Режимът в Турция се превръща в ислямска хунта

Над 50 хиляди човека попаднаха в арестите, малтретирани и унижавани – военни, държавни служители, съдии и прокурори,  университетски преподаватели, адвокати, полицаи, учители. Всички, които са пречка за управляващата в Анкара ислямистка хунта, начело с Ердоган, да тласне държавата към Шариата...

Сегашните събития в югоизточната ни съседка не са изолирано, случайно явление. Те са продължение на една целенасочена, репресивна политика и отразяват управленската философия на  Партията на справедливостта и развитието от идването й на власт през 2003 година до днес,  пронизана от яростен, пълзящ неоосманизъм и от  идеята за реанимиране на Халифата. Светските принципи на Ататюрк ставаха все по-неудобни за новите поклонници на султанската държава и те побързаха да преформулират  националните приоритети в нова доктрина, залегнала и в програмата на ПСР. Според нея до 2023 г. Турция трябва да стане не само регионален икономически и военен лидер, но и да се върне в „своите исторически и географски територии“, включително бившите вилаети на империята. Част от съдържанието й се съдържа и в казаното от турски дипломат пред негов американски колега преди време: „Турция рано или късно ще потърси реванш за поражението на нейните войски при Виена през 1683 година и така ще възстановим своите позиции в Европа“...

Основна преграда пред бляновете на ислямистите винаги е била армията като пазител на светските устои. Затова нейното спорадично обезглавяване и честите рокади по върховете се оказаха недостатъчни, за да бъде окончателно отстранена от политиката. Нужно бе нещо особено скандално и дискредитиращо, което да оправдае репресиите срещу нея. Така още през 2007 г. бе изфабрикувано делото „Ергенекон“, по което четири години по-късно арестуваха 250 офицери, 40 генерали /десет процента от командния състав на армията/, десетки общественици, преподаватели в университети, журналисти. Сред тях се оказа и шефът на военното разузнаване Исмаил Пекин, заради „съучастие“ в създаването на специални сайтове за пропаганда срещу правителството и подготовка на  терористични актове за дестабилизиране на страната. Обвиниха ги в подготовка на преврат срещу кабинета на Реджеп  Ердоган, приписаха им и участие  в конспиративни акции на т. нар. „Дълбока държава“. Някои от обвиненията срещу арестуваните се позоваваха и на някакви съмнителни /според запознати с турските правораздавателни нрави/ данни. Сред тях бяха и сведения, че офицери от Генералния щаб и командващи армии са подготвяли свалянето на кабинета с изненадващи операции на специално подбрани военни части – под кодовите имена „Якомоз“, „Лунна светлина“, „Елдивен“ и „Русо момиче“. А самото разследване  започна след като полицията откри бойни гранати в една невзрачна постройка в Истанбул. Последваха арести на  предварително набелязани хора, за да притиснат военните и политическата опозиция до стената. За основна фигура при създаването на „Ергенекон“ и друга тайна мрежа /“Боен чук“/ за сваляне на правителството властите  посочиха бившият началник на жандармерията генерал Сенер Ейругур.

Репресиите на самоувереният до маниакалност  Ердоган и неговото правителство доведоха до невиждан прецедент в историята на Турция – тогавашният началник на Генералния щаб ген. Себахтин Кошанер и командващите  сухопътните, военновъздушните и военноморските сили подадоха колективна оставка. Последва и обръщение на ген. Кошанер до армията, ето част от него:“Над 250 висши офицери са несправедливо арестувани по фалшиви обвинения за заговор срещу правителството и биват съдени в един корумпиран съдебен процес, а аз не мога да ги защитя. Както много юристи заявиха, невъзможно е да възприемаме  тяхното задържане като съобразено с универсалното право, моралните ценности и правосъдието. Опитват се да създадат впечатлението, че турските въоръжени сили са криминална организация. Послушните медии покорно подхванаха тази политическа линия с клевети, лъжи и очерняне“...

Разбира се, това не направи особено впечатление на управляващите в Анкара и за пръв път начело на Генералния щаб застана полицай – удобният на Ердоган ислямист Неджет Йозел, шеф на жандармерията. Така бе осигурена още една възможност за проникване на Шариата в най-висшите ешелони на армията.  Междувременно репресиите не стихваха, те засегнаха и опонентите на Ердоган в Меджлиса. След като на изборите през 2011 г. партията му не успя да спечели квалифицирано мнозинство, за да промени конституцията в своя полза, тя започна маневри с опозицията с обещания за „конструктивен диалог“. Този „диалог“ се оказаха поредни арести на депутати и забрана на политически партии с обвинения за връзки с кюрдската съпротива и дежурното: подготовка на преврат срещу правителството. Така, според едно изследване на тамошния Национален съюз на адвокатските колегии, броят на задържаните за няколко години бе достигнал 350 000 човека. Значителна част от тях стояли продължително време в килиите, без да им бъде предявено обвинение или да стигнат до съда.

