„Възраждане“ използва оставката, за да рестартира кампанията срещу еврото

Аргументите на „Възраждане“ се основават на тълкуване на Акта за присъединяване към ЕС от 2005 г., според което България имала право да поиска удължаване на изключението за въвеждане на еврото. Костадинов твърди, че страната може да се позове на „непреодолима сила“, тъй като се очертава да влезе в еврозоната без редовно правителство и без приет бюджет. Тази теза, обаче, не е подкрепена с официална правна позиция от европейските институции, нито е ясно дали подобно искане би било разгледано.

В изказването си Костадинов смесва бюджетни, политически и идеологически аргументи. Той заяви, че бюджетът за 2025 г. можел да бъде удължен и през 2026 г., като подчерта, че в него „не фигурира думата евро“. Лидерът на „Възраждане“ отново използва обидни квалификации по адрес на европейската валута, което е в унисон с дългогодишната линия на партията срещу членството на България в еврозоната, но не допринася с конкретни икономически аргументи.

Костадинов съобщи още, че е изпратил писмо до президента Румен Радев с искане за спешно свикване на Консултативния съвет за национална сигурност заради „рисковете от незаконно вкарване на България в еврозоната“. До момента няма публична информация държавният глава да е реагирал на това искане.

По думите на председателя на „Възраждане“ най-добрият сценарий бил предсрочни парламентарни избори в края на март. Той допусна теоретично възможността за ново управление в рамките на сегашния парламент, но призна, че на практика това е малко вероятно.

Поведението на „Възраждане“ след оставката на правителството се вписва в познат модел – използване на всеки институционален вакуум за подгряване на страхове и за внушаване на несигурност около стратегически решения, вече взети на европейско ниво. Вместо конкретни предложения за излизане от кризата или за гарантиране на стабилен преход към еврото, партията отново залага на декларативни действия без реален правен или политически ефект. Самото предварително признание на Костадинов, че проектът няма шанс да бъде приет, подчертава по-скоро пропагандната, отколкото управленската му цел.

Допълнително съмнение буди и фактът, че „Възраждане“ представя еврозоната като външна заплаха, докато системно избягва темата за икономическите рискове от продължителна политическа нестабилност, изолация и загуба на доверие от страна на европейските партньори. В този контекст настояването за „форсмажор“ изглежда като опит да се легитимира собственото нежелание за участие в реални решения и прехвърляне на отговорността върху абстрактни „европейски сили“.

Така инициативата за отлагане на еврото се превръща в пореден елемент от антисистемната реторика на партията, която използва институциите основно като трибуна за политическа конфронтация. Вместо да допринася за стабилизиране на ситуацията, „Възраждане“ рискува допълнително да задълбочи разделението в обществото. Залага на сблъсък с европейския курс на страната в момент, когато България има нужда от яснота, предвидимост и работещи институции.