Живот без качества

Качеството на живот е нещо по-различно от елементарния, бакалски мислен просперитет. Има общо с тъй нареченото “добруване”, но не само. Измерва се със съдържанието на паницата, но и с доста други неща. И за неговата наличност не са достатъчни нито магистралите, нито спортните зали, нито “българският Лувър”.

Качеството на живот предполага освен материалните наличности и ред неосезаеми такива. Предполага предвидимост, систематичност и подреденост в обществения живот. Предполага – преди и над всичко друго – справедливост. Предполага валидни за абсолютно всички граждански отговорности и права. Предполага свобода, но и нетърпимост към слободията. Предполага граждански ценности и модели, които оформят в общественото съзнание мярата за добро и зло. И когато тази мяра е загубена, никакво качество на живот не може да има.

Стремежът към качество на живот е основната енергия, която създава държавата. И това е така, защото именно този стремеж е целта, за която се договарят гражданите, възлагайки на различните управляващи определени функции и регулации.

Точно този стремеж впрочем превръща обитаващите една територия в граждани. Ако той липсва, те просто си остават поданици, които чакат някой “тато” да определя живота им – все едно дали е Тодор Живков, Симеон Сакскобургготски или техният бодигард.

Качеството на живот е това, което днес ни липсва. И което най-усърдно бива подменяно – все едно дали с блянове за “социална” държава, обслужващи всъщност родната олигархия, магистрални политики или чалгаджийски жестове.

Два примера за това, което е несъвместимо с основната функция на държавата – да създава качество на живот. Два от неизброимите.

Първият е дребен, битов и принадлежащ към вулгарното ежедневие – но доста симтоматичен. В събота следобед в Бургас някакъв си Божидар Каракашев, фрашкан с алкохол и метадон, и въоръжен с три ножа и мачете, тръгнал да коли съседите си с викове “Ще ви изкормя всички, ще ви заколя до крак!”. Причината – някой бил паркирал колата си там, където обичайно оставял своята. Резултатът – четирима наръгани в болницата.

Ще кажете – ама това нищо не е, колко такива случаи има. Има, да. Само че има и една дребна подробност – въпросният Каракашев не е прочута местна мутра, не е касапин или каруцар. Този пещерен човек е... програмист. Много тих и кротък, най-умният и най-възпитаният – както го характеризира една от свидетелките на каспския подвиг.

И точно затова не сме държава, а територия. Да тръгнеш да колиш и изкормяш съседите си, защото някой бил паркирал на твоето място – това е класически пример за липсата на мяра за добро и зло. Държава, в която подобна мяра липсва, не изпълнява най-основната своя функция – с колкото и фасадни институции да бъде обкичена.

Вторият пример не е толкова банален, но е не по-малко характерен за държавническата ни мизерия. Бойко Борисов, божем министър-председател на България, само преди седмица прояви поредната си загриженост за българския футбол. Той, видите ли, щял да намери спонсор на ЦСКА. И то не какъв да е, а самия... РАО “Газпром”. За което бил говорил с президента Алексей Милер, като условието, което сам е предложил, е накратко следното – до октомври да тръгне “Южен поток”, а в знак на благодарност за рубладжийската оперативност руския гигант да “влезе” в ЦСКА!

Дословно: “Дойдоха Дучето, фен клуба с молба към мен. Казах им, че съм говорил с президента на „Газпром” Милър, че ако влезе октомври „Южен поток” с 50/50 собственост на тръбите, най-титулуваният ни клуб е добре да получи спонсор.” Интересно и безспорно уникално – я си представете примерно как английския премиер приема за разговор боса на футболните хулигани и откликва на молбата му да потърси спонсор – примерно за “Манчестър Юнайтед”. И си представете какво ще му се случи сетне на горкия Дейвид Камерън – в неговия мъглив Алибон, дето открай време се занимават с култивиране на качество на живот.

И към това – не става дума за нещо друго – а точно за “Газпром” – което не е компания, а е дългата ръка на Путин и на руската имперска политика; и за “Южен поток”, чрез който Русия се опитва да предотврати опитите на ЕС да диверсифицира газовите си доставки, осъществявайки своя проект “Набуко”...

И затова е истина – щом подобни прецеденти са възможни (впрочем вече са не само възможни – те са обичайна практика, към която привикваме така, както наркоманът към лулата с опиум) – на територията България наистина няма държава.

Живеем зле – което не значи непременно – бедно. Живеем хаотично, глупаво и без достойнство, живеем без нравствена мяра и вяра в това, че държим живота си в своите собствени ръце. Живеем живот без качества – и няма нищо чудно в това, че българите са сред най-нещастните нации на тази планета.

Едвин Сугарев, svobodata.com