират смисъла на дадена дисертация или хабилитационен труд в академичните съвети на класическите университети, да речем. Това е допълнителен аргумент в подкрепа на създаването на солидна национална контролна институция по отношение присвояването на научните степени и звания. Дали трябва да се запази званието “доцент”, което на запад не говори нищо никому, е отделен и отдавна обсъждан въпрос.

В науката, повече отколкото в политиката, са противопоказани резките движения. Люлеенето от едната крайност в другата за пореден път няма да донесе нищо добро. Бъдещето на науката може да се гарантира от учени, а не от политици. Най-малкото от такива, които временно пребивават в България.