Ако имаш вино, напий се днес, за грижи ще мислиш утре

В него е истината, казват древните, а българската поезия, дори и в най-срамежливите си периоди и идейни течения, не е пренебрегвала темата за виното, опиянението от него и могъществото на пенливата течност. Защото както казва френският поет Шарл Бодлер „ако виното изчезне от човешките творения, в здравето и в съзнанието ще възникне пустота, далеч по-страшна, отколкото всички изстъпления, които му се вменяват във вина”. Не всеки българин познава в детайли поезията на Кирил Христов, но пък всеки е чувал стиховете:

Жени и вини, вино и жени!

Желая те! По усните пелина Единствен ми напомняше за теб

На масата със свещи украсена

Изгарям бавно от копнеж по теб ...

И как сладникаво горчи пелина!

Във стаята стоя със нетърпение

И пълня чашите с пенлива сласт

Не помня друго по-голямо щастие

Обичам те и те желая Аз

 

В очи пелинови от теб ще пия

И всяка глътка ще е грях и зов

Наздраве, нека в теб се преоткрия

Опиянена съм без вино от Любов ...

И как сладниво горчи пелина!

Жена от вино, виното в жените... Е

дна отпита с Устни жадни чаша

На масата са паднали звездите

 

И Димчо Дебелянов не е пропуснал темата за опиянението и бохемството, вярно не непременно през призмата на виното, но пък в духа на бохемските нощи:

І

За утре щедро ми обричаш

нектар във сребърни потири...

О, зная - много ме обичаш

и не обричаш на шега,

не не е лошо и сега

да хвърлим още две-три бири...

А?

За утре пури ми обричаш,

цената на които пари...

О, зная - много ме обичаш

и не обричаш на шега,

но не е лошо и сега

да свием още две цигари...

А?

За утре щедро ми обричаш

палати - блясък и омая...

О, зная - много ме обичаш

и не обричаш на шега,

но не е лошо и сега

да пренощувам в твойта стая...

Великият гений на българското поетично слово Христо Ботев пък възпява виното, обвързвайки го със социалната тема в стихотворението си:

 

В механата

Тежко, тежко! Вино дайте!

Пиян дано аз забравя

туй, що, глупци, вий не знайте

позор ли е или слава!

 

Да забравя край свой роден,

бащина си мила стряха

и тез, що в мен дух свободен,

дух за борба завещаха!

 

Да забравя род свой беден,

гробът бащин, плачът майчин, -

тез, що залъкът наеден

грабят с благороден начин, -

 

грабят от народът гладен,

граби подъл чорбаджия,

за злато търговец жаден

и поп с божа литургия!

 

Грабете го, неразбрани!

Грабете го! Кой ви бърка?

Скоро той не ще да стане:

ний сме синца с чаши в ръка!

 

Пием, пеем буйни песни

и зъбим се на тирана;

механите са нам тесни -

крещим: "Хайде на Балкана!"

 

Крещим, но щом изтрезнеем,

забравяме думи, клетви,

и немеем и се смеем

пред народни свети жертви!

 

А тиранинът върлува

и безчести край наш роден:

коли, беси, бие, псува

и глоби народ поробен!

 

О, налейте! Ще да пия!

На душа ми да олекне,

чувства трезви да убия,

ръка мъжка да омекне!

 

Ще да пия на пук врагу,

на пук и вам, патриоти,

аз вече нямам мило, драго,

а вий... вий сте идиоти!

 

За Пенчо Славейков виното е "гроздова дар". То е "потреба и наслада". Българско и рейнско ("Приказка"), виното трябва да се консумира умерено ("Крум Прорицател"). Лирическият герой от "Аманети" пие "от пълна чаша". В "Гроздоберци" се казва: "Весели са веселбите, където се вино лей!" Показателни са пиршествата във "Фрина" и "Валтасар", почерпката и запиването в "Кървава песен".

И Яворовите „Арменци” търсят утеха в чашата:

 

Изгнаници клети, отломка нищожна

от винаги храбър народ мъченик,

дечица на майка робиня тревожна

и жертви на подвиг чутовно велик -

далеч от родина, в край чужди събрани,

изпити и бледни, в порутен бордей,

те пият, а тънат сърцата им в рани,

и пеят, тъй както през сълзи се пей.

 

Те пият... В пиянство щат лесно забрави

предишни неволи и днешни беди,

в кипящото вино щат спомен удави,

заспа ще дух болен в разбити гърди;

глава ще натегне, от нея тогава

изчезна ще майчин страдалчески лик

и няма да чуват, в пияна забрава,

за помощ синовна всегдашния клик.

 

Кат гонено стадо от някой звяр гладен,

разпръснати ей ги навсякъде веч -

тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,

върху им издигна за всякога меч;

оставили в кърви нещастна родина,

оставили в пламък и бащин си кът,

немили-недраги в далека чужбина,

един - в механата! - открит им е път.

 

Те пеят.. И дива е тяхната песен,

че рани разяждат ранени сърца,

че злоба ги дави в кипежа си бесен

и сълзи изстисква на бледни лица...

Че злъчка препълня сърца угнетени,

че огън в главите разсъдък суши,

че молния свети в очи накървени,

че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.

 

А зимната буря им сякаш приглася,

бучи и завива страхотно в нощта

и вихром подема, издига, разнася

бунтовната песен широко в света.

И все по-зловещо небето тъмнее,

и все по се мръщи студената нощ,

и все по-горещо дружината пее,

и буря приглася с нечувана мощ...

 

Те пият и пеят... Отломка нищожна

от винаги храбър народ мъченик,

дечица на майка робиня тревожна

и жертви на подвиг чутовно велик -

далеч от родина, и боси, и голи,

в край чужди събрани, в порутен бордей,

те пият - пиянство забравя неволи,

и пеят, тъй както през сълзи се пей.

 

В ново време темата за виното продължава да е сред най-експлоатираните от поетите. „ВИНАРНАТА НА ЛЮБОВТА” възпява Евтим Евтимов:

 

Лоза от земно и небесно лозе,

изгряло над сърцето ми засмяно,

пристигам аз на твойто силно грозде,

преди от другите да е обрано.

 

Отново чудото на луди срещи

от пламъка на чувствата узряло,

опива ме със дарове горещи

от твойте устни и на твойто тяло.

 

Отново женска, дяволска магия

държи ме своята прегръдка здраво.

Аз истинското вино си го пия

от твойте златни гроздове направо.

 

Пиян съм вече, моя обич вярна,

пиян от тебе, дявол да те вземе.

Сърцето ти отдавна е винарна,

отворена за мен по сяко време.

 

Всъщност накрая остава да завършим с добре известната френска пословица: “Във водата се отразява лицeто ти, но във виното съзираш сърцето на другия”. Наздраве!