Епитафия за чайки

От вчера се боря с опитите да забравя за майката и дъщерята, които се издължиха на енергото и на живота.

          Трети ден бърша сополи и рева от гняв и безсилие, че не ми идват думи за епитафия.

Да, за двете жени от Стара Загора, чиито недохранени тела паднаха до двете играещи деца, за да издъхнат и да не дължат повече никому нищо, освен на такива несретници в локдаун като мен, дето не могат да си намерят място от въпроси.

          Издължиха се на пенсионната система, на програмата „Запази ме“, на премиера, който направи сериозни сметки за бензин на поверилото му се население, на поколението, което не оставиха след себе си, на съседите си, на които не можеха да плащат за асансьор и се качваха пеш по стълбите – Велина и полусляпата и майка - няма ги вече.

За съвестите ни не помислиха. Не помислиха и за двете деца, които играят навън, екзотично изпуснати от обсега на виртуалното обучение и родителите, които трябваше да ги държат в къщи, предвид вилнеещия вирус.

Как се живее с този спомен? Как се обработва? Какво се обяснява на тези свидетели в невинна възраст на действеното отчаяние щом аз не мога да си обясня случката, нито да се смиря.

Урок по какво е това?

Точно преди да пукне пролетта, да се хвърлят, посред бял ден от балкона на седмия етаж, от пълзящия кофраж, зазидал тихите им животи. Не ми дава мира разклатеното от съмнения и въпроси съзнание, което се опитва да намери разумни основания да се смири с абсурдния театър, който надминава и най-разюзданото въображение и сервира сцена, след сцена все по-брутални, все по-човеконенавистни.

          Бях се почти навила да наруша над двайсетгодишния си личен обет да не участвам в масрафа „Те ни обещават ние им вярваме“. Увещавам се денонощно да си нахлузя маска и да отида с кисела усмивка, която никой няма да види да си “пусна гласа“. И сега отведнъж... току преди пролетта да обяви зеленото си всевластие, две крехки фигури политат от седмия етаж в Центъра на вселената, както гласи един билборд, а може и повече да са, на територията на Стара Загора.

Как така се мяташ от балкона и даже не отиваш да си купиш бутилка вино с последните пари, които си сгънал в пликчета за да се издължиш на монополите, които пет пари не дават, че си с вкочанен от студ мозък и замъглен разсъдък от глад? Не е ли редно да си бясно сърдит? Ей това най не ми дава мира. А  идва пролет да му се невиди!

Ще се хванем за зелено, ще гласуваме, ще се надяваме, ще си пуснем телевизора и ще кълнем и попържаме, ще гледаме турски сериали и ще плачем над опростените по анадолска направа сюжети за живота, за хорските тегоби и възторзи.

Още два, три локдауна и ей го, и Коледа дошла...

Какъв човек трябва да си, за да не отидеш и да не лиснеш една кофа с фекалии барем, пред входа на социални грижи, които хал хабер си нямат за мизерията ти, докарала те до решението да не си жив повече? Поне гневно писмо да не оставиш по адрес на мъчителите си с наблъскали чекмеджета и търбуси с кюлчета и банкноти, а ти си опъвал цял живот за триста лева – 200 от които ти искат за ток, който не си позволяваш и си отвиваш бушоните, за да си сигурен, че някоя калория топлинка, че някой електрически импулс няма да проникне в пустия апартамент, от който, по думите на съседите не се чувало нищо освен настоятелно почукване по пода вечер. Не спират въпросите, казвам ви, не спират!

Какви вечери са имали тези жени? Без ток, без топло, без кухня? Жени без уют, знаете ли какво е това, човекоподобни овластени и самозабравили се?! Най-сигурният начин да откажеш една жена от природата й, да я отречеш от смисъла на предназначението й – това е!

 ...А почукването по пода, продължително, настоятелно.. . Може би това е бил морзът на отчаянието. Това тропане, което съседите не могат да обяснят.

Може би са искали да ви съобщят, мили съкооператори, че не се издържа?

Ами то, телевизорите ни са увеличени повече отвсякога, за да не пропуснем някоя подробност за мерките, които правителството взима в името на опазване живота и здравето ни.

То и аз си надух звука, като чух новината, за да чуя в едно забавно-развлекателно предаване от двама психолози нещо за дереджето на националното ни психично здраве, след като бях гледала Панорама преди това и видях страшни доказателства за нелечима патология.

Вече се ослушвам в хумористичните формати за истината, защото на новините и публицистиката не вярвам.

Откак ми викаха лани, че ще мрем яко и че ще напълним Арена Армеец с леш - не им вярвам! Даже да дойде вирусът с короната да ми звънне на вратата, за да ми се представи лично и да ми доведе министъра с контратенорното вибрато в гласеца да ми сложи ваксина, не им вярвам, че са се загрижили за нас, след като ни оставиха садистично да осмисляме отчаяние като това.

