10 януари 1997: Счупени глави, счупени прозорци и 5$ заплата

Асен Агов, народният представител от Синята коалиция, си спомня този ден като един от най-бурните в живота му. „Бях в 9 ч в парламента, след това имах среща с американския посланик, а по-късно отидох на интервю за „Свободна Европа”.” По-късно задният вход на парламента бил вече разбит, прозорците – изпотрошени.

„Демонстрантите ме изхвърлиха в парламентарната група на СДС през прозореца. Влезна жандармерията с тонове въоръжение и ние налягахме по земята. Към 11 ч излязохме на площад „Александър Невски”, където хората се бяха събрали. Прибрах се вкъщи, за да се облека по-добре и да взема жена ми, и пак се върнах, беше змейски студ.

В парламента станах свидетел как двама полицаи гонеха с палки репортерка на Ройтерс. Аз се опитах да я защитя. Притесняваха се репортерката да не види, че от задния вход на парламента бяга парламентарната група на БСП с чанти на главите. Спомням си как през деня демонстрантите замеряха Николай Добрев. Като излязох от парламента, видях как жандармеристи и полицаи с маски, каски и палки гонеха и биеха студенти по „Цар Освободител”. Тръгнаха да ме бият и мен, и жена ми, но един от тях се усети, че съм народен представител. По-късно разбрах, че са пребили и Филип Димитров.”

Според Асен Агов са се променили много неща оттогава. „Инфлацията беше около 1200%. През юли  актуализирахме пенсиите, които бяха стигнали жалката сума от 3$. До края на мандата ни бяха увеличени около 26 пъти. България започна преговори за членство в Европейския съюз.”      

Камен Воденичаров на 10 януари е бил в БНТ и е следял събитията. „По-късно  се озовах с колата на барикадата на Орлов мост, приятелката ми Елина заминаваше за Париж и трябваше да я изпратя до Бургас да се види с родителите си. Тълпата ни заобиколи отвсякъде. На прозореца ми чукна синът на колежка от телевизията с молба да се обадя на майка му от мобифона и да я успокоя, че е добре, защото не се е прибирал от три дена и ще стои до последно.

С Елина не бяхме сигурни дали ще излети самолетът й от София, всичко беше блокирано. Решихме, че ако се наложи, ще се пробваме с кола до Истанбул и оттам да излети. Тръгнахме в 10 ч вечерта на 10 януари на път от София към Бургас, най-голямата ми авантюра в живота.

Преминахме през 5 барикади тази нощ – в София, Пловдив, Сливен, Ямбол и Бургас. На първата на Орлов мост ме пуснаха с думите: „Две коли минават днес оттук – на президента и вашата.” Пътувахме 30-40 мин през страната, без да засечем нито един автомобил. Като стигнахме Сливен, ни се изпречи сърдит господин с думите: „Няма да го пуснем г-н Воденичаров, никой не минава тази вечер, няма да мине и той.” След много молби го склоних, но само при условие да изпея няколко песни. А той ме изпрати с думите: „В Сливен и Ямбол не са се събирали толкова хора от Априлското въстание.”

В Бургас ни посрещнаха със знамена. Не се наложи да пътуваме до Истанбул, защото отвориха летището. Трябваше още на 18 ноември 1989 г. (първия митинг на зараждащата се опозиция – бел. ред.) да ги набием и хвърлим в Перловската река, щеше да е по-добре днес. Но не се отменя, отлага се само. Тогава Желю Желев ни спря с думите „Мир да има”, разказа Воденичаров.

Васко Кръпката „както всички прогресивни хора” е бил там и както по-интелигентните от тях не е участвал в обръщането на коли и мятането на камъни, тъй като смята, че насилието не ражда нищо. „Радвах се на тази енергия, радвах се на този... как му беше името с мустаците - Жорж Ганчев, как бягаше и някакви образи го гонеха с камъни. Спомням си как по телевизията Клара Маринова пееше съветски песни с една къса пола и показваше баджаци. Спомням си и страха на комунистите в очите им и надеждата в очите на хората.” Васко Кръпката смята, че тази надежда е била оправдана за много от нещата: „Като да бъдем свободни, станахме част от Европа и света, да имаме свобода на мнение и свободни избори, да има банани по магазините.”

Основното нещо според него обаче не се случи: „Не се събудиха хората или ги приспаха. Аз на митингите, преди да се кача на сцената, бях винаги долу с барабанче, с тромпет. Дори бях на първа страница на вестник „Дума”, където пишеше, че екстремистите се събират. Аз тогава ходих с рокерско яке и надувах военен тромпет със сигнал „Тревога” и с едно барабанче думках и те не издържаха”, спомня си Васко Кръпката.  

Богдана Карадочева не е пропуснала нито едно от шествията. „Тълпата минаваше под прозореца ми, живеех на бул. „Витоша”, и аз се присъединявах и отивахме на площад „Александър Невски” и пеехме.  Беше много студена зима.  На 10 януари шествието ни заведе до Народното събрание.” Естествено, че България не е същата оттогава, убедена е Богдана Карадочева. „Има свобода на словото, свобода на мисленето, свобода и инициативност на търговците. Идеята, за която се борихме, в никакъв случай не е била предадена.”

Frognews.bg