Действията на Ердоган срещу светските принципи на Републиканска Турция не са изненада за онези, които познават  биографията му. Още като кмет на Истанбул сам се определи като „слуга на Шариата“ и четеше на митинги по площадите сури от Корана. През 1998 г. съдът му забрани да се занимава с политика, заради насаждане на религиозна омраза. Негов духовен баща и учител е председателят на забранената преди време ислямистка Партия на благоденствието - Неджметин Ербакан. През 1996/97 г. той участваше в коалиционното правителство на Тансу Чилер, свалено с т. нар. парламентарен преврат под натиска на военните. Отмъстителният и нетърпящ възражения Ердоган не е забравил това. Както не е забравил, че пак под натиска на генералитета през 2008 г. Главната прокуратура поиска да забрани неговата партия и да лиши лидерите й от правото да упражняват политическа дейност за срок от пет години. Причината бе агресивната проислямистка политика на ПСР, която отприщи кървава вакханалия в страната. В нея пострадаха и двама висши съдии - Мустафа Йозбилдинг и Мустафа Бирден. „Вината“ им: подписаха забраната за носенето на забрадки от жените в университетите и държавните ведомства, което предизвика гнева на ислямистите. Един от тях – Аслан Алпаслан, нахлу в заседание на Държавния съвет и с вик „Аллах акбар!“ (Аллах е най- велик) рани тежко с изстрели от пистолет неудобните на властите магистрати. А по-късно, за да парира опитите на правосъдието да отпрати  организацията му в политическото небитие, Ердоган организира добре контролиран в „правилната“ посока референдум за промяна в конституцията. Нейните 26 поправки обаче  се оказаха не път към демокрацията, а към Халифата. Защото след т.нар. референдум във висшите етажи на съдебната система масово навлязоха привърженици на управляващата ислямистка партия. Не случайно световната преса засипа правителството в Анкара с убийствени критики, а  „Ню Йорк таймс“ написа:“Религиозните консерватори получиха власт над военните и съдиите – последните независими пазители на светската държава“...

В историята на Републиканска Турция има три отлично организирани и изпълнени „по правилата“ военни преврата – без да смятаме  оттеглянето  на кабинета „Тансу Чилер“ след ултиматума на генералите. Странните, неадекватни похвати на изпълнителите  в аматьорският метеж преди няколко дни говорят, че той вероятно е замислен не в Генералния щаб, а в луксозния дворец на президента Ердоган - като продължение на неговата политика срещу светската държава и нейните защитници. Тази политика преди време  бе назована ясно  в американския  Конгрес   от д-р Майкъл Рубин – експерт по близкоизточната проблематика,преподавател в университета „Джон Хопкинс“ и във висши училища на военноморските сили. Ето част от доклада  му: „През последните години Партията на справедливостта и развитието и Ердоган промениха страната и се съюзиха с най-радикалните елементи в Близкия изток. Дълго време президентите Джордж Буш и Барак Обама си затваряха очите за истината. Налице са неоспорими доказателства, че Ердоган действа по предварително изработен план чиято крайна цел е да промени фундаментално вътрешния ред и външната политика на Турция. Надеждата за съживяване на светската опозиция са напразни. Партията на Ердоган вече напълно разруши светската образователна система на всички нива, срина независимостта на съдебната система, службите подслушват всеки  дисидент, особено журналисти и интелектуалци.

Неспособността на западните политици да признаят действителността е заплаха за Запада. Като член на НАТО Турция е наясно с американските въоръжения, тактики и разузнаване. Всяка помощ  за нея може да се озове в ръцете на Иран, Судан „Хамас“. През 1979 г.  Иранската ислямска революция  шокира света със своята внезапност. За разлика от нея Турската ислямска революция протече толкова бавно и постепенно, че остана почти незабелязана. Но Ислямска република Турция е реалност. И заплаха. Разказът за нея е просветляващ. Това е разказ за лидер с методичен план за демонтажа на една система. За циничен политик, който ловко употребява демокрацията, за да постигне автокрация. За арабски донори, познаващи добре силата на своя портфейл. За политическата коректност, заслепила западните правителства дотолкова, че те не видяха дневния ред на исляма. За Реджеп Ердоган това е осъществена мечта, за следващото поколение американски президенти, дипломати и генерали тя  е катастрофа“...

Димитър В. Аврамов