Окото на Фрог: Българският Йерусалим ръждясва и буренясва

... Автобусът завива наляво и спира на метри от залива. „Това е нашата принцеса на брега на Златния рог...”, дочувам думите на екскурзовода Исмет от "Караджъ Турс", но зад високата стена на църквата се виждат само някои от куполите. Най-високият от тях е позлатен, другите очакват своите дарители. Олтарът е обърнат към Златния рог, а над притвора стърчи самотно 40-метровата камбанария.

Качваме се на малката издатина на оградата и поглеждаме вътре през загражденията. Паянтовите бараки на строителите са килнати на една страна и продънени. Църковните алеи са занемарени, а цветята и храстите по тях изпотъпкани и  прашни. Яд и съжаление стискат душата ти, но дори и да искаш няма къде да оставиш някоя и друга пара за възстановяването на храма. Тъжно е, страшно е. Едва ли има българско сърце, което да не се свие, когато види православния извор  на самочувствие и гордост в квартал „Фенер” на колене.



Шедьовърът на архитекта Азнавур е на път да се превърне от жива памет в спомен за изгубена светиня. А екскурзовъдът припомня, че точно от този шедьовър е дошла идеята на Густав Айфел за Айфеловата кула.

Преселилият се от Асеновград в Истанбул Исмет продължава своя разказ: По време на Възраждането в турската столица Истанбул живели над 50 000 българи, сред които хора с европейско възпитание и ориентация, като българинът на турска държавна служба княз Стефан Богориди и адвокатът и философ Лазар Йовчев, сетнешен екзарх Йосиф. Днес те наброяват едва петдесетина.

С първия храм нашенци в Истанбул се сдобили през есента на 1849 година. Княз Богороди, по–известен като Алееко паша,  дарил на българската община две свои каменни и една дървена къщи край Босфора. Долният етаж на дървената къща бил превърнат в параклис и осветен на 9 октомври 1849 г., а по-късно бил превърнат в храм с патрон свети Стефан - покровителят на дарителя. Този храм е прословутата Дървена църква. Поради липса на средства за строителство, в него са служили близо половин век.

През 1850 г. двете каменни къщи са разрушени, а с материалите от тях е завършен метоха - триетажна сграда с 25 стаи. На 27 февруари 1870 г. султан Абдул Азис издава ферман за създаването на Българската Екзархия. Двадесет години по-късно високата порта  разрешава на Екзархията да построи на мястото на дървената църква нова. По инициатива на екзарх Йосиф основният камък бил положен на 27 април 1892 г. Понеже мястото било насип, архитектът Азнавур предложил конструкцията да бъде от сглобяеми железни плоскости на  фирмата на Рудолф фон Вагнер от Виена.
Желязната църква "Свети великомъченик Стефан" била осветена от екзарх Йосиф на Рождество Богородично на 8 септември 1898 година. В двора й са погребани Иларион Макариополс, Екзарх Йосиф, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки.

Бързо и стегнато екскурзоводът изброи  препирните и перипетиите около построяването и отстовянето на Желязната църква през първите сто години на съществуването й. Припомни за шамара, който Георги Сава Раковски  ударил на опонент в защита на църквата, за султанското «Бетти!» /»Казах»/ в битката с гръцките фанариоти, за уважението на високата порта към Алеко паша, за гордостта, че на брега на Златния рог няма джамия, а има храм и то български.

«Трима българи – четири мнения», завършва философски  Исмет в потвърждение, че  проблемите на  Желязната църква тръгнали още от полагането на първия камък и продължават  до днес.

Няколко години вече църквата е затворена. Идвали някакви майстори от Пловдив, после от Пазарджик, подхващали работа, но бързо си стягали саковете и отпрашвали за България. Свършвали и парите, и ентусиазмът им. Вътре в църквата не можахме да влезем.

Разбрахме, че преди десетина години Вселенският патриарх извършил служба пред реставрирания иконостас. Възстановени били и 40-те икони  с парите на частни дарители и бившият кмет на Пловдив Иван Чомаков. За пълното възстановяване на храма в квартала "Фенер"  са необходими още много средства.

Дори на 100-годишнината от освещаването на Железната църква българите остават разделени и честване почти не е имало. На 8 септември 1998 г. българският храм на брега  е  заключен и самотен. Църковното ни настоятелство в Истанбул се оплело в административни неразбории и отложило празника. Св. Синод в София също не си мръднал пръста. Нямало  празник, а партриарх Максим и всеаленския патриарх сякаш забравили за юбилея. Вяло и тъжно преминава и 110-годишнината на Желязната църква.

От подпочвените води на мястото, църквата бавно потъва. Влагата ерозира желязната и снага. Въпреки усилията, които църковното настоятелство полага да я позакрепи, състоянието й се влошава с всеки изминат ден. Над «Св. Стефан» в момента е надвиснала реалната опасност турската държава да реши, че  имотът е изоставен и безстопанствен и  автоматично да стане собственост на държавата. Тази злочеста участ вече сполетя единственото българско училище в Истанбул.


Мрачен и тъжен сивее и метохът срещу Желязната църква. Някой сеща ли се, че в него Петко Р. Славейков е написал  «Изворът на белоногата», ечат думите на екскурзовода. И не само. Тук се списвали и печатали над двадесет вестника и списания. Славейков издавал вестниците "Македония" и "Гайда", Драган Цанков - вестник "България", Марко Балабанов - седмичника "Век". Други български вестници от това време са "Съветник", "Право", "Напредък", "Турция", "Зорница", "Време", както и списанията "Любословие" , "Читалище", "Български книжици". "Кирил и Методий".

Фондациите "Български православен храм Свети Стефан в Цариград"  и фондация «Мизия» са си поставили смелите цели да спасят църквата, но едва ли ще им стигнат силите. От църковното настоятелство в града  твърдят, че истанбулската община вече е отпуснала няколко милиона. В следващите месеци ще се ремонтират колоните на самата желязна конструкция на сградата, а някои от тях, които са ръждясали, ще се подменят изцяло. Предстои да започне работа и по метоха към църквата, където трябва да се ремонтира външната фасада. Това обяснява от години председателят на настоятелството Васил Лязе, но и от години «Св. Стефан» стои опасана в скелета. Къде е тук мястото на българската държава, на Св. Синод?


Желязната църква , макар и да продължава да е българска светиня в древния и вечен град  край Босфора, бере душа. Докога българският Йерусалим в Истанбул ще бъде не само символ на българщината, а и на срам за България с катинара на вратата си?