БГ училището между измамата, празните химери и живота

„Успехите на българските ученици рязко спадат”, „Зрелостници масово се отказват от създаване на текст на матурите по български език и литература”, „Седмокласниците ни не владеят правописа”, „Неграмотни влизат във ВУЗ‒овете”‒ това е едва малка част от заглавията, които спорадично се появяват из медиите, обикновено след кандидат‒гимназиални или кандидат‒студентски изпити по български език и литература, за да стихнат след тях и след това около година да бъдат реанимирани с нова сила. Впрочем оказва се, че не е необходимо да си блъскаме главата върху нови заглавия или изводи, достатъчно е да хвърлим поглед върху миналогодишните, от по‒предходната година, или преди 3‒4, за да сменим датата и малко да позаострим ефекта.

Промените в образователната система продължават да не се случват в степента, в която се иска на цялото общество, въпреки делегираните бюджети, въвеждането на матурите и тестовете, седенките и стачките...

Трайно си останаха и "бисерите" в литературните работи. Даже се намножиха лавинообразно. Вероятно винаги ще ги има, но някои от тях са толкова отявлено абсурдни, че говорят за тежки проблеми в качеството на българското образование. Защото българската литература се изучава няколкократно в 12‒годишния курс на обучение и е тежка простотия да не се прочете някоя и друга книга и да се твърди, че „Ботев е колът, на който се вее знамето на българската революция”, че „От творбите на Вапцаров ни гледа озъбено свирепо куче”, или „Лирическият герой на Вапцаров са селяните, с увиснали мустаци и потури, в които обаче има нещо силно, здраво и желязно”... (Имайки предвид, че на днешния кандидат‒студентски изпит по български език и литература в СУ отново се падна и Вапцаров, тази „китка” от младежки умотворения върху поета със сигурност ще се умножи.)

Спомням си и резултатите от международното изследване PISA, което бе представено от МОН преди време. Изводът беше, че в началото на гимназиалното образование у нас цари масова неграмотност по математика и четене. Имало и огромна пропаст между знанията на учениците, които постъпват с изпит в елитни училища, и връстниците им от обикновените школа. Изобщо резултатите преди година‒две ни поставяха в групата на най-зле представящите се страни, при положение, че държавите с повече слаби ученици по четене се брояха на пръсти. Класацията по математика беше аналогична.


С една дума, в България битува тенденцията, че за да се ограмотиш и изучиш, ВЪПРЕКИ училището, трябва да провеждаш паралелно обучение ‒ веднъж по предмета, с който ще кандидатстваш, втори път по литература заради матурите. На пръсти се броят онези ученици, които успяват да изкарат високи оценки единствено в резултат на индивидуална подготовка и без частни уроци. А и системата ги поддържа и толерира максимално, въпреки заричанията на експерти и министри, че техният край се вижда.

Отделно от това пък огромен брой български ученици изпадат от учебната система. Други почти не владеят български език. При това въобще нямам предвид писмено, а дори говоримо. За да се обърне тенденцията ‒ действия никакви. (Пак за сравнение ‒ днес чета, че Германия предприема нова инициатива в стремежа за увеличаване на владеенето на немски език сред децата на имигрантите, като кани родители на курсове в училищата. Дори министърът на вътрешните работи Волфганг Шойбле дал начало на кампанията във физкултурния салон на начално училище в
берлинския квартал Кройцберг, където живеят голям брой турски имигранти.)

Така че проблемите в българското образование се подават отвсякъде. И чакат разрешението си, докато учениците ни стават все по‒незаинтересовани, учителите ‒ демотивирани, интелигентните и любознателни деца ‒ бягащи в чужбина, а чиновниците ‒ безхаберно нехаещи.

Сега, за пореден път върху следващото ръководство на МОН се съсредоточават големи очаквания. Този път евентуалният бъдещ министър, Йорданка Фандъкова, идва от „полето на бойните действия” ‒ преди да стане зам. ‒ кмет по образование в Столична община, тя е била в „кухнята” ‒ преподавала е в училище, била е и директор на елитна гимназия. За онова време във 2‒ра Немска гимназия ученици, родители и колеги си спомнят с най‒добри чувства и твърдят, че тогава школото е било силно, авторитетно и дори е изпреварвало по много показатели иначе ненадминатата 1‒ва Немска. Сега пред Фандъкова ще застане многократно увеличена отговорност ‒ тя трябва да преобрази повечето училища в България по тертипа, който е използвала в своето. Недоволни, разбира се, винаги ще има. По‒важни обаче накрая ще са резултатите, така че българското образование да върне отново реномето си в Европа. Сизифовска задача! Затова ‒ успех и здрави нерви!

Ана Кочева