Илинденското въстание: Какво е Илинден и какво - разните Илиндени след него?

Стефан Дечев, "Свободна Европа"

 

„На тоя гиздав планински град, прочут с богатството и разкоша на разноезичните си жители и с прохладната си кория, край кристалните чешми на която компании чак от Битоля и от Прилеп си устройваха веселби с печени ягнета, се падна да свърже името си с едно от най-крупните събития през Илинденското въстание.“

 

Така пише за Крушево и за неговата десетдневна република още през далечната 1933 г. Христо Силянов, един от първите историци на въстанието.

 

Илинден (20 юли/2 август 1903 г.) е дело на Тайната (Вътрешна) македоно-одринска революционна организация и на нейното разбиране за наднационален македонски политически проект за „автономия“ на Македония и Одринска Тракия.

Идеята й за автономия и роденият от нея бунт не е само тактика. Тя е и един алтернативен политически проект, който иска да обедини като свободни граждани на бъдещата автономия тогава считаните за различни етнически групи – българи, власи, гърци, турци, албанци, евреи и т.н., като всички те получат права като македонци.

Въстанието избухва с възгласите „Ура! Да живее Македония!“. Самият лозунг на въстаниците от Крушевската република е „Свобода на Македония“.

 

И точно тези възгласи за „Македония“ и „македонците“ в онзи момент се опитват да подведат под една обща кауза всички народности там.

Наднационалният проект на 1903 г.

Когато самото въстание избухва в Крушево, тогавашните българи, власи и гърци се прегръщат по улиците и тържествено се поздравяват с „Христос възкресе!“ и „Честита свобода!“.

 

Местният влах Питу Гули се появява с великолепно знаме и е облечен в сърмена турска носия. Яхнал е хубав жребец. Самият байрак е с извезан на него златен кръст от едната му страна и червени букви с надпис „Свобода или смърт!“

 

На специално заседание присъства и Никола Карев, фактическият водач на въстаническата власт в Крушево, член на групата на македонските социалисти в БРСДП, ръководени от Васил Главинов. Те от години водят кампания за „федеративна македонска република“, която се схваща като една своеобразна „Швейцария на Балканите“.

 

Изглежда неизненадващо включването на власите, тъй като и те, подобно на българите, видимо в най-голяма степен се идентифицират тогава като „македонци“.

 

Това забелязва още Васил Кънчов в публикуваната през 1904 г. и не особено цитирана в България „Орохидрография на Македония“.

 

В текста се казва: „Местните българи и куцовласи, които живеят в пределите на Македония, се наричат сами македонци и околните народи ги зоват тъй. Турците и арнаутите не се казват македонци, но, попитани от къде са, отговарят: от Македония. Арнаутите от северния и северозападния край на областта, които наричат своето отечество Aрнаутлък, така също и гърците, които живеят по южните области, не се казват македонци, затова и границите по тия места според народното възрение не са ясно определени.“

Ръководителите на бунтовниците бързо изпращат писма и до околните мюсюлмански села. Те ги призовават да запазят нужното спокойствие в това тревожно време и да не помагат на правителствената войска в нейни опити да смаже бунта.

 

Обясняват също, че се борят за „освобождението на всички македонци, без разлика на народност и вяра“. Ала споменатото „равенство“ и премахване на „национални омрази“ в тази своеобразна „автономна държавица“ се отнася най-вече до трите християнски общности в Крушево. По отношение на мюсюлманското население се забелязват веднага по време на първите бунтовнически действия пукнатини и отрицателни прояви.

 

Паметта за Илинден в България

Този от днешна гледна точка „мултикултурен“ Илинден в следващите десетилетия преживява множество и най-различни причудливи метаморфози в колективната памет, та чак до наши дни. В България събитието е отбелязано сравнително шумно по време на 30-ата му годишнина през 1933 г.

Инициативата за възпоменанието идва от самите македонски бежански дружества в страната. Организирани са прояви в София и Горна Джумая (Благоевград). Държавната власт дори е раздразнена от опитите за придаване на масов характер на събитието. Налице е и известно нежелание за конфронтация и обтягане на отношенията със съседна Югославия.

Не е случайно, че подобни възпоменания по това време не са проведени в Югославия и Гърция, където паметта за Илинден е нежелана. Те се организират едва с установяването на българската власт там през април 1941 г.

 

Нещо повече, някои стари илинденци и техни потомци влизат в акционните комитети, които посрещат българската войска. Други като братът на Никола Карев - Георги Карев, активно сътрудничат на българската власт като кмет на Крушево.

 

Синът на легендарния Питу Гули, Стерю Гулев, е също кмет - на село Алданци и водач на контрачета, подкрепяща българската власт и бореща се с македонските партизани. Редица стари войводи и илинденци от 1903 г. идват от България, за да се включат в провежданите възпоменания на Илинден в самата Македония.

В случая говорим за събития, организирани по линия на държавната политика на София и носещи ясни великобългарски послания, които властта толерира, докато следи различните прояви на „автономизъм“ и „сепаратизъм“, както и посланията на Крушевската република за толерантност към малцинствата.

 

Най-тържествен е 40-ият юбилей през 1943 г., когато прояви има в Крушево, Охрид, Куманово и др. Център на възпоменанието си остава Крушево, където е отслужена панихида за мъртвите и молебен за оцелелите участници. В събитието се включват ветерани от македонското освободително движение, както и представители на Македонския научен институт и Илинденската организация, дошли от София.

 

Навсякъде възкресяването на спомена за Илинденското въстание се извършва по линия на българските държавни институции. Те пък определено изместват македонските бежански организации, които през 1933 г. са били основните инициатори и моделиращи паметта за Илинден.