Викам си, няма начин по телевизията да не повдигнат въпроса, потресаващо е, трагедия е, сиптоматично е хем, хем е извън типологията на всяка лудост да помислиш за кредиторите си и да си идеш чист от дългове и зависимости, смирен, кротко да полетиш надолу към спасението.  Без угризения, че си длъжник...

Кали – певицата мултикомпетентна и тунингована, абонирана за анализатор на широки теми, сластно, като златната рибка на отчаяния дядо от приказката, нарежда, че ако траем и стискаме зъби идва старата нормалност, само да се обичаме и да си гледаме децата компетентно.

Аз съм запомнила пак от компетентните й съждения за родителството как си сложила силикон в бюста, за да не разваля естетическите критерии на сина си, но това беше отдавна, сега е значително помъдряла и разбира вече и от копаене на  биткойни, но не това е темата ни.

Другият психолог, на когото разчитах, че като е бил психолог на затвора ще отрони някакъв коментар за доброволните затворнички, скочили от седмия етаж, но и той от благоприличие ли, спазвайки някаква сценарна уговорка ли не обелва и дума за опандизените души, за които няма шанс да чуем, освен ако не изплющят телата им до играещите ни, безотговорно оставени навън деца вместо, както съветва Кали, да са ни пред очите.

Нищо. Никакъв отговор от тези успешни и посветени в тайните на мозъка и душата люде.

Оставям си с личните въпроси тормозители, а те не спират да питат, как така не се впечатляваме от самоубийствата от мизерия, защо не споменаваме за самопогубващите се поради невъзможност да осмислят и да се съгласят с мантрите на телевизора че всичко е супер, че всичко има някаква логика и мисъл за ближния.

„ ....Образувано е досъдебно производство по член 127 от НК за евентуално склоняване към самоубийство, лаконично съобщиха от ОД на МВР – Стара Загора.“  

Толкоз!

Търсете, г-да комисари! Хубаво търсете, не се отказвайте!

Търсете, както търсите печатници за реквизитни банкноти и обезвреждате чужди разведки!

Определено не е било лесно да бъдат склонени. Човек да си даде последната стотинка на монополистите, които му смъкват кожата, да спи на врата извадена от пантите наместо легло и да се грее, само в случай че е събрал хартии и вестници с „циганска любов“, да не се храни с дни, да нямат пари за лекарски грижи, но да заделя за дълга си към енергото.... Такива хора не се склоняват лесно към самоубийство!

Нечовешко бездушие е нужно! По-голямо от това на старата хазяйка на Разколников, по студено от сърцето на Снежната кралица, по-опустошително от дикенсово сиропиталище.

Много усилия е положил някой да принуди двете светици от седмия етаж да полетят към бездната, в която отдавна са гледали. Тя, зейне ли в душата - поглъща неумолимо!

Не ми се получава този текст...

Бърша си сополите, поне от ковида да бяха, рева като малко дете цяла сутрин. Вчера не можах. Мислех че центъра на емпатия ми е потънал някъде в хипоталамуса и вече за нищо не мога да заплача.

Уплаших се, че съм се дотолкова ошашавила от ужасите, за които ми разказват щабаняците и човека с джипката и компания, че истинските трагедии не ме докосват.

Сачева ми се кара от сутринта от телевизора как не осъзнавам дълбокия хуманизъм и желязната финансова обосновка на мерките за спасяване на икономиката и доходите.

А пред очите ми все в бяло Велина и Пенка, оставили всичко, преди да се явят пред Отца.

„...И...прости нам дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници“.

 И все пак, защо по дяволите се чувстваш длъжник за нещо, от което си се отказал, оставяш го на престъпници и крадци, на угояващи се на гърба на порядъчните хора спекуланти?

Кой ги е научил на това тези жени?

Достоевски, ти знаеш ли отговора? Точно по този въпрос и при тебе няма задоволителен отговор.

...Няма балатум, няма тапети и боя на стените, няма мебели, чисто е, не е клошарска бърлога, само няколко измити, празни буркана, даже празна бутилка от алкохол няма.

Защо ни изпращаш тези уроци, Боже? Сигурно защото от виртуалното общуване ни умря емпатията, а когато двама или трима се съберат в твое име дохождаш и ти, нали така беше, ако са и деца, по-дълго ще се помни урока.

...Дядото на едното дете тръгнал да го води да му леят куршум, онемяло след случката. Така пише репортер очевидец. Ти ли му каза нещо, Боже? Че са при теб двете невести христови и защо цял ден ще вали, а после земята ще побелее?

Соня Момчилова

За Фрог нюз