Даниел Смилов: Парадоксите, заради които България е все на този хал

Парадоксът е такава конструкция, при която се приема едно твърдение, след което с логични стъпки се стига до неговото противоположно. В кампаниите на голяма част от партиите парадоксите са на водещо място. Ако логиката предопределяше изборните резултати, наличието на парадокси в посланията щеше да е решаващо. Но изглежда не е.

„Мирът“ няма да спре войната

Много от партиите заедно с президента на България са за „мир“ в Украйна на всяка цена, включително разпарчетосването и дори унищожаването на нападнатата държава. И в крайна сметка кой може да се противопостави на мира – той е безспорно висше благо. Но историята познава ситуации, в които „омиротворяването“ е разпалвало войните: Мюнхен 1938 г. и Крим 2014 г. са очевидни примери. Както Хитлер е получил Судетите от Чехословакия, така и Путин на практика получи Крим и части от Донбас, но това не намали военните апетити и на двамата. По същия начин призивите за бърза загуба на Украйна и „замразяване“ на конфликта всъщност ще дадат възможност на агресора просто да подготви следващата фаза на операцията си – дали ще е Киев, Молдова, Прибалтика, а защо не направо Варшава. В крайна сметка това са все територии, които някога са били в Руската империя.

Липсата на оръжие не значи край на войната

По гореизложените причини тези, които настояват България да не дава военна подкрепа на Украйна срещу агресора, всъщност не се борят за мир, а най-вероятно точно за обратното. Решението да воюва или не, си е на украинския народ и то трябва да бъде уважавано, каквото и да е: той е изправен пред безспорно и страховито зло. Но след като украинците са решили да се опълчат на агресора, задължението на цивилизованите народи и на нормалните хора е да им помогнат, а не да направят така, че те да загубят максимално бързо, уж за тяхно собствено добро. Ако някой е загрижен за доброто им, би трябвало да уважава и свободния им избор.

Путин няма да спре да рекетира

Войната (в съществена степен) причини инфлацията, но ако войната спре, инфлацията няма да изчезне. Голяма част от говоренето на преките или непреки защитници на Путиновата война у нас създава впечатлението, че ако Украйна загуби бързо войната, Европа ще заживее отново при ниски цени на газа и без инфлация. Проблемът е, че ако Путиновата стратегия на ценови енергиен шантаж спрямо Европа се окаже успешна и режимът му получи, каквото иска, той няма да престане с рекета. В крайна сметка, ако Европа е готова да плаща високи цени сега, защо да не го прави и другата зима, при някоя още по-специална операция. Или направо постоянно.

От тази гледна точка не краят на войната със загуба на Украйна ще успокои енергийните цени, а съвсем други политики и действия - например, европейска енергийна независимост от Русия и затягането на лихвената политика на ЕЦБ.

За да има място за газ от „Газпром“, който го няма, отказваме шест танкера втечнен газ заради липса на слотове, които ги има. Този парадокс е саморазбираем и няма нужда от обяснение. Трябва към него да се добави само организирането от служебното правителство на „публични търгове“ за доставка на втечнен газ през същите слотове, които уж ги няма. Както и воят срещу „посредниците“, след който същите посредници са учтиво поканени да участват с оферти на публични търгове. Логиката тук излиза в отпуск по болнични.

„Възраждане“, което не е възрожденско, „Възход“, който е упадък и други парадокси

В имената на някои от партиите се забелязват логически парадокси. Върхът на българското Възраждане е републиканизмът на Левски и неговият стремеж да бъдем „равни с другите европейски народи“. Днес, партия, която се е нарекла „Възраждане“, подкрепя режима на един военен диктатор, който всъщност иска да разруши организациите на „европейските народи“, към които ние принадлежим. Най-малкото републиканизмът и демократизмът на Левски са в пряк конфликт с прехласването по една диктатура с все по-отчетлив азиатско-тоталитарен характер.

По сходен начин стои въпросът и с тези, които искат „Възход“ за България чрез защита на „националния ни интерес“. Егоистичните стратегии на по-малки играчи, които са зависими от съдействието на другите, доказано водят до неуспех. В теорията за рационалния избор има много „проблеми на колективното действие“ – от дилема на затворника до трагедията на общинската земя – които показват как егоистичното поведение води не до възход, а до упадък (или поне субоптимален резултат). Теорията е желязна и важи дори за андрешковците.

Но на новите по-малки партии може да им бъдат простени очевидните логически парадокси в имената, когато имаме „Граждани за европейско развитие на България“, срещу управлението на които се получи загрижена (по причина на корупция) резолюция, приета от Парламента на ЕС с много голямо мнозинство. Или пък формация „Продължаваме промяната“, която не успя (засега) да продължи промяната особено дълго и т.н.

Логическите дилеми

Логическите дилеми са такива ситуации, в които разумът е безсилен – каквото и да избере, все ще е свързано със загуба на ценност. Класическият избор на Антигона по Софокъл (дали да умре, нарушавайки забраната на Креон, за да погребе брат си) и на Софи от известния роман на Стайрън (кое от двете си деца да даде за унищожение в концлагера) са примери за дилеми – всяко решение е свързано със сериозна загуба. Макар и в не такъв трагичен вариант, българският избор на 2 октомври може да бъде описан като логическа дилема: дали да се направи коалиция с откровено проруска партия като БСП, или пък с партия като ГЕРБ, срещу която има тежки съмнения (поради множество скандали и липса на адекватното им разследване) за корупция. И двете споменати партии не помагат за разумно решение на тази дилема.

БСП имат на своя страна аргументът, че те участваха в правителство, което не се поддаде на изнудването на „Газпром“, изгони 70 руски дипломата и сериозно разплете македонския възел. Де факто България дори изпращаше оръжие на Украйна, въпреки уж „официалната позиция“ за обратното. Но пък БСП не допринесе с нещо за тези решения, а точно обратното – направи ги по-трудни. Но стратегията на БСП в кампанията изглежда е да заприлича на „Възраждане“ колкото се може повече (поне по украинския въпрос, но не само).

Въпросът за лидера на ГЕРБ

ГЕРБ от своя страна пък са основно загрижени за продължаването на трудовия стаж на лидера си. Докато той е начело на ГЕРБ, няма как тази партия да скъса и с проблемните схеми от миналото си – от магистралите, през Капитан Андреево, та до хазарта и скандалите около Васил Божков. Иван Костов дори видя в ГЕРБ, воден от Борисов, връх на една пирамида на организираната престъпност. Разбира се, тук не става дума за една личност, но тя все пак е централна за цялостен модел на управление, отречен на три последователни избора през 2021 г. с доста добри аргументи. А новите избори не могат да „изперат“ нито тези аргументи, нито нечии репутации.

В една такава ситуация, в която разумът се натъква на парадокси и дилеми, мнозина всъщност биха си казали. „Абе, какво толкова ще му мислим – гласуваме там за някакво правителство, стига то да не ни откара извън ЕС и НАТО. Не ни трябват логици, трябват ни хора, които могат да сглобят отбор, да направят схема, да се разберат помежду си. То е ясно, че ще се и пооблажат, но важното е, че нещата ще вървят“.

Точно заради такива разсъждения България е на този хал и все не можем да догоним другите. Вече и румънците стават непостижима цел за нас. Това е отмъщението на логиката.

Даниел Смилов, DW