Македонски (югославски) Илинден

Но освен тази великобългарска и лоялна на властта памет за Илинден видимо е налице по това време и друга, която използва годишнините и крушевскиот бай(j)рак срещу българската власт.

 

Характерна е обикновено за младата генерация, родена след края на Първата световна война и израснала в междувоенна, кралска Югославия. Ето защо партизанските отряди, действащи срещу българската власт, носят често имената на илинденци - „Питу Гули“, „Даме Груев“, „Яне Сандански“, “Пере Тошев“ и т. н. Видни дейци на съпротивата като Кузман Йосифовски са познати повече с псевдонима си Питу, вдъхновен от Илинден.

Към тази нагласа на една нова македонска генерация открехва вратата в спомените си и стамболовистът Петър Карчев – роден в Охрид през 1889 г., от 1902 живеещ в България, но завърнал се за втори път след 1918 г.

 

Нека да му дадем думата: „В Битоля областният управител Христо Гуцов ми разправи потресаващи работи за гоненията срещу македонската младеж, враждебно настроена срещу българските окупационни органи. Неколкократно беседвахме на тази тема и с митрополит Филарет, кириарх на Ловчанската епархия и временно управляващ Пелагонийската и Охридската епархии. Жестокостта на българската полицейска администрация спрямо македонските младежи беше страшна. Арестуваните младежи бяха инквизирани с най-сурови средства.“

 

Митрополит Филарет му разказва и за трогателната си среща в Битолския полицейски участък с дъщерята на местния аптекар Чальовски. Навремето баща й като легален деец е взел дейно участие в подготовката на Илинденското въстание. И тук митрополит Филарет разказва на Карчев: „Позовах се на проявения от баща й патриотизъм през 1903 г. Тя ми отговори твърде рязко, че тъкмо в името на илинденския патриотизъм се бори тя срещу българската власт заедно с другарите си.“

Видимо подобна нагласа на поколението, израснало в междувоенна Югославия е в основата на т. нар. „асномска Македония“. Както е известно в манастира „Прохор Пчински“ на 2 август 1944 г., в присъствието и на стария илинденец Панко Брашнаров, Антифашистското събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ) взема решение за бъдещето на Македонийа в демократска федеративна Йугославийа под формата на македонска држава със служебен йазик в нея - народниот македонски йазик.

 

Събранието обаче не е съвсем точно отражение на нагласата на дъщерята на битолския аптекар Чальовски. То носи антивеликобългарски, но не и антибългарски послания. Неслучайно сам МетодиЙа Андонов-Ченто кани и известните с българизма им Трайко Чундев и Йордан Чкатров да вземат участие във важното събитие. Ала в бъдеща Титова Югославия на първия остават още около пет години живот, на втория - малко над две. Всъщност, последващата нерадостна съдба и на тримата ще е свидетелство за подчинения вече на волята на Белград илинденски идеал.

 

Титовият Илинден

Всъщност, ако през 1933 г. сръбският режим забранява на населението във Вардарска Македония да отдаде почит на загиналите в Илинденското въстание, в Титова Югославия възпоменанията са вече възможни, но оркестрирани по определен начин от комунистическата държава.

Например 50-ият юбилей през 1953 г. е вече строго контролиран. Титова Югославия и Македония в нея като федерална единица се представят като въплъщение на мечтата на илинденци.

 

Дори в наскоро публикувани молби за пенсия Югославия на Тито се представя като реализация на идеала от 1903 г. В Крушево са открити паметници на Никола Карев и Пито Гули. От „българи“ през „македонски славяни“ въстаналите са вече просто „македонци“.

 

От македонския наратив ще бъдат скрити членът на въстаническия щаб в Битолски революционен окръг Борис Сарафов, както и председателстващият Солунския конгрес на организацията, който взема решение за въстание - Иван Гарванов.

 

Нежелани теми стават както българския книжовен език, използван от въстаниците и старата ТМОРО, така и поведението на илинденци след това през Първата световна война, когато сътрудничат с българската армия като своя.

Това кара българския комунист Владимир Поптомов още през 1948 г. да отбележи: „... и Гоце Делчев, и Гьорче Петров, и Яне Сандански, и всички ръководители на Илинденското въстание, ако бяха живи сега, щяха да ги обявят за „великобългарски шовинисти“ – не за друго, а затова че не знаят да говорят и пишат на друг език, освен на български.“

 

Тодорживковият Илинден

В отговор на тази югославска, Титова перспектива към Илинден 1903 г., българската политика, а след нея и българската историческа наука, от края на 60-те насетне променят един термин, който вече е съществувал десетилетия наред: „Илинденското въстание“ става „Илинденско-Преображенско“.

 

И ако до края на 60-те в София все още е възможно да се изтърве и старото „Илинденско“ въстание, изграждането на централизиран наратив от 70-те вече трайно го превръща в “Илинденско-Преображенско”. Та ако в Серски окръг то избухва на Кръстовден, нима трябва да го наречем „Илинденско-Преображенско-Кръстовденско“?

 

Видно е обаче, че ако в Скопие се опитват да скрият българските следи от миналото и единодействието с българската държава, то в София се опасяват от всякакво друго тълкуване на автономисткия проект, освен в „общобългарски“ и бъдещ присъединистки дух.

 

Къде е истината?

В случая различните изнасилени перспективи единствено опростяват и изкривяват картината на миналото.

Сред потомците на Илинден от 1903 г. по-сетне има очевидно различни политически ориентации, житейски съдби и национални идентичности. Видяхме и различните памети за Илинден. Видно е, че самата идея за „автономия“, поради своята мъглявост и отвореност, оставя и отворените интерпретации, разминаващи се понякога до неузнаваемост.

 

Ето защо трябва да се представя цялата картина и цялото многообразие в свободна дискусия. Иначе при проявена селективност лесно се намират в миналото доказателства за всичко.