Люба Кулезич за тежкото морално зацикляне и диагнозата „ценностна катастрофа“

Така започва изповедта на един перничанин, познат на Николай Слатински, публикувана в блога му. Когато Слатински по собствените му думи изпаднал от всякъде, онзи престанал да общува с него, а уж му бил приятел. Слатински наистина си създаде маса неприятели, когато с гръм и трясък напусна първо СДС преди години, а после и поста на съветник в първия мандат на Първанов. Сега преподава национална и международна сигурност и списва лют опозиционен сайт. В него на прицел е корупционната олигархична матрица, доминирана от ГЕРБ в момента, но не без приноса на всички партии на прехода.

Та познатият перничанин внезапно заговорил бившия си приятел. И продължил със откровенията на дълбоко обиден човек. „Не знам. Сега вече съм никой. По-кръгла нула и от най-кръглата нула. Даже един от местните началства ми скръцна със заби, че имам десетина хиляди да додавам. Та ме е и страх. Защото не си поплюват. От мен да знаеш едно – краде се, та знае ли се. Разбойнически се краде, това обществени поръчки, това еврофондове – ами на тях се гледа като на плячка. Плячкосване пада, бедна ти е фантазията! И крадат с всички нечестни и честни средства. Не се чуди – има и честни средства. Честните са, когато са по закон. Както викаме, знаеш, в Пернишко – тия са се утепАли да крАднат – и криминално, и по закон. Но мен ме изхвърлиха като мръсно коте. И не ме е даже толкоз яд, че ме изгониха по абсолютно гаден начин, а че ме е страх да си отворя устата!

Страх ме е, но то си е и за страх, защото е страшно и понеже са страшни!Добре, че нямаше как да върви още с мен. Нищо не му казах, мълчах и си събирах мислите – предстоеше ми да уча младите хора що е то национална сигурност и има ли тя почва у нас.“ Някой в коментарите отдолу написал: „Това е политическа фантастика! Кой мошеник, участващ в схемите ще ти се изповяда, освен ако и ти не си в тях?“

Не знам дали е фантастика, но звучи убедително. Дори не е нужно да се казва за кого играят тарторите на описаната схема. По-страшното е, че няма значение дали става дума за ГЕРБ, за БСП, за ДПС. Както навремето пееха трио НЛО: „Ах, мили мои партии любими, аз ще бъда с таз, която е на власт“. Въпросът е, че от историята лъха тежко морално зацикляне, безизходица, като при нелечима болест. Това ми напомня друг един подобен сюжет, но от годините на НДСВ. Виден психиатър ми разказа случая със негов много труден пациент. Страдал от крайна фаза на клинична депресия.

Иначе бил силен мъж, охранител, през прехода имал доста срещи с видни мутри и приватизатори, можел да се включи в техните мародерски схеми. Но имал нещастието да разполага със съвест и с известна религиозност. Не се възползвал от шансовете, които му подхвърляла съдбата /или средата/. Докато един ден не осъзнал, че е беден и непотребен. Депресията му се изразявала в самоубийственото съжаление, че не е крал, че е бил честен. И двата разказа описват едно и също нещо: наричат го „ценностна катастрофа“. Състояние на цяло едно общество, в което разликите между добро и зло не просто се стопяват. Те сменят местата си. Когато същият този Слатински твърди в друг свой текст, че спешно се нуждаем от морална революция, звучи правдиво. Въпросът е има ли кой да се заеме с тази непосилна мисия. Също като в онзи виц за тримата юнаци, които се представяли за седемте самураи, а като ги питали: Как тъй сте седем, като сте само трима, те отговаряли: Ами, няма кадри…кадри няма.

Люба Кулезич - BiT














Така започва изповедта на един перничанин, познат на Николай Слатински, публикувана в блога му. Когато Слатински по собствените му думи изпаднал от всякъде, онзи престанал да общува с него, а уж му бил приятел. Слатински наистина си създаде маса неприятели, когато с гръм и трясък напусна първо СДС преди години, а после и поста на съветник в първия мандат на Първанов. Сега преподава национална и международна сигурност и списва лют опозиционен сайт. В него на прицел е корупционната олигархична матрица, доминирана от ГЕРБ в момента, но не без приноса на всички партии на прехода.

Та познатият перничанин внезапно заговорил бившия си приятел. И продължил със откровенията на дълбоко обиден човек. „Не знам. Сега вече съм никой. По-кръгла нула и от най-кръглата нула. Даже един от местните началства ми скръцна със заби, че имам десетина хиляди да додавам. Та ме е и страх. Защото не си поплюват. От мен да знаеш едно – краде се, та знае ли се. Разбойнически се краде, това обществени поръчки, това еврофондове – ами на тях се гледа като на плячка. Плячкосване пада, бедна ти е фантазията! И крадат с всички нечестни и честни средства. Не се чуди – има и честни средства. Честните са, когато са по закон. Както викаме, знаеш, в Пернишко – тия са се утепАли да крАднат – и криминално, и по закон. Но мен ме изхвърлиха като мръсно коте. И не ме е даже толкоз яд, че ме изгониха по абсолютно гаден начин, а че ме е страх да си отворя устата!

Страх ме е, но то си е и за страх, защото е страшно и понеже са страшни!Добре, че нямаше как да върви още с мен. Нищо не му казах, мълчах и си събирах мислите – предстоеше ми да уча младите хора що е то национална сигурност и има ли тя почва у нас.“ Някой в коментарите отдолу написал: „Това е политическа фантастика! Кой мошеник, участващ в схемите ще ти се изповяда, освен ако и ти не си в тях?“

Не знам дали е фантастика, но звучи убедително. Дори не е нужно да се казва за кого играят тарторите на описаната схема. По-страшното е, че няма значение дали става дума за ГЕРБ, за БСП, за ДПС. Както навремето пееха трио НЛО: „Ах, мили мои партии любими, аз ще бъда с таз, която е на власт“. Въпросът е, че от историята лъха тежко морално зацикляне, безизходица, като при нелечима болест. Това ми напомня друг един подобен сюжет, но от годините на НДСВ. Виден психиатър ми разказа случая със негов много труден пациент. Страдал от крайна фаза на клинична депресия.

Иначе бил силен мъж, охранител, през прехода имал доста срещи с видни мутри и приватизатори, можел да се включи в техните мародерски схеми. Но имал нещастието да разполага със съвест и с известна религиозност. Не се възползвал от шансовете, които му подхвърляла съдбата /или средата/. Докато един ден не осъзнал, че е беден и непотребен. Депресията му се изразявала в самоубийственото съжаление, че не е крал, че е бил честен. И двата разказа описват едно и също нещо: наричат го „ценностна катастрофа“. Състояние на цяло едно общество, в което разликите между добро и зло не просто се стопяват. Те сменят местата си. Когато същият този Слатински твърди в друг свой текст, че спешно се нуждаем от морална революция, звучи правдиво. Въпросът е има ли кой да се заеме с тази непосилна мисия. Също като в онзи виц за тримата юнаци, които се представяли за седемте самураи, а като ги питали: Как тъй сте седем, като сте само трима, те отговаряли: Ами, няма кадри…кадри няма.

Люба Кулезич - BiT