България и сенките на Йоца Амстердам

Сретен Йосич се ражда през 1962 г. в малкото село Велика Крсна, в периферията на сръбската провинция. От ранна възраст той попада в кръговете на организираната престъпност, която през 1980-те и 1990-те процъфтяваше на Балканите, докато държавните институции се бяха оказали неподготвени за мащаба на криминалните трансформации.

Прякорът „Йоца Амстердам“ не идва случайно – десетилетия наред той е активен в Нидерландия, изгражда канали за трафик на кокаин от Латинска Америка към Западна Европа и се утвърждава като една от ключовите фигури в така наречената „Амстердамска линия“.

През 1995 г. Йосич е осъден на 15 години за убийството на Горан Марянович – Гокси Бомбаш, един от ранните примери за „криминално разчистване“ между сръбски престъпни групи. През годините след това името му се появява в редица дела в Нидерландия и Сърбия, включително по случая „Пуканич“ в Хърватия, макар и с различни резултати. През 2002 г. е арестуван в София по международна червена бюлетина и екстрадиран в Нидерландия, а след 2009 г. остава в сръбски затвор по обвинения за подстрекателство към убийства. Този богат биографичен пласт обяснява защо Йосич остава фигура, която буди внимание дори след повече от двадесет години отсъствие от България.

Причината за интереса към неговото освобождаване не се крие само в криминалните му биографии. Йосич е олицетворение на един „стар модел“ на балканските босове – антигерой, който съчетава страх, уважение и мистерия. В този образ се срещат безконтролна сила, умение за комуникация с всички, и сенчестата репутация на политическа сянка. Балканите обичат антигероя и Йосич е един от най-добре „опакованите“. Дори и днес, когато реалното му влияние е ограничено, името му служи като медиен и културен символ на прехода.

Фокусът върху България има своето историческо обяснение. През 1990-те страната е важен транзитен коридор за наркотици и други нелегални стоки, слабо контролирана от държавните органи и често използвана като „терен“ от международни мрежи. Йосич е присъствал на българска територия няколко пъти, използвал е София като логистична точка. Срещал се е с локални участници. Арестът му през 2002 г. показва, че държавните структури могат да реагират, когато има воля и международно сътрудничество. Но нищо не сочи, че той е интегрирал български групи или е имал трайно присъствие тук – напротив, българските криминални структури от 90-те са достатъчно автономни и фрагментирани, за да не позволят чужд бос да „завладее“ терена.

Паралелът със Земунския клан от Белград допълнително разкрива спецификата на Йосич. Земунците са класически пример за паравоенна, йерархично организирана престъпна група с проникване в силовите структури, способна да извършва поръчкови убийства и да оказва политическо влияние. Йосич, напротив, е логист и „търговец“ – неговата сила е в каналите и посредниците, не в демонстративната бруталност. Въпреки че и двете структури са използвали маршрути през България, техният подход и мащаб се различават коренно.

Интересът към Йосич в България днес е комбинация от носталгия по „знаковите“ фигури на 90-те, страх от потенциално възраждане на старите канали, и медиен ефект. Митът е силен и лесно се разказва – той е символ на „сивите“ зависимости, корупцията и прехода, който не приключи напълно. Обществото често реагира на образа, а не на фактите: влиянието на Йосич в реалността е ограничено, но легендата около него остава жива и примамлива.

Така, три десетилетия след първите му действия в Европа, Сретен Йосич продължава да бъде персонаж между факт и мит, между реална заплаха и символичен образ. Неговото освобождаване е повод за припомняне на една епоха, на вакуума на институциите и на сложните взаимоотношения между подземния свят и държавата. Митът за балканските босове продължава да живее, защото фактите никога не са били достатъчни, за да го заменят.