Ницше в Шумен

Преди две години се класирах на трети кръг на олимпиада по немски в Монтана. Беше ми за първи път да стигна толкова напред и без да се колебая, взех решението, че ще отида и ще участвам. Транспортът, хотелът, храната и всички други по‒малки разноски си бяха за моя сметка. Хубаво, че поне имаше учител с мен и с другите класирали се. Все пак 9‒ти клас си е все още крехка възраст, нали така? Пък и как щях да се оправя иначе в един съвсем непознат град, в който кракът ми не беше стъпвал и едва ли ще ми се случи пак. Е, все пак участвах и представих училището си... Награда от даскало? Да бе, да! Това е олимпиада все пак!

***
Миналата година отново се класирах на трети кръг на олимпиада и то отново по немски. Този път обаче трябваше да се пътува до Ямбол. И този път нямаше промяна ‒ всеки участник се налага да си поеме сам път, спане, абе обичайното... С малката разлика, че тогава не се предвиждаше да ни придружи учител. Нямало кой да отиде... училището нямало средства, за да му поеме разноските... и още хиляди оправдания. Да ни заведат родители, постановиха от даскало. Колкото и да са съпричастни към успехите ми, нашите не останаха във възторг. В крайна сметка не отидох, защото по същото време бях в Москва. Естествено, дори не се замислих дали да остана, за да ходя на олимпиада. Къде е Москва, къде е Ямбол...? Което обаче не попречи на учителката ми по немски да се сопне: „За какво ходиш тогава на втори кръг?”, попита ме недоволно тя. То и аз взех да си задавам същия въпрос.

***
Тази година по стечение на обстоятелствата пак попаднах в списъците за класиралите се на трети кръг на олимпиада. Този път по философия. Всичко започна на шега, когато учителят ни обяви състезанието и нареди, който желае, да му предаде есе (без ограничения в темата), което той да провери и съответно да реши става ли за придвижване до втори кръг или не. Така стигнах до 65‒та аудитория на СУ, без дори да се занимавам по‒специално с тази наука. Но не крия, че изпитвам любопитство към нея. А в университета се почувствах мнооого различно: обстановката ли ме предразположи, темата ли ми допадна, късмет ли имах, не знам... Знам само, че след месец вече бях класирана за национален кръг. Е, престиж си е безспорно, удоволствие също! Градът, в който трябва да се проведе олипиадата този път, е ... Шумен - ох, още по‒далеч и от Монтана, и от Ямбол... И условията за участие отново са същите като миналата и по-миналата година: налага се да приготвя поредната сума за пътя, да си купя билет за близо 380 км отиване и още толкова обратно, за настаняването си в хотел, който сама трябва да си намеря (този път две нощувки, тъй като олимпиадата се провежда в два дни), за храна и пр. Освен това отново няма кой да ме придружи, не се сформира група от софийските класирали се, а камо ли пък да ме финансират от училище. Пък уж го представлявам... И какво се оказва всъщност ‒ на всяка родителска среща от училището ни не се колебаят да искат кинти от родителите за щяло и нещяло, но не могат да изпратят и без друго броящите се на пръсти ученици, стигнали до националните нива на олимпиади, в градове като Монтана, Ямбол, Шумен... Не си мислете, че си правя някаква реклама. Това не се отнася само за мен, а за всички „талантливци”, които са решили да участват някъде и неусетно са се изстреляли на национално ниво. По собствено желание и от собствен интерес.

„Има ли някакъв начин родителите ти да те придружат... ще измислиш нещо... трябва да отидеш...!” ‒ това са аргументите на учителя, който също е доволен, че негов ученик се представя добре. И защо да не е; това си е и негова заслуга; заинтригувал е ученика, преподал му е интересно, провокирал го е да чете. „Ами не, няма начин, мама и тате са на работа!”, казвам. И какво трябва да направя тогава? Може би да замина за Шумен, който изобщо не познавам, да бия сума ти път, да сляза на автогарата, която никога не съм виждала, да започна да разпитвам като бездомна къде е най‒евтиният хотел и къде се намира училище „еди‒кое си”, където ще се проведе олимпиадата? И дай Боже да не се загубя и да успея да се ориентирам... Пък чак тогава ще мисля за Кант, Ницше и Платон.

Накрая да попитам. Как точно в днешно време училището поощрява своите ученици? Като събира пари от родителите, за да замени клекалата в тоалетните със седалки ли? Това е само един пример, но действителен. И защо няма някакъв фонд, който да поощрява тъкмо такива ученически прояви? Да го наберат, ако трябва, от парите, които събират от нашите родители! Сами разбирате, че едва ли са необходими крупни суми! Нали и без друго мотивираните се броели на пръсти. Все това слушаме вече години наред. Тогава защо, когато някой подаде по‒високо глава, обстоятелствата, воглаве със самото училище, я натискат надолу. Да, разбира се, не е невъзможно да тръгна сама за Шумен (впрочем нямам 18 години, но както и да е), току‒виж и от нашите някой решил да ме придружи, но така ли трябва да бъде? Нали представлявам училището, не само себе си?! А и след като това е такъв голям проблем (гарантирам ви, че от класиралите се поне половината ще отпаднат поради същите съображения като моите), защо е необходимо националните кръгове да се правят непременно на едно-единствено място в страната. Нека темата да е обща, нека се съобщи по радиото, пък всеки да се представя в своя си град. После работите могат да се съберат (ако трябва анонимно, в пликове, като на изпит) и да се оценяват от една комисия. Така че вината не е само в училищата, които нямат средства да отфинансират най‒талантливите си ученици, готови в събота и в неделя да станат в тъмни зори и да отидат да представят школото си. Въпрос на умно решение е. Впрочем решения много; стига да има желаещи нещо да променят. Пък дотогава за Кант, Ницше и Платон ще пише някой друг...

Тъй рече Ju_17