Николай Милчев:Трагедия е, че младите ни плашат. Обичаме си блатото

Дори образованите, високообразованите, са ни подозрителни. Щом са толкова образовани, няма начин да не избягат и да ни оставят – така мислим ние.

Някога имаше една приказка: „Учи, да не работиш!“ Сега приказката е друга: „Изучи се, за да се махнеш!“
Защото, трябва да си го признаем – България от години не е държава в Европа и на Балканите, а си е остров, който се рее и пътува неясно накъде.

Трагедия е, че младите ни плашат. Вярно, гласуваме за тях – от зор, от мъка, от кражби, които ни оглозгаха, искаме да избягаме от старото блато и мутрите, но младите ни плашат. Младостта ни плаши.

Много, ама много обичаме кралимарковците в мускулестия смисъл на думата. По-ясни са ни четвъртитите гардероби с уши като зелеви шумки и чело от три сантиметра. С тях ние я караме вече повече от три десетилетия или повече от сто години, или кой знае откога…

Погледнете само старите министри – погледнете ги внимателно и ще видите каква гротеска са немалка част от тях, какви са специалисти само, какви са юнаци над юнаците и както казваше баба ми – какви са убавци.

Но сегашните ни се струват прекалено деликатни, прекалено с костюмчета… И дипломите им – също прекалени.

Тупането в косматите гърди и възгласите „булгар, булгар“, с които Бай Ганьо цепи въздуха в чужбинската баня, са музика за ушите ни. Пали ни се патриотичната кръв завинаги.

Топим се, изчезваме като лански сняг, но това е положението – обичаме си и блатото, и острова, и стареенето.

Николай Милчев