Събота е. Малко истинска поезия срещу махмурлука, не само петъчен...

Снощи препрочетох стихове на Борис Христов – онзи, дето се е заселил в Гоцеделчевското село Лещен. Там в Родопите е решил да прави… каквото е решил.

През 2010 г. в открито писмо до Министерския съвет, изпратено и до БТА, Борис Христов, пише, че е научил за предложение на правителството да бъде удостоен с високо държавно отличие, но отказва да го приеме.  

Ето какво пише:

"Уважаеми дами и господа министри,

От медиите научавам, че на заседание от 26 май Министерският съвет е приел решение да бъда награден с орден "Св. Св. Кирил и Методий" - І степен - за заслуги в областта на културата.

Като оценявам вашето признание, уведомявам ви, че отказвам високото отличие, защото противоречи на моето решение от времето далеч преди промените в България - да не приемам държавни отличия, независимо от това коя политическа сила  управлява страната.

С благодарност за разбирането: Борис Христов".

Този отказ не е по силите на всеки.

Този отказ ни е нужен днес повече от всякога.

Борис Христов е автор на „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“, стихосбирки, писани във времето, когато управляваше Тодор Живков. Отказът от ордена е от началото на периода, когато да ни управлява се захвана, а ние допуснахме – Бойко Борисов.

Поезията и въобще творчеството нямат общо с тези двамата. Макар, че кой знае…

Автор е на романа "Бащата на яйцето" (1988), на новелите "Сляпото куче", "Долината на обувките", на книгите "Думи и графити" (1991), "Крилете на вестителя" (1991),  "Смъртни петна" (1991), " Думи върху други думи" (1992), "Каменна книга" (2006).

Написал е сценарии за игрални, анимационни и документални филми: "Корабът" (1980), "Смъртта на заека" (1982), "Сънувам музика" (1983),  "Лабиринти"(1984), "Бащата на яйцето"(1991) и др.

Съставител е на сборници и антологии: "Български разкази на ХХ век" (1995), "Народни писмена" (1995), "Веда Словена" (1998).

Борис Христов                        

СЪБОТА

Пак лети неуморната събота
с кречетало в ръка - ще събори стените.
И виенската люлка на въздуха
размотава звънливия смях на жените.

Пак прогизва от вино следобеда.
Даже старците влизат в дълбокото
и от свойте угаснали кораби
махат веслата, гледат с биноклите.

Само ти ли, поете, в зелената шума
на стиха като бръмбар се ровиш
и се блъскаш, и плачеш над думи,
и достигнал стената, се връщаш отново...

Остави пеперудата, нека играе -
карфицата тя сама ще намери...
И да тръгнем - отвънка трамвая
навива своята стара латерна.

Да се хвърлим в нощта, в тая мелница,
от звездите въртяна - нека ни смеле, -
като знаем колко малко живеем
и колко дълго ще бъдем умрели.

МОЛИТВА

Мъглата като балтон е провесила празни ръкави -
обличам балтона, направен по моята мярка.
И моля се - никого в тая нощ не забравяй,
господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.

Дай на бедняка спокойствие - до обяд да подреме,
пари на глупака - да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да намери в театъра своето място играча;

покани на вечеря поета - напълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово чакане
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;

избери за палача някое друго призвание,
смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,
затегни в самолета на децата коланите
и отведи до леглото стареца, който си ляга;

дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
рай направи за дървото, което на ъгъла чака...
А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия, господи, нозете на моята майка.

СТРАХ

Издъхва земята - остава без сили.
Като бик повален сред вселената.
Колач е човека - с брадва и шило,
дошъл на последното земно веселие.

Мирис на гнили треви и умряло
стига до тъмните ноздри на бога.
Слънцето ближе димящото тяло,
но един е езика, а раните много.

Да не бяха пастирите някакви луди,
а поети да водят човешкото паство,
нямаше да вали от небето барут и
да съска фитила към земното царство.

А каква е съдбата днес на словесния
мъченик и родител на стихове -
да се кланя на хора по-малки от лешника
и да трепери от тяхното кихане.

Да живее раздиран от хиляди думи,
но да мълчи в тишината съсирена,
като свирка в ръката на лудия
и като Йона в корема на рибата.

Да седи в полумрака на своята стая
и да разплита небесната кошница,
или пък умрял - да отива към рая,
следван от дивото стадо доносници...

А когато затвори след него капака
тълпата свирепа, ноздри надула -
да гърмят небесата над гроба му, сякаш
боговете събарят вавилонската кула.

***

Потънали в национален махмурлук, оставаме слепи и глухи за думите - часовникът на съзнанието. Минахме през Съединението, Независимостта и Будителите - не помага. Опиване ли е, анестезия ли? Или нашенската заблуда, че животът е вечен и има време за всичко... 

Огнян Стефанов