Днес в Русия може да „забранят ЛГБТ“ - „Когато ни няма, те ще дойдат за вас“

Читатели на Meduza говорят за реалностите на живота на ЛГБТ хората в Русия, как оценяват новата инициатива на властите - и какви съвети могат да дадат в тази ситуация. Получихме около стотина писма и публикуваме тези, които ни впечатлиха. Надяваме се някои от тези съобщения да ви осигурят утеха и насърчение. И помнете: ние сме с вас.

Ирина Екатеринбург: С приятелката ми сме заедно от 20 години, последните 10 от които не успяхме да се държим за ръце на публични места, камо ли да си оправим косите или да избършем някое петно ​​от лицето си, за да не се случи случайно “ летя."

Баща ми, след като научи, че съм лесбийка, не общуваше с мен 11 години до смъртта си. Мама ме съди и не ме приема. Детството и юношеството ми минаха като в пашкул, а излизането беше много болезнено. Затова мога да си представя какво ще стане сега: ние вече сме минали през това и сме оцелели.

Сега е по-добре да съсредоточите енергията си върху това да попречите на Путин да се кандидатира за нов президентски мандат. След това можете да се борите за каквито си искате права. Режимът на Путин преследва всяка другост. Без смяна на режима няма смисъл дори да дрънкаме за каквото и да било.

Постепенното табу на ЛГБТК темата в Русия трябваше да доведе до нещо като обявяване на ЛГБТК движението за „екстремистко“. Не съм изненадана, вече не ме изненадва абсурдността на приетите от правителството закони.

Аюр,Москва: На 33 години съм. Смешно е, че така нареченият Върховен съд ме признава за „екстремист“ на рождения ми ден, 30 ноември.

След началото на войната започнах да си мисля по-често, че бих искал да имам деца, да мисля какъв родител бих бил. Изглежда, че много гей мъже поставят вътрешна стена върху мисленето за това от ранна възраст, защото е по-малко травматично.

Тази година баба ми редовно ме питаше дали имам приятелка, защото „би трябвало вече да имам деца, иначе „когато децата отидат в колеж, ти вече ще си старец“. Разговорът остави болезнено усещане. Мислех, че хората, които са бездетни по медицински причини, изпитват подобни емоции, когато ги попитат: „Кога ще имаме деца?“ Да осъзная, че по същество съм бездетен в сегашните условия, въпреки че съм здрав, ми стана много неприятно.

„Забраната за ЛГБТК“ в Русия е хибридна замяна на член 121 от Наказателния кодекс на RSFSR. Необходимо е всяко споменаване на ЛГБТ хора да изчезне от общественото пространство, въпреки че не се подразбира физическо отстраняване. Въпреки че очаквах нещо подобно, наранена съм до сълзи. Това е унизително и страшно.

Мога да бъда класифициран като открит гей: не казвам на хората за моята ориентация в прав текст, но за мен всичко е ясно. Женска обица в дясното ухо, леки маниери и либерални разкази, когато става дума за политика. Мисля, че е изключително важно да не криете своята сексуалност. Стигмата се разбива най-добре чрез излизане. Почти невъзможно е да принудите някого да промени гледната си точка, като наложите противоположната, но можете да бъдете себе си, да живеете открито и да не изисквате нищо от никого. И тогава настъпва нормализация, хората свикват.

Когато научих за инициативата на Министерството на правосъдието, се разплаках. Статутът на „екстремист“ ще направи всяка откритост незаконна и ще постави нашата общност в още по-уязвима позиция. В такава ситуация повече от всякога е необходимо да се обединим и да подкрепим своите по всякакъв начин. Но лично аз, дори след криминализирането на ЛГБТК хората, няма да крия по-старателно ориентацията си. Да, символите на дъгата ще изчезнат от социалните ми мрежи, но няма да извадя обицата от ухото си. Още повече няма да спра да ходя на срещи. За щастие член 121 от Наказателния кодекс на СССР не се връща. Преценявам трезво рисковете.

Елена, Удмуртия: Страхувам се, че може да ме уволнят, защото съм лесбийка. Работя с деца, не им правя нищо лошо - и никога няма да го направя, защото не съм болна, не съм прокажена и не съм заразена. Искам да работя и да не се страхувам - както хетеро хората.

Страх ме е, че в моя малък град може да ме бият, че няма кой да ме защити, защото според държавата не го заслужавам. Въпреки че сега в Руската федерация никой не е защитен от репресивната машина. Защо хората са толкова зли един към друг? Тази страна няма нужда от мен нито като гражданин, нито като специалист. Ние , странните хора, не сме необходими и никой няма да се застъпи за нас.

Нека припомним казаното от Мартин Нимьолер

“Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист.
Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ.
Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз.
Когато дойдоха за евреите, аз мълчах; не бях евреин.
Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.”

Превод ФрогНюз